ЧОВЕК, ВЪРВЯЩ ПО ВОДИТЕ

Версия за печат

Защо Господ нерядко забавя, не бърза на помощ, въпреки нашите молитви? Апостол Павел пише, че силата Божия в немощ се проявява (вж. 2 Кор. 12:9). Това означава, че Бог започва да действа, когато човек, оставяйки себе си настрана, осъзнава своето безсилие. Така било с апостолите, плаващи посред буря: Господ не се намесвал, докато у тях – искусните рибари, целият живот, на които бил свързан с водната стихия, живеела в душата им увереност, че те ще се справят сами. А когато учениците разбрали, че силите им не достигат, идва Христос и извършва чудото.

Така е и в живота на всеки човек: той трябва да достигне до предела на своите възможности, да види собствената си ограниченост и едва след това, след тази невидима граница, започва Божието действие. Докато човек не забелязва своята слабост или не й придава значение, Господ не действа. Човек просто не Му оставя място, считайки, че сам може да подреди всичко в своя живот. Когато пък човек вижда безуспешността на своите действия, въпреки максималните усилия, той започва да жадува помощ от всесилния Господ.

Пътят на християнина се състои съвсем не в личното самоутвърждаване и получаване на поощрения от света около него. Напротив, това е път на осъзнаване на ограничеността на своите възможности, което се поражда не от пасивността (аз съм толкова немощен, че даже пръста си не помръдвам, нека Бог прави всичко заради мене), но с активни действия, с реален подвиг. Нали докато човек не се постарае нещо да достигне, той не ще узнае докъде се простират силите му.

Когато пък човек започва да се труди над разрешаването на външните и вътрешните проблеми и умолява: „Господи, Ти виждаш моето сърце, виждаш, че аз правя всичко, което мога. Моля Те, направи това, което не е по силите ми да направя!” - тогава встъпва в действие синергията: съработничеството на Бога и човека. Човек със своите ограничени сили прави всичко възможно за него и с това доказва волята си, а Господ довършва това, което сам човек не може да направи. Нагледен пример е чудото в Кана Галилейска. Христос би могъл да направи така, че виното в делвите да не свършва, – да си припомним как Той нахранил с пет хляба пет хиляди човека, – но, въпреки това, Той заповядал на служителите да изпълнят, което било по силите им: да напълнят съдовете с вода. Когато пък хората направили каквото могли, встъпила в действие Божествената сила, вършеща това, което не е във властта на хората.

Както помним, в Тивериадското езеро апостол Петър моли Христа: „Позволи ми да дойда при Тебе по водата” (Мат. 14:28), - и Господ позволява. Петър излиза от лодката и стъпва в бушуващата водна стихия, в тъмнината, в неизвестността. Това вървене на Петър по водите е символ на движението към Христос на всеки човек, когато той се решава „да излезе от лодката” – от обичайните условия за живот, и да прекрачи като в бездна, да срещне Спасителя.

Пътят към Бога - това винаги в определен смисъл е риск, и не само във време на гонения, когато заради вярата в Христа преследват, хвърлят в затвори, убиват. В страните на Близкия Изток, на Северна Африка, на Юго-Източна Азия това се случва днес. По данни на организацията „Open Doors”, в света ежемесечно заради вярата загиват повече от триста християни, биват осквернявани и унищожавани десетки църкви и християнски здания. Екстремисти отвличат и показно умъртвяват християни, публикувайки в интернет видео в онлайн режим. И в бъдеще, ако си припомним предзнаменованието на книгата, с която свършва Новия Завет, никой не е застрахован от гонения заради вярата, стигащи даже до физическо изтребление.

Съществува и риск от друг род: да се окажем не такива, като всички. Някога княз Святослав обяснявал на майка си - великата княгина Олга защо той не приел християнството: „Тогава над мен ще се надсмива цялата ми дружина”. За храбрия воин страхът да предизвика насмешка по свой адрес се оказал непреодолим и той не се решил да излезе „от лодката” - от обичайните условия на своя живот.

Но да останеш християнин на дело е още по-трудно и рисковано, отколкото да стъпиш на този път. Рискът на отношенията с Бога се заключава в това, че Господ твърде често предлага на човека това, което не се вмества в рамките на земната логика. Най-яркият пример е жертвоприношението на Авраам. Господ му заповядал да принесе в жертва сина, от когото Той обещал на патриарха да произведе многочислено потомство. Авраам не се усъмнил, тръгнал да изпълни волята Божия и Господ в крайна сметка всичко устроил по най-добрия начин.

Можем да си припомним и беседата на Христос за небесния хляб, под който Той подразбирал Себе Си: „Аз съм живият хляб, слязъл от небето; който яде от тоя хляб, ще живее вовеки; а хлябът, който Аз ще дам, е Моята плът, която ще отдам за живота на света.” (Ин. 6:51). След тези думи „мнозина от учениците Му се върнаха назад и вече не ходеха с Него” (Ин. 6:66), защото думите на Христос не се вмествали в рамките на тяхното мислене. Подобно на персонажа на Ф. М. Достоевски Дмитрий Карамазов, възкликващ: „Широк, твърде широк е човекът, аз бих го стеснил!”, на тръгналите си от Христос ученици би им се искало „да стеснят” Бога. Не им бил нужен Този, Който дошъл да им дарува живот вечен в Царството Небесно, а само този, който би им дал земно благополучие, комфорт и безопасност.

Когато Христос заповядва на Петър да направи нещо напълно нелогично – да тръгне по водата, Петър, без да се замисля, тръгва. У древните египтяни йероглифът, изобразяващ човек, вървящ по водата, обозначавал напълно невероятното, невъзможното. Иисус Христос, позволявайки на Петър да върви към Него по водата въпреки всички земни закони, ни показва, че, ако се доверява на Бога, тогава всичко е възможно за човека.

Превод: Иконом Йоан Карамихалев