БАБА

Версия за печат

Тя ми бе една, другата, градска, русчуклийка, завършила модно дизайнерство през 1901-а в Брюксел, виках й по френски образец стара майка. Баба беше селска, безписмовна, от род Маринкови. Присъщо е човеку да разбира късно, а по някога даже никога, кому що дължи: аз много късно разумях какво, по воля Божия, ми даде баба. Не помня да съм я виждал усмихната, нито пък ласкава спрямо някого. С изпъкнали сини очи, силен, дрезгав глас, често викаше за щяло и не щяло. Както все още биваше в ония тукашни времена, подир брака тя бе изгубила своето моминско име, та вместо Стояна, думаха ѝ Михалца, ибо нейният съпруг беше Михал, в действителност Михаил, Хайлазов. Но пък бе родила три деца: Иван, Мария, бъдещата моя майка, Димитър. Дали синеочието съм го наследил от  нея аз не знам, па и какво от туй.

Друго, къде-къдя по важно тя за мене стори: времената бяха противохристиянски, но тя, неуката, ме отведе в Храма Господен, Господен, още православен. Внуци имаше шестима: по равно момчета и момичета. В селска наличност през петдесетте години от ХХ век бяхме четирима, двамата най-големи вече бяха софиянци. Защо баба взе на великденската полунощница само мен от четиримата? Но добре помня как людско множество изпълваше черквата „Свети пророк Илия” и нейния обширен двор. Подир богослужбата си тръгнахме със запалени свещи в ръка. Не бях единственият черкуващ се маляк, по-точно черкуван, понеже нямах никаква представа какво трябва да правя, нали бях пионер, сиреч задължително безбожник. На следващия ден класната ми наставница влезе в учебната стая малко преди края на последния час и каза да я последвам. Без никакво обяснение слязохме по стълбището и отидохме до входа. Там ме запита дали снощи съм бил на черква. Отвърнах да, пък тя: сега тука ще стоиш докато излязат всички и видят кой ходил на черква. Застанах прав до стената. Бяха доведени още двама, трима малолетника, уличени в същото злодеяние. Удари звънецът в училище „Христо Ботев”, наричано Долното, защото беше в Долната махала, рукна многогласният момчешки и момичешки поток навън. Минаващите ме поглеждаха, никой нищо не каза, изнизаха се те, подире им тоже преподавателите. Постоях още малко, вероятно за да осъзная по-добре вината си, па бях освободен. Качих се на горния етаж, взех домотканата синя торбичка, в която носех учебници, тетрадки, моливи, перодръжка, мастилница, и унило тръгнах към дома. Там ме питаха защо съм окъснял. Обадих причината. Не ми рекоха нищо, сякаш провинение не бе станало. Беше ми криво: отличник, не бях свикнал да търпя наказания. Какво значение има оня пръв спомен черковен за много по-късното мое вцърковяване аз не знам. Може би и без него прощъпулник щях да стана усърден православен, обаче без тоя ран спомен. Изпитвам чувство на благодарност към неграмотната баба за стореното, при туй двойна: веднъж за черкуването, втори път за наказанието: ако тя не бе отишла в храма с внука изтърсак, той сега щеше да има два спомена по-малко, а някой, явно вече не млад, е отсъдил: не е важно какво си изживял, а какво си спомняш. Бог да прости греховете и упокои душата на рабиня Стояна Маринкова, още и Михалца.