ПРОПОВЕД В СЪБОТА НА ПЪРВАТА СЕДМИЦА НА ВЕЛИКИЯ ПОСТ

Версия за печат

Днес, скъпи братя и сестри, ние отслужихме първата пълна литургия в този Велик пост. Сърцето на християнина, встъпил на трудния подвиг на покаянието, се изпълва с радост, виждайки Божественото Тайнство на Тялото и Кръвта Христови. Една от особеностите на Великия пост се заключава в това, чe Божествената литургия вече не се извършва ежедневно, както в обикновените дни.

Църквата нарочно намалява числото на тези тържествени богослужения, за да извика в нас жажда за среща с Бога, жажда за приемане на Светите Тайни Христови. Във физическия живот не може да се живее без храна; обаче има случаи, когато за поддържане на здравето, т. е. на същия този живот, се налага да се въздържаме временно от храна, да лекуваме себе си с глад. Нещо подобно става и в духовния живот. Даже големи подвижници, достигнали най-високите степени на духовното съвършенство, понякога преживяват периоди, в които Божията благодат сякаш ги е изоставила. Това се случва с тях като свидедетелство, че спасението на човека се извършва не само с пасивно възприемане на благодатта, но и с активния волеви стремеж на човека. Със своето богослужение  Църквата ни учи, че въздържанието от приемане на Светите Тайни, ако, разбира се, не е плод на нашата леност, при съответното усърдие допринася за духовния ръст на човека.

Ето защо, изминали първата седмица на поста, мнозина от нас се стараят да приемат Светите Тайни в този ден, та положили добро начало на подвига, да укрепят себе си с Божествената благодат. Чувствайки жажда за Бога, сърцето на човека се умилява при извършване на Светата Евхаристия, изпълва се с мир и тишина.

Църквата, извършвайки първата Евхаристия в този период на поста, свидетелства пред нас за явяването на Бога, Който донесъл нов живот за всички хора. Към нас днес са отправени думите на апостол Павел: „Бог, след като в старо време много пъти и по много начини говори на отците чрез пророците, в последните тия дни говори ни чрез Сина, Когото постави за наследник на всичко, чрез Когото сътвори и вековете” (Евр. 1: 1-2). Христос, явил Се в плът, в днешното евангелско четиво се обръща към всеки от нас. Така, евангелист Марк разказва за Неговите ученици, които, преминавайки в събота през засятите поля, започнали да стриват класовете, нарушавайки с това формално заповедта от Ветхия Завет за почивка в съботния ден Господ пък им казва: „Нима никога не сте чели, що стори Давид, когато имаше нужда и огладня сам и ония, които бяха с него?. Как влезе в Божия дом при първосвещеник Авиатара и изяде хлябовете на предложението, що не биваше да яде никой, освен свещениците, па даде и на ония, които бяха с него? И думаше им: съботата е направена за човека, а не човек за съботата: тъй че Син Човеческий е господар и на съботата”.

Заповедта била дадена на хората за тяхното духовно израстване, тя е средство за приближаване към Бога, но не може да ни замени по себе си Бога. Постът и молитвата, които изпълняваме сега са също средства, дадени ни от Бога, но те не са самоцел. Христос разрушават нашия формализъм, който така често се среща, за съжаление, в живота. Живеейки в църковната кошара, изпълнявайки външните изисквания и предписания, ние понякога забравяме за Бога, заради когото се върши всичко това Навикът в религиозния живот, външният формален подход затваря за човека възможността за истинско познание на Бога. Така и сърцето на човека става жестоко, безчувствено, нереагиращо на призива на Бога, така става подмяна на истинската вяра с обичайната външна форма.

Но именно такова сърце е призван да съкруши подвигът на поста. Ако ние се оказваме безчувствени към Божествената благодат, безсилни в нашия живот, тогава пост става в такъв случай своего рода реанимация на духовния живот. Към нас, в такъв случай, са адресирани думите на Бога: „зная, че си претърпял и имаш търпение, че за името Ми си се трудил и не си се уморил. Но имам нещо против тебе, задето остави първата си любов. Помни, прочее, откъде си паднал, и се покай, и върши предишните дела” (Откр. 2, 3-5).

Ето, скъпи братя и сестри, Божественият призив за нашето изправление, за преодоляване на трудностите в нашия живот. Най-голямата трудност за човека – това са тръните на греховете, посети в полето на неговото сърце. Но още древните определяли житейския девиз на човека така: „през тръните – към звездите”. И нашият християнски живот е също движение през тръните на човешките страсти и грешки към тази звезда, която някога през нощта над Витлеем със светлината на Богопознанието освети целия свят. Амин.

Превод: Иконом Йоан Карамихалев