

В името на Отца и Сина и Светия Дух! Отново Църквата ние предлага в неделното четиво на подготвителните недели към Великия пост забележителната, една от най-ярките евангелски притчи – притчата за блудния син, в която се говори за това как Бог се отнася към падналия, грешния човек.
Има вариант на тази притча, който обичат да разказват в протестантските молитвени домове: В едно семейство, в благополучна страна, да речем, в Германия, един син извършил престъпление и попаднал в затвора. И когато срокът на присъдата му изтичал, той написал на баща си и майка си, че се срамува да се завърне в своя град. Но той иска да се види с тях и, ако те са готови да го приемат, нека в определения ден, когато той ще мине покрай дома с автобуса, да провесят на прозореца бяла кърпа. Той ще разбере, че те искат да се видят с него. А иначе много се срамува.
И ето, когато той преминавал покрай дома си, видял, че не само на прозореца,
а на всички дървета наоколо висят бели чаршафи. И разбрал колко важно е било за родителите да се видят с него. Ето такъв трогателен преразказ, по- прост, отколкото самата притча, но не по-малко ясно подчертаващ нейната идея: любовта на Бога към Неговите паднали чада.
И тази притча се предлага, за да си припомним, за да се завърнем. Често се случва така, че хората идват при Бога, поради някаква крайна мъка – синът станал наркоман, мъжът изневерил, оставил семейството или се пропил. И като последно средство е храмът, пък и не всички, само малцина идват, поне това да помогне, защото нищо друго вече не помага. И Господ, разбира се, посреща човека, даже ако той идва принудително, в крайна нужда.
Тази притча за блудния син се отнася до всеки от нас, но не в този план, че ние всички така сме изоставили родителите си, взели сме своето, а после при беда се завръщаме. Всеки от нас в нещо си тръгва от Бога, взел своето и казал: не ме е еня за останалото, но ето от това ще се възползвам.
Когато преживяваме нужда, болест, стрес, неприятности, несправедливост по отношение на нас – това е подходящ момент да се върнем при Бога, да се върнем, за да придобием отново цялото това богатство, което Бог Отец ни дава. Понеже случва се така, че ние сме решили: ето това вече ми принадлежи, мое е и аз мога сам свободно да се разпореждам с това. Разбира се, може и да се каем за това от време на време, но все едно очевидно е: нещо не е наред.
И ето става някаква беда, или изведнъж нашето сърце е докоснато от някакво слово, евангелско, или чуто, или прочетено – и ние ставаме участници на същата тази среща, на бащата със сина. И за нас е важно да не забравим за това, важно е да не се откажем от ролята на сина, паднал на колене пред бащата: Приеми ме като един от твоите наемници! – ако ние влезем в това, ще получим радост, радостта от приемането, радостта от завръщането, радостта от покаянието, радостта от придобиването отново на пълнота в живота.
Разбира се, това преминава през болка, през дълъг път; синът идва и казва: татко, аз не съм достоен да се нарека твой син, приеми ме като един от наемниците. Тази реч вече е научена наизуст. И идвайки, той казва тези думи на бащата, а бащата даже не му отговаря: ето, аз те предупреждавах, – както мнозина от нас биха казали.
Разбира се, тази притча е и за мнозина от нас, родителите, които нерядко преживяват такива взаимоотношения с децата. На нас също ни е много обидно, когато ни се струва, че на децата ни им е нужна само материалната ни подкрепа: ето нека сами сега опитат, ние всичко сами сме постигали…
Апостол Павел ни казва: нима децата събират имане за родителите, не събират ли родителите за децата? Така че не е нужно да поставяме децата в същото положение, от което ние сме били принудени някога да избираме. Но в същото време е разбираемо: нещо много сходно става – и за нас е важно така да посрещнем чадото, когато то прави макар и малка крачка по посока към нас, както би ни посрещнал нашият Отец Небесен.
Не случайно Господ ни казва в Евангелието: Бъдете съвършени, както вашият Отец Небесен. Това съвсем не е в този смисъл, например, нищо да не ядем през първата седмица на поста, само вода да пием надвечер с късче хляб, не. Не в това е подобието на Небесния Отец. А ето, именно така да приемаме своите деца, както приема Той, когато те правят макар и малка крачка в наша посока.
И накрая, другият син, който упреква бащата: Този твой син се върна,ето как го посрещна. Бащата отговаря: Брат ти умря и оживя, беше вън и се върна. А нали и ние също можем да се окажем в положението на по-големия син. Ние сме в храма, всичко ни е наред, но при това можем презрително да гледаме на хората, които правят първи стъпки в църквата, те още малко неща знаят, допускат нелепи, понякога смешни грешки, съждения – просто поради незнание. И за нас е толкова лесно да се превъзнесем: е, как пък не знаеш това?
Колко важно е да се опазим от това, колко важно е, влизащият в храма човек да види усмивка на лицето ни, че се радваме, че той е дошъл.
Нека в днешния ден и в тази седмица да се завръщаме мислено към тази притча, в която има толкова много аспекти, и да се молим: Господи, открий ми колкото може по-дълбоко този аспект, който се отнася до мен, до моето сърце. Дай ми сили да осъзная всичката неправда, която откривам сам или другите ми откриват – в моя живот, в делата ми, та, преминавайки през тази болка, да преживея радостта от срещата с Тебе, радостта от обновлението, което Ти даруваш на всеки човек. Амин.
Превод със съкращения: Иконом Йоан Карамихалев