ПРИТЧАТА ЗА ДОБРИЯ САМАРЯНИН

Версия за печатВерсия за печат
Автор: 
Протойерей Александър Сорокин

В името на Отца и Сина и Светия Дух! Притчата за добрия самарянин е един от тези евангелски текстове, които съвсем явно са насочени против религията, по-точно, против представителите на религията. Или още по-точно, против такава религия, която започва да работи в своята сфера против човека, даже против обичайните човешки норми на внимание към нуждите на другия човек, на милосърдие, на състрадание.

За начало нека да започнем да мислим по-положително за свещеника и левита, които са представени в притчата в твърде неизгодна светлина. Може би сами по себе си те били хора напълно добри и отзивчиви. Но, както се шегуват в такива случаи, те били добри „в дълбините на душата си”. Много в дълбините на душата! А тази дълбина на душата се оказала под пластовете на тези правила, ритуали, предписания на закона, на религиозната традиция, които са ги заставили да забравят за простите човешки чувства на състрадание и внимание към другия.

Ето защо те отминали, даже без да се докоснат до нещастника. Възможно е, не защото са били зли и безчувствени, а защото, бидейки свързани със свещената сфера (те двамата, и свещеник и левит, служили в храма), съгласно Закона, не могли да се докосват до кръв, а още повече до труп. Ето, така и се получило, че ставайки част от толкова „ритуализирана” система, те се оказали лишени даже от такива елементарни способности. Днес едва ли ще срещнем самаряни, но не е за учудване, ако някакъв атеист или даже просто равнодушен към Църквата, към вярата човек в някои ситуации изглежда в много по-добра светлина, отколкото закоравял православен.

Ще отбележим, че „възлюби ближния си като самия себе си” (тази заповед, за чието тълкувание е и предложена от Христос притчата за добрия самарянин), е формулирана още в далечния Стар Завет, дълго преди Христа. И в същия този Ветхи Завет ние ще намерим и призиви към внимателно отношение към другите хора, включително и към пришелците.

Така че сама по себе си заповедта за любовта, която се счита своего рода „фирмен знак” на християнството, била провъзгласена дълго преди идването на Христос.

Проблемът е в това че любовта към ближните твърде често определя своите граници – там, където другият човек престава да бъде ближен, става чужд. В това е сякаш обратната, сенчестата страна на идеята за избраничеството, провъзгласена в Библията като начин за възпитание на човека, на човека Божи, на вярващия човек и даже на целия народ Божи.

Острието на Евангелието, отначало с устата на Самия Господ, а после с устата на Неговите ученици, било насочено към преодоляване на тази граница, на границата между „избраните” (в кавички) и не „избраните”, по-точно, към това в числото на избраните да бъдат поканени всички. За древната Църква, за раждащото се вътре много ритуално, с богата религиозна традиция, общество, в това се състояла една от насъщните, основни задачи. И такова преодоляване преминавало в едни случаи леко и победоносно, с въодушевление, а в други – трудно и мъчително. Може би, в това и се състояла и се състои досега основната задача, основното послание на християнското благовестие – преодоляване на границите между хората от различни култури, от различни традиции.

Ето защо днес, когато от християнството правят национална идеология, построена на противопоставянето на другите, на търсенето на врагове наоколо, то се превръща в една от най-зловещите карикатури. Разбира се, интересно е как би прозвучала тази притча днес от някоя висока политическа трибуна?

Но съвсем не е задължително да разсъждаваме за политика, можем да се ограничим на много по-просто ниво. Например, когато търсим не това, което ни обединява около спасителната вест, а, напротив, което ни разделя по най-различни признаци, включително религиозни, и често напълно смехотворни – като кой как се облича, кой как се сресва, какво слага на главата си (или не слага), кой на какъв език говори или се моли. Получава се, че ние, като този законник, който питал Иисуса, мечтаем заедно с него за вечния живот (то ест за най-основното щастие!) и даже заедно с него сме способни да процитираме библейските заповеди за любов към Бога и към ближния, но често се оказваме надалновидни в това, че пътят към вечността лежи през способността да погледнем отгоре на тези прегради, които разделят хората.

„Тъй постъпвай, и ще бъдеш жив” – казва Христос в началото на разговора със законника. „Иди, и ти прави също така” – абсолютно симетрична фраза слушаме (четем) в края. Между тези „така постъпвай, и ще бъдеш жив” и „иди, и ти прави също така” се намира притчата за добрия самарянин, слушайки я, човек е призван да промени възприятието си за света и да го види не от своята, съвсем невисока камбанария, а с всеобхващащите Божии очи. Амин.

Превод: Иконом Йоан Карамихалев

Източник: 
www.feosobor.ru