ВЪЗХВАЛНА ПИСАНУШКА

Версия за печат

Сред безчета неща, които по милост Божия ме ущедриха, бе заварването на драгановските старци. Помня ги: в петдесетте години от ХХ век те още пребиваваха из мира сего. Дядо ми по майка, Михаил Хайлазов, с братя Димитър, Марин, Горчо. Били общо седем мъжкаря и две сестри. Участвали седмината във войните за освобождение и обединение на българите, един от них нямал пълнолетие, излъгал с някой месец, как тъй ще остане по-назад от батювците, с пушка тръгнал и той да се бие за поробените. От Димитър пазя портретна снимка с униформа и орден. Той, Марин, Михаил бяха дърводелци, та покрай тях живях дърводелско детство. Нихна връст беше тоже съседът ни дядо Тодор, Хайлазов и той, наш родственик. В селото, а и не само там, все още изобилстваха участници в ония три войни. А никак се не чуеше за поражения върху психиката на оновашните бойци: сякаш никога не са помирисвали барут, не са виждали проливана кръв, убити приятели, разкъсани тела, не лежали в окопи, засипвани от вражески снаряди, не са летели страховити напред с вик „На нож!“

Изтърколи се половин век от скромнейшото мое битиенце, през което по радио слушах, по тиви гледах, из вестници четох за ветерани от сражения по Виетнам, Афганистан; сетне Ирак и как ония преживелици трайно увредили психиките им, та мнозина ги налягат кошмарни сънища, удрят го на пиянство, наркотици, с живот непоправимо увреден, разбит, до последно ще мъкнат тегобите на разстроените нерви. Срещу дядовия ми дом бе дърводелницата на мъж, загубил око във Втората световна война, веднъж го донесох за смяна в София. Друг беше с нос по средата отнесен от куршум. Та се питам: какви човеци бяха ония българи, от какво тесто замесени, че ужасите не бяха помътили умовете им? Как са възмогнали мъките и страданията? Какво се промени у техни потомци, че станаха лесно уязвими в подобни обстоятелства? Как ония даже и не бяха чували за стрес, а ние сега от него треперим, треперукаме? На какво се дължи прекалено слабата ни днешна психоустойчивост? Защо тъй яко ни поразяват неща несравнимо по-безобидни спрямо война, да не говоря за три, какъвто е случаят с дедите ни? Явлението далеч не е само българско и заслужава да поyмувамe, та и някаква поукица извлечем.

В съпоставка с речените предци днешните им следходници сме нерваци, едва ли не истерици. Защото живеем в постоянно напрежение. А то идва от несекващо, бясно, комай вече бесовско бързане, последица от неистово гонене на пари, кефове, слава. Драговолно или по уродлива принуда, въртяни сме в шеметен ритъм, който нервите опва. И дори съвсем дребни работици ни вадят от равновесие, карат ни да избухваме, крещим. Зер всяко удоволствие се заплаща, безплатно е само сиренцето в капана за мишки. А и тъй нареченото осъществяване на младите, сиреч при всяко положение да жънат успехи, ала не какви да е, а забележителни, яко троши нерви, ламтежът за обществено признание, както и потребителщината, гълтаща пари, пари, пари, имат висока цена и трябва неизбежимо да бъде плащана. Ония дядовци, баби водеха много по-спокойно ежедневие, защото  не жадуваха за толкова  – излишни – вещи, джунджурии, угодии, гъделчета, задоволяваха се с онова, което днес го имаме за едва ли не обидна оскъдица. Но тя ги обдаряваше с твърде повече спокойствие, което е далеч по-важно за едно читаво съществуване. А жените? При дългата липса на воюващи съпрузи те поемаха и поне част от тежкия им труд: оране, копаене, сеене, жътва, вършитба, пък и не изоставяха своята: готвене, пране, чистене, месене, печене хляб, вкратце домашна шетня, па и детегледане.

Но има и друга една причина, много по-същностна и животрептуща, за впечатляващата душевна и духовна издържливост на тогавашните люде: они вярваха къде-къде по-искрено и дълбоко в Бога Всетворец и Вседържител. С тая височайша опора те надмогваха по-лесно житейските неволи, горести, беди, злощастия. Понеже казано е: с Вяра заставай и срещу звяра (дявола). Насилствената ни комунясалост изтръгна до голяма степен тая Вяра, и макар вече демократясали, още търпим, неразумни и юроди, пагубното й въздействие.