
Националният оперативен щаб за борба с коронавируса зовеше българите да не ходят в православни храмове и манастири. Настоятелната прикана я изричаха ръководещият генерал и негови помощници. С (подсилваща) добавка: църквите са опасни, понеже там отиват много люде и може да тръгне зараза. Пък трябва да избягваме – правилно – струпване, близост с нам подобни. Най-доброто средство против злокобния враг е – правилно – да стоим в къщи. Тая е основната, решаваща мярка за спасение. Аз не я оспорвам, излизах с маска и ръкавици. Само за хранителни припаси. Тоже и да се черкувам. Не знам как да отправя до кризисния щаб въпросленце, та го сторвам не пряко, а косвено.
Повече от два месеца живяхме в извънредно положение. У нас православните храмове доближават 4 000. По решение на Светия Синод всички останаха отворени, действащи. Богомолците влизат с маска, поддържа се изискваната от щаба чистота. Питанката ми е: как така вече над втори месец в тия 4 000 молитвени домове, евентуални огнища на болест, няма ни един-единствен-едничък-едночък случай на особа, коронована с вирус? Как да обясним тоя очеваден и неоспорим факт? Случайност? Но траеща над втори месец и то на хиляди места? И защо се казва, че случайни случайности няма, случайността е изява на необходимостта? И още: мигар щабът, който – правилно – с явно усърдие оповестява отделни случаи (заразéн гимназист общувал с други няколко) седмици и седмици неотстъпно премълчава (нему неприятен факт?), че ни един българин не е коронясан в православен храм? Как да си обясним тая учудваща, но безспорна щабна заобиколка? Журналисти всекидневно сипят – правилно – всевъзможни въпроси, но защо, защо, защо ни един не пита коя ще да е причината да не хващаме ковид в сгради, увенчани с православен кръст?
Докладвани биват случаи, кога някой се оказва заразéн без да е общувал със зарáзен. А защо професорът и сътрудниците му не обелват зъб, камо ли разтълкуват, оти коварният враг не напада отвъд православни двери? Как да разбираме тая прескачанка: господата положили са безмълвна клетва да мълчат до своя последен-сетен дъх? Как сред милионите българи никой не пита върховните ръководители – уважавам ги, спазвам от тях наложените мерки – на борбата против ковида за липсата му в православните храмове? Лекари от „Пирогов“ призоваха гражданството да стои – правилно – в къщи, но и те не отрониха дума относно явното неразболяване в православните молитвени домове. Учреден бе – правилно – медицински съвет, привлечени бяха най-видни учени от порядъка на международно известни вирусолози, епидемолози, на крак – правилно – е цялото ни лекарско съсловие. Включи се и БАН – правилно - чрез подбрани математици. Ала всички склопят очета и очила. Защо нищо не кажат? Под нихното достойнство е да говорят за някакви си попщини? Всички те, щаб, съвет, медици, математици защо, защо, защо вкупом и поотделно, гаче целомъдрени девици, свенливо свеждат поглед, та не (смеят?) вземат отношение пред една истина, съществуваща в цяла България? Щаб, съвет, медици, математици беззвучно повтарят шопското инатене пред жирафа: „Такова животно нема“? Заговор на мълчанието? Тежката нáyка се докача на чест да снизходи при някакви там вярващи? Бе нали она борави с факти, пък не иска да види един факт, поне да го упомене, щом не може да го обясни. Ако може, защо не го прави, а бяга като дявол от тамян? Тоя заобикалящ подход туря под съмнение обективността на щаба. И кой печели от това? И кому е потребно?
Православната Църква Майка, приемайки в храмове да се влиза с маска и там да се извършват обеззаразявания, изпълни Христовата повеля: „отдайте кесаревотю кесаревото, а Божието Богу“, тоест не ги затвори.
В голям храм свещеник, без маска, причастява стотици люде (някои поемат светото тяло и светата кръв всяка неделя), как така с една и съща лъжичка не разнася вируса? Причастници застават с отворена уста на две педи пред отец, как няма ни един заразéн под църковно облачение, също и черкуващ се? Ако това ставаше в друга страна, нашите осведомителни, па и осмърдителни средства щяха да го превъзнасят като чудо небесно, благодат свише, милост Божия и щяхме да повярваме. Но това се случва у нас и обществото не го забелязва, пак с безотказната постановка „Такова животно нема“, пак в ущърб на дейстителността, майната й, аз ли съм виновен, че тя е българска, виж, да беше инородна, щях да я хваля, ехкам, охкам, трепкам, въздишкам, че и завиждам. А ни е криво, че имаме неоснователно ниско национално самочувствие. То на никой народ не му пада готово готовеничко, създава и поддържа го той, но: во главе с политици, управленци.
Където моя смиреност се черкувам, всяка неделя родители причастяваха и причастяват трите свои рожби, на две, четири (момче), шест години, па и нафора вземат, как, как, как не ги хваща зловредният вирус? Хиляди миряни поемат нафора из цялата страна, защо болестта ги подминава?
В кратце: сме в присъствие на православно чудо или не? Всеки може да си отговори по своите убеждения, съвест, Вяра.