НАГОРЕ

Версия за печат

Карах отпуск и реших да отида пеш до манастира: делник беше, малцина излизат в планината, ще мога спокойно да се отдам на съзерцание и размисъл. До неголямата обител с църква от петнадесети век водеше асфалтов път, но и преки пътеки, прекосяващи криволичещото шосе. От една пресечка зърнах човек в гръб, той бавно крачеше, навеждаше се често, вземаше нещо от платното и го хвърляше върху тревата или сред дърветата. Ония действия ме озадачиха, забързах и скоро се изравних с него.

-  Добра стига. Накъде?

(Ще спестя подробности и ще предам само онова, заради което разправям случката).
-  Дал Бог добро. До манастира.

-  И аз натам съм тръгнал. Може ли да вървя с вас?

-  Може. Искате да говорим ли?

-  Ами по-точно да ви питам нещо.

-  Кажете.

-  Какво събирате из пътя?

-  Разни работи. Най-вече обвивки, от дъвки или от друго, цигарени и кибритени кутии, въобще всичко хартиено.

-  Защо?
-  Нали виждате. Хвърлям го в тревата и в гората.

-  Защо?

-  Пътят става по-хубав, а там боклуците изгниват, не замърсяват. Чистя настилката и торя гората.

-  Защо?
-  Приятно ми е. Чувствам се полезен.

-  А шишарките, жълъдите, клонките, защо и тях ги махате?

-  Върху асфалта за нищо не служат, сред дърветата ще огният или може би ще родят. То е тяхното предназначение и трябва да стигнат до него, защо да не им помогна.

-  И тъй докъде?

-  До горе, до манастира.

-  Какъв сте по професия?
-  Православен.

-  То не е професия.

-  За мен е.

-  В какъв смисъл?

-  Идва ден, когато всяка професия губи значение и нещата се измерват единствено с добро и зло, с любов към Бога.

-  За всекиго ли идва тоя ден?
-  За мен дойде.

-  По-добре ли е така?

-  Животът има своя ход и е хубаво, че дочаках тоя ден.

-  Близките ви знаят ли какво правите тук?
-  Не. Знаят, че съм вършил работи, които изглеждат по-чудновати.

-  Значи вие ще се изкачите до обителта и ще се наведете стотици, ако не хиляди пъти да вземате и хвърляте туй-онуй?
-  Да. И като се връщам също. Но ще вървя от другата страна на платното.

-  Обет ли е?

-  Не. Обет се дава, кога молиш Бог да изпълни някое твое желание. Аз нищо не пожелах.

-  Защо тогава го правите?

-  Обител е свято място, не е хубаво да ида ей така, на излет. Не е достатъчно свещ да пална, Боже, помилуй да кажа.

-  Неправенето на добро зло ли е?

-  Зло не е, но не е достатъчно, за да е добро.

-  Това, чистенето, удовлетворява ли ви?

-  Донейде. Поне малко повече от бездействието.

-  Словото действие ли е?

-  Е. Щом идва от чист и духом силен. Аз съм твърде слаб. Не ме бива по словото, гледам нещо с ръцете да свърша.

-  Не бих рекъл, че не ви бива по словото. С какво сте си вадил хляба?

-  Ако толкова искате да знаете, бях от техническата интелигенция. Технократ, ако щете.

-  Кое за вас е хубаво и кое лошо?
-  Което е хубаво и лошо според православието.

-  Все пак?

-  Самата мисъл за лошо, тая самата дума влияе зле на хората и гледам да я избягвам.

-  Възможно ли е?

-  Вместо да мисля и казвам това е лошо, казвам това не е добро.

-  Помага ли? Злото съществува.

-  Но не и в моята душа.

-  Все пак предпочитате делото пред словото?

-  Хората сме различни, всекиму е ясно за какво пó го бива.

-  Подир вас ще стане пак мръсно.

-  Знам. Но за някое време ще е чисто и някой ще се зарадва. Пък и на душата ми ще бъде малко по-чисто.

-  Значи го правите за душеспасението си?

-  Може и тъй да се разбира. Просто ми е драго като се обърна и додето път виждам да е чисто.

-  С това ще спасите ли душата си?

-  То не е еднократно или многократно действие, а начин на живот.

-  Толкова много ли сте загрижен за душата си? Простете, не е ли това себичност все пак?

-  Имам съпруга, деца отгледахме, те отдавна поеха всяко живота си, дълго упражнявах общественополезен труд, трябва да сторя нещо и за душата си, какво друго ми остава: да ламтя за почести, да трупам вещи, имоти ли? Предпочитам да правя добро, макар на дребно, аз съм малък човек, големи дела не ми отиват.

-  Но злото остава.

-  Да. Но с моите чувства, помисли и постъпки гледам да го отбягва.

-  Успявате ли?

-  Понякога. Поне се опитвам.

-  Искате ли да пиша за вас в печата? Може и без име. Ще се намерят ваши последователи я в планина, я край море, я в селища и от начинанието ви ползата ще бъде по-голяма.

-  Воля ваша. Аз не искам последователи, не искам да променям света, би ми стигнало да променя себе си.

-  Не е ли примиренство?

-  За мен променяйки себе си е най-уместният способ да бъде променен светът. Впрочем, православието има една прекрасна дума: смиреномъдрие.

-  Как се променяте?

-  Довечера, преди да заспя, ще си представя как целият път до обителта е чист. То ми носи утеха, покой, радост, че не съм изживял нахалост тоя по Божия милост отпуснат ми ден. Какво повече ми трябва? Вие ако бързате, не се бавете с мен.

Не бързах, но се сбогувах и отминах: не бях достоен да вървя редом с онзи мъж.