ИЗПИТАНИЕ ЗА МОЛИТВАТА

Версия за печат

Днешното евангелско четиво е съвсем неголямо по обем. Какво пък, това е добре: има надежда, че ние ще можем да го огледаме от всички страни.

Господ до неотдавна бил в Иудея и изобличавал фарисеите. Сега Той се отправя към околностите на Тир и Сидон – знаменити финикийски градове, прославили се в предишни времена със своята морска търговия. Но жителите на тези земи били езичници. И ето, както разказва евангелистът, жената-хананейка започнала да следва Спасителя и Неговите ученици, викайки към Него за помощ. Тя молела не за себе си (най-покорно, може би, не й достигала смелост и дързост да насочи към себе си вниманието на Учителя), но за своята дъщеря, която била обладана от бяс и изпитвала заради това немалко страдания. А Спасителят? Той мълчи. На пръв поглед, това е жестоко. Но Господ, знаейки тайната на всяко човешко сърце, знаел, че тази жена е способна да понесе и Неговото мълчание, и Неговата – рязка и сурова – дума.

Апостолите молят: отпрати я. Трудно е да се каже, съчувствали ли са те на нещастната майка или пък, са ходатайствали за нея пред Учителя, просто защото искали да се избавят от нейните викове. Така или иначе, Господ обръща накрая внимание на хананейката. Обаче какво казва Той? – „Аз съм пратен само при загубените овци от дома Израилев”. Изглеждало, че отказът е достатъчно ясен. Но такъв отговор на израилския Месия не обезкуражава повярвалата в Него езичница: напротив, тя пристъпва по-близо и, сякаш нищо не е станало, повтаря: „Господи, помогни ми!” Тогава Христос произнася фраза, чужда на всяка толерантност и политкоректност: „не е добре да се вземе хлябът от чедата и да се хвърли на псетата”. Той нарича иудеите чеда (очевидно, чеда Божии), а езичниците – псета.

Разбира се, Спасителят с тези думи не изразява своето отношение към езичниците: Той само казва това, което би казал всеки правоверен иудеин, уверен в избранността и изключителността на собствения си народ в сравнение с останалите народи, не познаващи Единия Бог. Възможно е, жената да е почувствала, че строгият тон не съответства на любящото и състрадаващо сърце на Иисус и тя продължава своите

молби, смирено съгласявайки се с оскърбителното наименование: „Да, Господи, ние сме езичници, – псета, това е истина. Но нали и псетата ядат трохите, падащи от трапезата на господаря им”.

Жената издържала изпитанието Нейната вяра се оказала силна, а надеждата – непоколебима. Забравила за себе си, тя изпросвала, измолвала изцеление за близък, скъп за нея човек. И Синът Божи пред Своите ученици (а може би, там имало и други хора) засвидетелствал голямата вяра на хананейката и изцелил нейната дъщеря.

Подобно нерядко се случва и в нашия живот: ние усърдно молим Господа за нещо, твърде важно за нас, а понякога – и не за себе си се молим. Но Господ не бърза да изпълни нашата молба. Както изпитвал вярата на хананейката, така Той изпитва и нашата вяра: Няма ли да отстъпим след първия неуспех? Няма ли да отпуснем ръце? Няма ли да се разочароваме? И ако не издържим изпитанието – празна е нашата вяра и нашата молитва. Но ако бъдем неотстъпчиви, ако бъдем твърди в своето упование, ако със смирение и надежда ще молим отново и отново, съзнавайки своето недостойнство, но помнейки заедно с това за Божието всемогъщество, а главното – за Неговата любов към нас, тогава нашето прошение, бидейки изпълнено, ще ни донесе немалка полза, допринасяйки за духовното ни възрастване и укрепване.

Превод: Иконом Йоан Карамихалев