ТАЙНСТВА. КРЪЩЕНИЕ И МИРОПОМАЗВАНЕ

Версия за печат

1. Тайнства. В съвременната богословска традиция под църковни тайнства се разбира особеното действие на Божия Промисъл върху вярващите, при което им се преподава Божията благодат, преобразяваща човека, обновяваща неговата природа и неговата личност. С помощта на тайнствата ние, като личности, ставаме членове на Тялото Църковно. В този смисъл тайнствата лежат в основата на нашия християнски живот. С тайнствата – с Кръщението и Миропомазването – започва нашето християнско битие и без постоянно, регулярно участие в тайнствата ние не можем да останем християни.

Всяко действие на Църквата винаги в някакъв смисъл е тайнство. Но Църквата отделя седем главни тайнства, които се отличават от останалите с това, че в тях се дава някакво особено, ново качество на човека, някакъв особен духовен дар, който изменя живота на човека – качествено го изменя. Благодарение на тайнствата той придобива ново духовно състояние, преминава на друго ниво на християнското битие. Целта на съществуването на православните тайнства се състои в обожението на християнина: по израза на ап. Петър, трябва да станем „участници в божественото естество” (2 Петр. 1:4).

Тайнствата (от гр. мистерион - тайна, тайнство) са свещени действия, в които под видим начин се съобщава на вярващите невидимата Божия благодат. На всички седем тайинства са присъщи следните признаци:1) богоустановеност; 2) невидима благодат, преподавана в тайнството; 3) видим начин (последование) на неговото извършване.

Външните действия („видимият начин”) в тайнствата имат значение не сами по себе. Те са предназначени за човека, пристъпващ към тайнството, доколкото по своята природа той се нуждае от видими средства за възприемане на невидимата сила Божия. Извършители на всяко тайнство са Самият Господ Иисус Христос и Светият Дух.

Тайнството променя природата на човека, поставя в него нещо ново, принципно друго, по кардинален начин въздейства на човешкото естество; другите свещенодействия влияят на човека по-ограничено, с по-малка сила. Тайнствата може да се сравнят с решителна хирургическа операция, когато организмът вече не се справя с болестта и се изисква вмешателство отвън; а другите свещенодействия - с меко терапевтично лекарствено лечение.

Трябва да се различават действителност на тайнството (т. е. това, че то само по себе си е благодатна истинска сила) от действеност на тайнството (т. е. от това, доколко приемащият тайнството се удостоява с неговата благодатна сила). Тайнството е действително, когато се извършва от канонично ръкоположено йерархическо лице, при спазване на определената външна форма и словесната формула на тайнството. Действителността на тайнството не зависи от заслугите или достойнствата на лицата, извършващи и приемащи тайнството.

Действеността на тайнството, иначе казано, неговата спасителност, плодотворност, обновяваща сила зивиси от това, доколко благоговейно човек пристъпва към него. За да бъде тайнството спасително за човека, от него се изисква вяра, съзнание за голямото значение и важност на тайнството, и, накрая, искрено желание и готовност да го приеме. Недостойното приемане на тайнството може да повлече след себе си не оправдание, а осъждане. Благодатта не стеснява свободата на човека, не действа върху него непреодолимо. Често хората, ползващи се от тайнствата на вярата, не получават от тях това, което те могат да им дадат, защото техните сърца не са отворени за благодатта или пък те не са опазили приетите от тях дарове Божии.

Следва да се отбележи, че тайнствата не ни превръщат по вълшебен начин във вече спасени, оправдани, осветени, така че за в бъдеще от нас да не се изискват никакви действия за постигане на спасението. За твърде много хора тайнствата са магически действия, т. е. такива, които не предполагат лични вътрешни духовни усилия. За тях е важно само обредът да бъде правилно и навреме изпълнен; в останалото човек за нищо не длъжен на Бога и отношенията между човека и Бога с това напълно се изчерпват. Човек снема от себе си отговорността за своя религиозен живот и я възлага на формата, на обреда, на външното, от което произтича сакрализация на формата, придава й се мистическо значение: обредът сам по себе си става спасителен. Магизмът прониква във всички сфери на църковния живот. Това се отнася и до тайнствата – средоточието на църковния живот. Всеки от нас, така или иначе се е сблъсквал с утилитарния подход към тайнствата: за да не урочасат детенцето, то трябва се кръсти; за да не се разпадне семейството – да се венчае; за да не се разболее човек – да се причасти и т. н. При това се счита, че всичко ще стане автоматично, без собствени нравствени усилия.

2. Кръщение. Нашият Господ Иисус Христос е казал: „Ако някой се не роди от вода и Дух, не може да влезе в царството Божие” (Иоан. 3:5). Той е установил тайнството кръщение след Своето Възкресение от мъртвите, когато, явявайки се на Своите ученици, им казал: „Идете, научете всички народи, като ги кръщавате в името на Отца и Сина и Светаго Духа, и като ги учите да пазят всичко, що съм ви заповядал … Който повярва и се кръсти, ще бъде спасен, а който не повярва, ще бъде осъден” (Мат. 28:19-20, Мк. 16:16).

Древната Църква не познавала думата „кръщение”. Това е славянска дума и тя е производна от думата „кръст”. Кръщението дословно е мистерия, тайнство на Кръста Христов. „Който не носи кръста си – казва Спасителят не може да бъде Мой ученик” (Лк. 14:27. В Новия Завет се употребява друга дума, обозначава кръщението – „баптизо”, която означава потапяне, омиване. Светите отци пък наричат кръщението просвещение.

Кръщението е тайнство, в което вярващият при трикратно потапяне на тялото във вода и при призоваване на Пресветата Троица, на Отца, Сина и Светия Дух, умира за плътския, греховен живот и се възражда чрез Дух Свети за духовен живот. С това кръщаваният влиза в Църквата и става неин член. Да стане християнин - това значи решително да се прероди, да стане нов човек. Духовното раждане означава, че човек престава да живее за себе си, а започва да живее за Христос и за другите хора, придобивайки за себе си пълнотата на живота. За достойно приемане на кръщението е нужна вяра и пълно покаяние, отказ от предишния егоцентричен начин на живот.

Кръщението е само първата степен на възхождане на душата към Бога и, ако след него не следва обновление на целия живот, духовно прераждане, решителен отказ от делата на „ветхия човек”, тогава то не принася плод. Ако пък кръщението е било само формалност, продиктувана от традициите или от модата, и човек продължава да живее като езичник или невярващ, той се лишава от всички плодове на тайнството, сам се отлъчва от Христос и се низвергва от Църквата.

Ако погледнем към историята на древната Църква, ще видим, че достъпът в нея бил твърде строг. За кръщението се готвели дълги години, човекът, пристъпващ към тайнството изучавал основите на вярата, Свещеното Писание и едва след това се извършвало тайнството.

Кръщението е невъзможно без вярата на желаещия да приеме тайнството. Спасителят е казал: „Който повярва и се кръсти, ще бъде спасен, а който не повярва, ще бъде осъден” (Мк. 16:16). Смисълът тук не е такъв: който не се кръсти, ще бъде осъден, а такъв, че който при кръщението няма вяра, той ще бъде осъден. Пристъпващият към купела не трябва да очаква след кръщението да получи здраве по магичен начин, успехи в живота или решение на семейните проблеми: „Търсете царството на Бога и Неговата правда, и всичко това ще ви се придаде” (Мат. 6:33). Целта на кръщението е съединение с Бога, получаване на Неговата спасителна благодат.

Този, който желае да се кръсти, трябва да има някакви религиозни знания: Що е православие, за какво е нужна Църквата, какво значи да бъдеш християнин? Пристъпвайки към кръщелния купел, трябва да си вземе помощници, съпровождачи по пътя на духовния живот - хора опитни, молитвени, църковни. Те се наричат кръстници или възприемници. Мнението, че кръстници са нужни само на младенците е предразсъдък. Всички ние, до голяма степен, сме младенци във вярата и духовния живот. Следователно, на всички ни са нужни възприемници.

Божията благодат, дарувана на човека при кръщението, тайнствено влиза в сърцето му и после постоянно пребивава и действа в него, помагайки му да живее по християнски и да преуспява в духовния живот, който започва в кръщението. Тази сила на кръщението се запазва и в приелите това тайнство в младенческа възраст. При кръщението младенците получават всичко, което се дарува на кръстените в зряла възраст. В децата благодатта действа самостоятелно по вярата на техните родители и възприемници.Тя остава в тях като семе, което и родителите, и възприемниците трябва да поливат и да му помогнат да произрасте.

3. Миропомазване. В кръщението ние само се очистваме от греховете и се възраждаме чрез силата на Светия Дух, но не се удо­стояваме още да Го приемем в себе си. Чрез миропомазването ни се преподава Светия Дух с всичките Му благодатни дарове, необходими за преуспяване в духовния живот. Както чрез кръщението човек се ражда за духовен живот, така чрез миропомазването той става участник в благодатния живот на Църквата. Тайнството миропомазване се присъединява към тайнството кръщение, заедно те съставят едно чинопоследование.То завършва благодатния процес на встъпване на новия човек в Църквата, започнат в тайнството кръщение.

В апостолско време даровете на Светия Дух се подавали чрез ръкоположение. По какъв начин благодатното ръковъзлагане преминало в помазване с миро? Вероятно, самите апостоли, поради физическа невъзможност да посещават всички кръстени и лично да възлагат на тях ръце, заменили ръковъзлагането на кръстилите се, с помазване с миро, което сами освещавали и давали на представителите на църковните общини. Още ап. Павел споменава за благодатно помазване: „Тоя, Който утвърдява нас с вас в Христа и ни помаза, е Бог; Той ни и запечата и даде залога на Духа в сърцата ни” (2 Кор. 1:21-22). Самата извършителна формула на тайнството: „Печат дара Духа Святаго” е тясно свързана с тези думи на апостола.

Защо миро, а не друго вещество, било избрано за тайнството? Понеже още в Стария Завет то се употребявало за низвеждане върху хората на особени духовни дарове (Изх. 28:41; 1 Цар. 16:13; 3 Цар. 1:39). Светите отци на Църквата поставят самата дума „християнин” в тясна връзка с миропомазването. „Християнин” значит „помазаник”. „Станали причастни на Христа, пише св. Кирил Йерусалимски, вие достойно се наричате християни, т. е. помазани, и за вас Бог е казал: „Не се докосвайте до Моите помазани” (Пс. 104:15).

Дарът на Светия Дух, получаван в миропомазването, трябва да бъде не просто пасивно възприет, но активно усвоен. Това е и, по думите на преподобни Серафим Саровски, същото „придобиване на Светия Дух”, което е и истинската цел на християнския живот. Даденият ни даром Божествен Дух, освещавайки нашите усилия, принася в нас плод. „Плодът на духа е: любов, радост, мир, дълготърпение, благост, милосърдие, вяра, кротост, въздържание... Ако живеем духом, по дух сме длъжни и да постъпваме” (Гал. 5; 22-25). Всички тайнства на Православната Църква имат смисъл и са спасителни само в този случай, когато животът на християнина съответства на тези дарове, които той получава в тях.