ПРОПОВЕД В НЕДЕЛЯ КРЪСТОПОКЛОННА

Версия за печат

В името на Отца и Сина и Светия Дух! Братя и сестри! Днес настъпи третата неделя на Великия пост. Този неделен ден се нарича неделя Кръстопоклонна. Вие всички виждате, че посред храма лежи Кръста Господен. Вчера в края на вечерното богослужение ние тържествено го изнесохме за поклонение.

Изминаха вече 20 дни от поста. 20 дни от най-строгия, в плана на нашите аскетически усилия, период от църковната година. Ние по време на Великия пост ставаме най-чувствителни и способни за възприемане на спасителните евангелски истини и заповеди. И днес Църквата ни подбужда да обърнем поглед към оръдието на нашето спасение – към Кръста Господен.

Ние трябва не само за пореден път да си припомним, че Кръстът се намира в центъра на нашия християнски светоглед, на богословието, но и да помислим за кръста по отношение нас самите: носим ли ние кръста си или се опитваме да се откажем от него, да вървим по лесния път? Разбираме ли въобще какво значи – да носим кръста си, защо е необходимо това?

В днешното евангелско четиво се съдържа заповедта на Спасителя, дадена на всички вярващи хора, дадена на всички тези, които по думите на Христа искат да вървят след Него, на тези, които се наричат християни не само поради факта на кръщението. Ние нееднократно сме чували тези думи на Спасителя: “Който иска да върви, след Мене, нека се отрече от себе си, да вземе кръста си и Ме последва. Защото, който иска да спаси душата си, ще я погуби; а който погуби душата си заради Мене и Евангелието, той ще я спаси (Мк. 8:34, 35)

Какво значи – носенето на кръста? Това не е просто някаква вид човешка дейност. Ако човек боледува, непременно ли носи кръст? Или отишъл някой в манастир – също ли е кръст? Да, разбира се, може да пребиваваш във всички тези житейски обстоятелства, но при все това да не носиш кръст. Защо? Тъй като носенето на кръста – това е следване на Христос и изпълнение на евангелските Заповеди при всякакви обстоятелства, в каквито пребивава човек, в днешно време. Ако човек живее според заповедите, върши, както ни се струва, прости неща: не краде, проявява милосърдие към другите, старае се да търпи, да не осъжда ближните, да не погубва сам себе си чрез блудство, преяждане, алкохол - тогава може да се каже, че да, човек носи своя кръст. Изглежда, че всичко това са прости неща. Но за това е лесно само да се говори.

Всички ние знаем, изхождайки от собствен житейски опит колко тежко е понякога да ги вършим. Не просто така Господ Иисус Христос ни призовава именно да се отречем от себе си и да носим кръста си. Кръст трябва да се носи навсякъде: по време на учение, в офиса и в напълно, както изглежда, благополучно семейство, където за външния наблюдател няма нищо лошо, даже стоейки на служба тук в нашия храм.

Ако ние се стремим да носим своя кръст в обикновените външно благополучни житейски обстоятелства,  тогава с голяма вероятност ще можем да понесем кръста си и при скръбни и тежки обстоятелства, ако такива възникнат, подготвили и възпитали своето сърце, своята воля. Не случайно светите отци давали и такова определение на кръста: „Кръстът – това е воля, готова за всяка скръб”.

Само че не е нужно да мислим и се тревожим за някакви хипотетични възможни беди и трудности. Това са неправилни мисли.

Защо някои хора носят особен кръст? Защо им се падат тежки изкушения и особени изпитания в живота? Ние не можем докрай да разберем това. Спомнете си преподобни Антоний Велики. Когато той се молил, желаейки да узнае защо се случва така, Бог му открил, че за него това не е полезно, че той трябва да внимава над самия себе си.

Спасителят казва: „Вземи кръста си!” Обърнете внимание, именно своя, доколкото всеки човек трябва да носи именно своя кръст, а не някакъв абстрактен, типов или общ. Всеки има свои трудности, свои страсти, които се преодоляват в това число и чрез преминаване през външни изпитания.

Ние често роптаем: защо именно ние боледуваме, защо именно ние търпим несправедливо отношение към себе си, защо ни се възлага такава тежка работа или поръчение, което е невъзможно да изпълним?

Някои хора, духовно не много опитни, за съжаление, приемат бесовските помисли за някакъв особен кръст. Те мислят: „Ако бих пострадал, претърпял това и това, колко добре бих се справил, всички биха видели това и биха го оценили”. Чисто теоретично, те са готови даже до смърт за Христа да пострадат, на практика пък не са способни да изтърпят груба дума или напълно заслужен упрек по свой адрес. Някои хора са готови да претърпят за Христа нещо абстрактно-възвишено, това, което с голяма вероятност и не ще се случи никога, но напълно не са готови да търпят ежедневни дреболии и неудобства заради Евангелието Христово.

Спасителят казва: „…който погуби душата си заради Мене и Евангелието, той ще я спаси” (Мк. 8:35). Какво значи – да погубиш душата си?

В дадения случай под душа ние трябва да разбираме живота. По такъв начин, който се откаже от живота, изкривен от греха, от живота, насочен само към удовлетворяване на своите похоти и страсти, който встъпва в спасителна вражда със самия себе си, той ще спаси душата си.

Превод: Иконом Йоан Карамихалев