ИНТРОВЕРТ

Версия за печатВерсия за печат
Автор: 
ЯНЧО МИХАЙЛОВ

Отец Коста беше затворен в себе си човек, но пък открит – нямаше никакви задни мисли и недоумяваше как може някои хора да имат такива мисли и да пресмятат като шахматисти житейските си ходове. Незнайно защо бе станал свещеник, след като общуването с хора му струваше доста усилия и понякога го уморяваше. Връхлиташе ли го подобна умора, той често си припомняше как китайски император казал на един мъдрец: „Ти, нали си мъдрец? Виж, направи нещо за хората”. А мъдрецът отговорил: „Аз затова съм мъдрец, защото не се занимавам с хора”.

Опитваше се да надмогне темперамента си и да обръща внимание на влизащите в храма, когато те търсеха досег с него. Веднъж, току-що влязъл в църквата, го пресрещна жена на възраст над средната:

– Отче, мога ли да Ви попитам нещо?

– Да, кажете.

– Синът ни е станал много агресивен, снощи налетя на бой на баща си, счупи едно стъкло и извикахме полиция. Сега трябва да ходя да давам показания в полицията. Синът ми ме умолява да не го правя – щяла съм да проваля бъдещето му и аз му обещах да не давам показания. Да ходя ли в полицията или не?

Отец Коста по принцип избягваше да дава съвети, още повече на хора, които вижда за първи път, защото съзираше в търсенето на съвети бягство от свободата на избор и прехвърляне на отговорността за решението върху него.

Беше чувал от жена си за нейна приятелка, чийто съпруг имал краткотрайна връзка със секретарката си, че била посъветвана от духовния си наставник да се разведе с мъжа си и сега съжалявала,че го е послушала.

Отец Коста бе чел някога как при свети Йоан Златоуст отива един мъж, чиято жена, била увлечена от греховна съблазън, и го пита как да постъпи. „Иди и я обичай” – казал светителят. „Но как, тя ми е изневерила”. „Чуваш ли какво ти казвам: иди и я обичай!” – повторил светият отец. Мъжът пак възразил. „Трети път ти казвам: иди и я обичай” – казал свети Йоан и го отпратил.

Друга приятелка на жена му, която загуби съпруга си при автомобилна катастрофа, идваше понякога в храма, при отец Коста, търсейки духовна подкрепа. Споделяше му за трудностите сама да се грижи за невръстните си деца, обаждаше му се по телефона да чете молитви за нея и децата, когато възникваха някакви проблеми и така децата израснаха не пред очите му, но под неговата молитвена закрила. Когато имаше възможност, скришом от жена си, подпомагаше вдовицата и материално.

Може да се каже, че почти целият живот на човека, не на конкретен човек, а по принцип човешкият живот, почти от раждането до смъртта, минаваше пред очите му. Веднъж в църквата едно шест-седемгодишно момченце го дръпна за ръкава на расото му.

– Ти си ме кръстил – каза му то.

– Ама ти помниш ли? – попита го на шега отецът.

– Аз не помня, понеже съм бил малък – отговори детето, – но мама ми каза.

– Спокойно и аз не помня, нищо, че съм бил голям – каза свещеникът.

Имаше и няколко случаи да венчае кръстени от него, а после и да кръсти техните деца. Естествено той не помнеше кого е кръстил и венчал, но пристъпващите към тайнствата му напомняха.

И до днес, когато минаваше през квартала, където се намираше първия храм, в който бе служил, го поздравяваха хора, които навярно го познаваха от служението му в тази църква. Макар че бяха минали повече от петнадесет години. Явно беше оставил някаква диря в паметта им.

Разбира се, не всички го харесваха. Но той се беше убедил, че не може да угоди на всички. Смяташе, че даже и Бог не може да угоди на хората. Един иска едно, друг друго. Някои енориаши го мислеха за надменен, други за строг, трети просто го подминаваха. Утешаваше се с думите на Христос, отправени към апостолите: „Горко ви, когато всички заговорят добро за вас”.

Годините и болежките вече му натежаваха, но когато го питаха как е, той отговаряше така:

– Ако кажа, че ме болят очите, има хора слепи. Ако кажа, че ме измъчват болки в краката, има хора инвалиди. Затова казвам, че съм добре.

Когато сядаше на кафе със събратя или с приятели той най-често мълчеше и слушаше разговорите им. Упрекваха ли го, че само мълчи и не изразява мнение, със самоирония казваше:

– Човек като мълчи, може да мине и за умен – и потъваше отново в себе си.