ПОСЛАНИЕТО НА СВЕТИ ЙОАН РИЛСКИ: КАКВО НИ Е ЗАВЕЩАЛ БЪЛГАРСКИЯТ ПОДВИЖНИК

Версия за печатВерсия за печат
Автор: 
Николай Волошин

Днес Църквата отбелязва пренасянето на мощите на преподобни Йоан Рилски – на светеца, живял в България на границата между ІХ-Х векове. За назидание на потомците той е оставил завещание, в което отразил ценни духовни наставления, не загубващи своята значимост и досега.

„Аз, смиреният и грешен Йoан, който не съм извършил никакво добро на земята, когато дойдох в тази Рилска пустиня, не намерих човек в нея, но само диви зверове и непроходими дебри. И поселих се в нея самин със зверовете, без да имам нито храна, нито покрив, но небето ми беше покров, земята постеля и билките храна” –  с такива думи започва своя Завет преподобни Йоан Рилски. Светецът, оставайки чужд на всякакви почести и похвали до края на земните си дни, от младини избрал за себе си пътя на пустиножителството.

Постническият и молитвен живот благотворно повлиял върху душата на преподобни Йоан. Ежедневно, съзерцавайки създадения от Бога съвършен свят на природата, той оплаквал своите грехове със сълзи на покаяние. Удивлявайки се на Божествената любов към своето недостойнство, той възкликвал:

„Какво да въздам Господу за всичко, що ми даде? Много са благодеянията Му към мене, понеже погледна от светите Си височини на моето смирение и ми оказа помощ да претърпя всичко, защото от Него е всяко добро дарование и всеки съвършен дар отгоре идва”.

Мълвата за духоносния аскет започнала бързо да се разпространява в близко намиращите се до пустинята селища. Хората довеждали при него болни и обладани от бесове, а той ги изцелявал с молитва. Но, тъй като не желаел да се прослави като уникален целител, светецът се отдалечил от хорско присъствие в пещера, където продължил своя духовен подвиг. Единствените, които не оставали без назидание от страна на преподобни Йоан, били монасите, желаещи да споделят с него отшелническия начин на живот.

Светецът устроил манастир, ставайки за иноците мъдър духовник. В тази обител пет години преди мирната си кончина, той написал за своите духовни чада завещание, в чието дълбоко съдържание си струва да вникне сегашното поколение християни.

„Преди всичко ви завещавам да пазите светата вяра непорочна и незасегната от всякакво злословие, както приехме от светите отци, без да я примесвате с чужди и различни учения”– наставлява ни българският подвижник. Призивът на светеца трепетно да се отнасяме към своята вяра към момента на написването на Завета съвсем не бил напразен.

Получила през 919 година автокефалия, Българската православна Църква била принудена да оказва активно противодействиена възникналата в това време ерес на богомилството.

Както от искри се разгаря пламък, така и от малкото зърно на богомилската ерес произраснали плевели на доктрина, чужда на всякакъв православен дух. Привържениците на лъжеучението свеждали към мним аскетизъм целия християнски живот. В разпалеността на своята проповед те осъждали църковната йерархия, отричали необходимостта от строителство на храмове, почитането на иконите и светите мощи, прославянето на Пресвета Богородица и светите угодници.

Прелъстените от богомилството хора, напущали своите домове, строили по скалите уединени келии и често без всякакво лично желание за отшелнически живот, изпълнявали предписанията на „пастирите”-еретици.

Православното монашество, състоящо се от иноци, доброволно взели върху си подвига на пустиножителството, било призвано навреме да реагира на такива обществени попълзновения и да дава вярна евангелска оценка на всичко ставащо. Именно затова преподобни Йоан Рилски като първо наставление увещава монасите да пазят чистотата на отеческата вяра.

„Не се отклонявайте нито надясно, нито наляво, но по царския път ходете” – пише светият подвижник. Колко много не ни достига сега на нас, съвременните православни вярващи, усещане за същия този „царски път” на християнския живот! Ние често живеем на крайности. Днес сме готови да преместваме планини, непрестанно да се молим и да правим почти до несвяст поклони до земята, а още утре ни обхваща леност и безразличие към извършваните от нас греховни постъпки. И именно в такова състояние на безразличие дяволът най-често ни улавя в паяжината на различни ереси и разколи.

Преподобни Йоан Рилски пише в своя Завет и за острата необходимост от единство на християнската община: „И както ви събра в едно благодатта на Светия Дух, така и вие се старайте да живеете единодушно и единомислено, с еднакво дихание само към вечното въздаяние да гледате, което Бог е приготвил за ония, които са Го възлюбили”. Той адресира тези думи към монашестващите, нуждаещи се от неговото духовно наставление за особеностите на общежитийния устав. Но, те си остават актуални и за нас – членовете на величественото тяло на Светата Църква.

Ние много говорим за устройването на енорийския живот, за благоустройството на общината, но в същото време – не умеем да живеем единодушно, да съпреживяваме проблемите на братята и сестрите по вяра и да споделяме с тях радостта от всеки изживян ден. Всичко се ограничава само до еженеделното идване на богослужение, до молитвата за лични нужди и до пуснатото в кутията за дарения парично пожертвование. Но, при всичко това, ние продължаваме уверено да се наричаме енориаши на този или на онзи храм, без да сме, всъщност, пълноценни членове на общината.

Ако бяхме живели в апостолско време, бихме разбрали колко далече отстои нашата представа за живота в християнската община от първоначалната. За първите християни съвместната молитва и трапезата на любовта били неотменни съставни части от техния живот. В тези времена вярващите в Спасителя хора претърпявали жестоки гонения и притеснения от страна на ненавиждащите Христовата Църква. И друга възможност да съхранят духовната и фактическата връзка един с друг, освен чрез живота в общината просто не съществувала.

Призивът на преподобни Йоан Рилски към единство на християните трябва да бъде възприет и осмислен от нас: в сегашното непросто време нищо не може да ни сплоти повече от живота в единство с Бога и с други вярващи хора.

Когато на децата им става трудно да се справят с житейските проблеми – те отиват в родителския дом за съвет от бащата. Така и ние трябва да се събираме заедно в своите енорийски общини, да се поддържаме един друг и да се обръщаме в молитва към Бога – нашия Небесен Отец, просейки от Него съвет и помощ по нелекия път на християнското изповедничество.

Творението на преподобни Йоан Рилски определено е надживяло своето време. Всичко, за което той говорил в далечния Х век на българските монаси е приложимо в живота на православните вярващи от ХХІ век. Менят се само цифрите в календара, но характерите на хората, вътрешните и външни проблеми в Църквата си остават предишните.

Народната поговорка гласи: „Всичко ново – това е добре забравено старо”. И за да намерим изход от сегашната непроста ситуация, не е нужно да разработваме някакви новаторски стратегически планове. Струва си само да се потрудим и поразлистим творенията на светите подвижници от първите векове на християнството, да преосмислим тяхното духовно наследство и да го приложим за лекуване на духовните недъзи на съвременността.

И нека в това дело да ни бъде помощник преподобният Йоан Рилски, чиято памет честваме сега!

Превод със съкращения: Иконом Йоан Карамихалев

Източник: 
www.spzh.news