БОЛНИЧНА СТАЯ

Версия за печат

Човек и добре да живее, все от нещо се разболява. Така се случи и с отец Ставри. Колкото и да се стараеше да живее по Божиите закони, не винаги се получаваше и накрая, макар и да изглеждаше корав като скала, и той преви плещи пред болестите. „Няма здраво място в плътта ми. Аз се прегърбих и съвсем се наведох, цял ден ходя натъжен” – повтаряше си той стиховете от един псалом.

Наложи се да влезе в болница. Едва ли има човек, който да гори от желание да се потопи в болнична обстановка, а отец Ставри – още повече. Мисълта да дели една стая още с двама-трима непознати мъже, всеки – с различен характер, с различни болежки, с различна степен на интензивност на хъркане го потискаше. Но нямаше начин – „не се отива в рая жив”, както обичаше той често да цитира един средновековен френски поет.

Когато попадаше сред непознати хора, той предпочиташе те да не разберат, че е свещеник. Не че се срамуваше, а защото повечето от тях го отрупваха с въпроси, на които не изслушваха отговорите, прекъсваха го и задаваха нови, и нови. Явно питаха, водени не от жив интерес, а ей, така да се намират на приказка. Други се опитваха да спорят с него, да покажат своята „ученост” и да изобличат неговата „закостенялост и ретроградност”. Отец Ставри не обичаше да спори. Дразнеше го максимата, че „в спора се ражда истината”. Според него, в спора всеки се опитва да наложи на другия своята истина. Трети, като разберяха, че е свещеник, го гледаха подозрително изпод вежди, сякаш е опасен престъпник, и повече не продумваха.

При приемането му в болницата се оказа, че завеждащият отделението го познава – отец Ставри бил му кръстил децата. Естествено отецът не помнеше, сигурно бе кръстил повече от хиляда деца. От една страна се зарадва: можеше да се надява на по-специално отношение към себе си, но, от друга, се обезпокои – сега всички в болницата – и лекари, и сестри, и санитарки, и пациенти – щяха да разберат, че е свещеник и да очакват, всеки, според представите си за свещеник, съответно поведение от него. Той нямаше да може да остане насаме с болките си, да поговори с тях, да се опита да ги опитоми или пък да им се отдаде, като, например да стене, когато го боли. А отец Ставри имаше нисък праг на поносимост към болките.

– Отче, да ни опяваш ли си дошъл? – посрещна го в стаята възрастен плешив мъж с бели гъсти мустаци и му протегна ръка: – Аз съм Игнат. Гатьо ми викат. Гатьо Моряка. Пътувах като млад с корабите – и запя: „На всеки бряг по едно момиче, на всеки бряг по една любов”. Е, беше тя… Сигурно съм имал повече жени, отколкото ти си венчал и изповядвал. Идват ли млади булки в църквата? Или само бабички? – и пак запя: „Имате ли стари баби, дръжте ги за вас!”

Отец Ставри не отговори нищо. Само си помисли: „Как ли ще я карам тук?”

На отсрещното легло лежеше млад симпатичен мъж с интелигентно лице. Първият ден, когато отец Ставри дойде, той се беше свил от болки като ембрион и не говореше с никого. От време на време хвърляше поглед към свещеника. На втория ден се престраши и попита:

– Отче, може ли да ми отделите малко време?

– Да, разбира се – каза отец Ставри.

– Знаете ли, майка ми и баща ми не са много религиозни – каза с виновно изражение на лицето младежът – стъпват в църква само на голям празник, ей така да запалят свещичка като евентуална застраховка, ако има Бог, в чието съществуване те не са убедени. Малкото, което знам за Бога и за вярата е от лелята на майка ми, която я отгледала, – баба Душка. Като остаря и започна да недовижда, тя ме помоли да ходя в тях и да ѝ чета Евангелието. Тогава бях шестнадесетгодишен, не разбирах всичко, което четях. Започнах да придружавам баба Душка до кварталната църква. Службите ме отегчаваха, но с интерес слушах проповедите и беседите на свещениците. После се откъснах – казарма, следване, работа, женитба. Веднъж казах на баба Душка: „Бабо, ще ми се да вярвам като тебе, но не мога”. „Вярата е талант, синко, - отговори ми баба Душка. – „Не на всеки се дава”.

– Да – поглади брада свещеникът. – Може би, баба Ви е права. Както в живота талантите са различни – на един е даден по-голям талант в дадена област, на друг – по-малък, така е, вероятно, и във вярата. Но, знаете, че талантът, ако не се разработва, залинява и погива. Вярата не е постоянна величина, нещо веднъж завинаги дадено. Ние постоянно се намираме в борба за или против вярата. И, може би, трябва да се молим с думите на бащата на бесноватия юноша: „Вярвам, Господи, помогни на неверието ми!”, т. е. помогни ми да преодолея неверието си.

– Благодаря Ви, отче! – каза младият мъж и пак се потопи в мислите си.

През нощта Гатьо Моряка взе да стене силно от болки и ги събуди. Извикаха дежурната сестра. Тя му би една обезболяваща инжекция и той малко се успокои.

– Отче, спиш ли? – попита тихо Гатьо.

– Ако спях, нямаше да мога да ти отговоря.

– Отче, може ли да ме изповядаш?

– Ти сериозно ли? Изповядвал ли си се някога? Всъщност не мога, защото не съм си взел расото и епитрахила.

– Е, нали си свещеник... Поне ме изслушай. Знаеш ли, никога не съм пътувал с корабите. Бях много хилав на младини и не ме одобри медицинската комисия. Най-голямото разстояние, което съм изминавал по море, е с туристическото корабче до острова в залива. И не съм имал толкова жени, колкото разправям. Броят им не надвишава пръстите на ръцете ми. Знаеш ли, отче, че като бях малък, баба ми ме водеше на църква. Даже местният свещеник искаше, като дойде владиката да служи в нашия храм, да ме постриже за иподякон. Много обичах баба си. Жалко, че сега като отида там – и посочи нагоре – няма да мога да я видя.

– Защо да не можеш?

– Нали апостолът казва, че блудници и пияници като мен няма да влязат в Царството Небесно!

Отец Ставри се стъписа. Дори у благочестивите си пасоми рядко срещаше такова покаяние. Замисли се за бабата на Гатьо, за бабата на младежа от отсрещното легло, за бабите, които през годините на атеизма пренесоха своята простосърдечна вяра и я преподадоха на внуците си. И неусетно заспа.

На сутринта леглото на Гатьо Моряка беше празно.