ПРОПОВЕД. ПРИТЧАТА ЗА БОГАТАША И ЛАЗАР

Версия за печат

В името на Отца и Сина и Светия Дух!.Светът, който се отвръща от Бога, не иска да Го види и знае, страхува се от смъртта, доколкото хората, живеещи с тези мисли, категории, възприемат земния живот като несвършваща вечност. Действително, душата на човека не усеща движението на времето и не иска да се смири с прекъсването на битието.  Смъртта за невярващия е крушение на всичко и всички. И когато се срещащ с такива хора на погребения, виждаш тяхното недоумение, страх, ужас и желание по-бързо да си тръгнат от гробището, отново да се потопят във вихъра на земните събития, да забравят и повече никога да не си спомнят за смъртта.

За вярващия човек смъртта има съвсем друго значение. Той гледа на нея като на неезбежен край на земния живот, след който следва начало на новия, безкраен, безгрешен, радостен, райски живот. Вярващият човек, по съвета на светите отци, се старае по-често да си спомня за смъртта, защото така правилно подрежда житейските ценности и приоритети. Човек разбира, че ще има Съд, на който той ще даде отговор за всички свои дела, думи и даже мисли. В притчата за богаташа и Лазар, която ние днес чухме по време на богослужението, нашият Господ Иисус Христос ни открива ето това контрастиращо отношение към смъртта и, съответно, към вечния живот и вярата на двама души – на богатия грешник и праведния бедняк.

Ние многократно се слушали тази притча, ежегодно я четем в този период. И всеки път си напомняме за значението на смъртта, за значението на живота за вечността за всеки от нас. Господ тук ясно и отчетливо се обръща към всеки от нас чрез образите на богаташа и Лазар.

Ето образът на богаташа, който живеел в своето удоволствие – пирувал разточително, обличал се в богати ризи. При това той не мислел за смъртта, за това, че ще му се наложи да даде отговор за дадените му от Бога блага. Богаташът не мислел за своя ближен – за Лазар, който лежал пред вратата на неговия дом, бил беден, но не злобен, желаел да се нахрани с трохите падащи от трапезата на богаташа. Лазар бил целият в гнойни струпеи, никой не му оказвал помощ, само псетата лишели тези струпеи, разказва ни Евангелието. Ето такова ужасно състояние преживявал Лазар по време на своя живот.

И както животът на всекиго завършва със смърт, богаташът и Лазар умират. И те се срещат във вечността – но не лице в лице, защото единия попаднал в ада (поради своите дела, своя живот), другият – в рая (поради своите дела, своя живот).

Както ни казва Свещеното Писание, към ужаса на тези, които се намират в ада, се прибавя това, че могат да видят тези, които са в рая. И богаташът могъл да осъзнае и да види блаженството на Лазар, който лежал в лоното на Авраам и беседвал с праотеца. И богаташът, макар да разбирал, че вече нищо не ще измени неговото задгробно положение (тъй като животът е даден, за да може човек да се подготви за вечността), дръзва да се обърне към Авраам с молба. Може би бил движен от желание да се оправдае, а може би действително – от любов към живите си братя.

Обичайно по господарски богаташът казал на Авраам: „Прати Лазар при моите братя, за да не попаднат и те в това място за мъчения. Нека той отиде и им разкаже какво ще бъде след гроба, ако те живеят така, както аз живях”. И отговорът на Авраам: „ Те имат Свещеното Писание, думите Мойсееви. Ако те и Мойсей не послушат, то даже ако им се яви някой от задгробния свят като Лазар, тогава и него няма да послушат”.

Действително. Ние знаем, че ако човек се е утвърдил в своето неверие, тогава неговият повратлив греховен ум ще намери възможност да обясни очевидни неща, отнасящи се до вярата като някакви халюцинации, болести или нещо подобно.

Но за нас е важно това, което Господ ни казва в тази притча. Нали евангелското слово е отправено към всяка човешка душа. Изхождайки от притчата, ние трябва да си направим изводи по отношение на своя живот, на своето положение. Най-напред, следва още и още веднъж да си припомним, че всичко тук на земята, искаме ли това или не, искаме да забравим или не, завършва със смърт. Вярващият човек също така разбира, че всичко ще завърши със Съд след смъртта. И този най-важен извод, ако го приемем за себе си, ще постави по друг начин акцентите в нашия живот, ще ни заставли да се замислим за нашата вяра. Братята на богаташа от притчата и той самият не били невярващи хора, Авраам казва: „Те имат Свещеното Писание и думите на Мойсей”. Думите на Авраам говорят за това, че тези хора познавали Свещеното Писание, думите на Мойсей, но, въпреки това, пренебрегнали вярата, заповедите. Затова и богаташът попаднал в мястото за мъчения.

Това ни говори, че сама по себе си вярата не спасява човека, отвлечената вяра, не подтвърдена от живота. „Комуто много е дадено, от него много и ще се изисква” – казва ни Свещеното Писание. Ако ние вярваме, тогава нашият живот трябва дасе изгражда според заповедите, по каноните на вярата, които ни дава Господ.

И тогава ние трябва да направим за себе си най-важният извод: малко е да бъдеш да вярващ, нужно е ощё и да съзиждаш своя живот в съответствие с нашата вяра.

Нека Господ да ни укрепи на този път и да ни дарува винаги памет за смъртта, която ни води не към униние, а ни спасява и изцелява, защото имаме велики обещания, знаем какво ни чака там. Вярващият човек е призван към радост за Христа Иисуса, тъй като ако ние достойно извървим житейския си път и се удостоим с Божията милост, ще царстваме с Господа во веки векове. Амин.

Превод: Иконом Йоан Карамихалев