В ЖИВОТА НИЕ НЕРЯДКО СТАВАМЕ НЕ САМО СЪДИИ, НО И ПАЛАЧИ (проповед в Неделя 11-та след Петдесетница)

Версия за печат

Представете себе си следната картина. Обикновено това и се случва: някакъв човек взел кредит от богат господин. Дошло време да плати дълговете. Стопанинът казва на приставите те да изискат парите. Но този не е в състояние да върне взетото. Длъжникът разбира, че го заплашва не само затвор, но в същото време и жената му и децата могат да бъдат продадени в робство. Разбирайки безизходността на своето положение, този човек се хвърля в нозете на господина и казва: „Моля те, потърпи малко, всичко ще ти върна!”

Господинът се умилостивил над него: жена, деца, усилени молби… Добре, казва, върви си - ще върнеш дълга по-късно. Но ето каква е човешката душа! Длъжникът също, очевидно, някому е давал неголяма сума пари. Среща този човек, хваща го и иска незабавно да му върне дълга. Този му отговаря, че няма сега пари, моли го да потърпи. В отговор – не ме интересува, давай всичко и толкова! Не дадеш ли – отиваш в затвора.

Току-що са му опростили огромна сума, а той за някаква дребна сума праща човека в затвора. Наоколо, очевидно, имало и други хора, и те се възмутили: „Как така, какъв безсъвестен човек, опростили са му голям дълг, а той за дребни пари праща в затвора този нещастен бедняк!”

Както е казано, отишли и разказали на този господин, който е опростил дълга. Естествената реакция била: „Дайте го тук!” Довеждат го. И тогава звучи страшното: „Безсъвестни човече, аз ти опростих такъв дълг, помилвах те, а ти? Вземете го, хвърлете го в затвора, продайте жена му и децата му в робство, и нека седи, докато не отдаде последния грош” Така ще постъпи и Бог с тези, които не прощават прегрешения на своите ближни. За това ние постоянно говорим с вас особено преди началото на Великия пост.

Чудна работа!. Ние всички знаем: „Не съдете, за да не бъдете съдени”. Но в реалния живот ние нерядко ставаме не само съдии, но и палачи. Случва се така, идва човек в храма, прави първи стъпки, но отстрани го наставляват така: не си застанал както трябва, не си се поклонил подобаващо, свещта не се държи така в ръце. Особено от женска страна идват тези забележки. А същата тази, която наставлява, е направила няколко аборта. Но стои „праведницата” - всичко знае, как и какво в църквата трябва да се прави. А забравя за едно – ние просим от Бога милост и вярваме, че чрез покаянието Господ ни прощава. Но и ние сме длъжни да проявяваме милост. Често нашата немилост се проявява в злословие.

Може да се види такава картина: изглежда, че всички са вярващи хора, живеят един до друг. Но виждат, че детето на съседката е тръгнало по лош път. И помощ никаква, зад гърба някакви шушукания. А когато се случи някаква беда, се започва” „Ох ти, Господи, Боже мой, как така”, а у самите тях - злорадство: „Това е при нея, а при мен всичко е добре”. За какво иде реч? Ние нямаме не просто състрадание, не просто любов, липсва проста човешка взаимопомощ. Ние сме готови за някакво, както изглежда в главите ни, прегрешение, да съдим и да линчуваме. Но, преди да съдиш, погледни себе си. Там вместо съчка има греда в окото, която не дава да видиш собствените си грехове.

Не съдете, и не ще бъдете съдени. А при нас все осъждания и злословия. И тази порочна практика е проникнала и в нашата християнска православна среда. Над това трябва да се замислим. Сам Христос е казал, ако вие не прощавате на вашите ближни - не чакайте опрощение от Бога. И това не е пожелание. Това е условие, което ние сме задължени да изпълняваме. Това е норма за духовен живот. И най-главното, трябва да се научим да се обичаме един друг. В първите векове на християнството, когато клеветели, гонели, изгаряли, убивали на цирковите арени християните, те се държали заедно, помагайки си един на друг. И даже гонителите винаги казвали: вижте как те се обичат един друг. А ние? Вместо подкрепа, любов и взаимопомощ нерядко се случва обратното.

Много би ни се искало, когато отиваме в един или друг храм да бъдем като едно семейство, да се познаваме един друг, да вършим добри дела, а ако някой попадне в беда - да си помагаме един на друг. Така ние бихме били силни. Та тези, които не вярват или са от друга вяра, да казват: погледнете колко задружни са православните! Особено в нашия лукав век тече разделение на отделни атоми с разбирането за „свобода”, но тази лъжовна свобода граничи с произвол. Отворени са не само вратата за рая, но и за ада. Няма свобода без отговорност. А отговорността ни е дадена в Божиите заповеди.

Помни, ако ти не прощаваш прегрешенията на своя ближен, трудно е да се надяваш на прошка от Бога. Понасяйте един другиму теготите си и така изпълнете Закона Христов.

Превод: Иконом Йоан Карамихалев