ПРОПОВЕД В НЕДЕЛЯ НА МИТАРЯ И ФАРИСЕЯ

Версия за печат

В името на Отца и Сина и Светия Дух! Наближава Великият пост. И в тази неделя, когато за първи път се изпълнява песнопението „Покаяния отверзи ми двери, Жизнодавче“ („Подателю на живота, отвори ми вратата на покаянието!“) ни се предлага притчата за митаря и фарисея. Притчите на Господа сякаш са изтъкани от добре познати на всички образи и явления. Обаче, както предполагат някои тълкуватели, притчата за митаря и фарисея притежава такава потресаваща жизненост и естественост на персонажите, че може би това съвсем не е алегория, но реална история. Иисус Христос, намирайки се храма и наблюдавайки идващите там хора, напълно възможно е, да е видял молитвата на тези двама човеци: фарисея и митаря.

И ето в притчата виждаме това, което се нарича класически образ на фарисей: гордост, арогантност, самохвалство, осъждане. Фарисеят, както е казано, се моли на Господа. По своето съдържание, изглежда че неговата молитва е благодарствена. Той нищо не иска от Бога, само благодари. Но думите му са преизпълнени с горделивост. В тази молитва той описва самия себе си като голям праведник, изброявайки своите добродетели: „постя два пъти в седмица, давам десятък от всичко, що придобивам“ (Лк. 18:12). Да даваш десета част от всичко, което имаш – това е предписание на закона Мойсеев. Обаче, законът Мойсеев нищо не предписвал относно пост два пъти седмично. Съгласно Ветхия Завет, всички евреи трябвало да постят един път през годината на празника Очищение. Въпреки това, в периода след Вавилонския плен достатъчно бързо се разпространила практиката на допълнителните пости. Фарисеите считали такъв обичай на постене като някакви свръхдлъжни заслуги и, съответно, много се гордеели с това, че те постят повече, отколкото е предписано от Закона.

Визитната картичка на фарисейството е любов към осъждане. Ето и в притчата, разбира се, фарисеят не се сдържа да не осъди. Особено, митаря, който се оказал наоколо. Двама човека. Две молитви. Между тях има даже не разлика, а пропаст! Фарисеят играе ролята на праведник пред Всевиждащия Бог. Митарят пък, разбирайки, че върши постъпки заслужаващи порицание и всеобщо презрение, изпитва угризения на съвестта и изрича само една фраза: „Боже, бъди милостив към мене грешника“ (Лк. 18:13). При това той се бие в гърдите. Което, според обичая по това време, символизирало сърдечно съкрушение.

Братя и сестри! Защо именно в подготвителните недели за Великия пост се припомня тази притча? Отговор на този въпрос намираме в думите на нашия Спасител Иисус Христос, даващ наставление на Своите ученици: „внимавайте и се пазете от кваса фарисейски и садукейски“ (Мат. 16:6). За нищо друго Господ не предупреждава, посочвайки с това голямата опасност от лицемерието за всички вярващи. Лицемерието, фарисейството, високомерието, двуличието не са останали в миналото. В такова състояние могат да попаднат всички, които искат да играят роля, които желаят да се покажат праведни, достойни, добродетелни. И не само пред хората, но и пред Самия Бог.

Не трябва да недооценяваме пагубната и многолика сила на лицемерието – то може да приема най-неочаквани форми. Нали може да се молим лицемерно като фарисея, но може и лицемерно да се каем като митаря. Можем да приемаме и маската на каещ се грешник, който се бие в гърдите с думите: „Боже, бъди милостив към мене грешника“, и при това в себе си да мислим: „аз не съм такъв като тези нищожни фарисеи, които постят и правят милостиня. Аз съм по-добър от тях, по-искрен от тях, по-дълбок от тях“. Именно с това е и опасно лицемерието, че може да пусне корени, да се вмъкне, да проникне под всякаква форма, във всеки човек, по всяко време. Не заради неговите пости и десятъци е осъден фарисеят, а заради своето високомерие и осъждане. Нали и Сам Господ, неведнъж изобличаващ фарисеите изключително за външното благочестие и за отсъствието на любов, казва направо: „това трябваше да правите, и онова да не оставяте“ (Лк. 11:42). Преп. Максим Изповедник поучава: „Не храната е зло, а чревоугодието, не парите, а сребролюбието, не славата, а тщеславието; злото произлиза от злоупотреба“. И така, ако някой пости и осъжда този, който не пости, изпада в осъждане и високомерие. Но и този, който не пости и при това осъжда постещите и казва: „това всичко е фарисейство“, също изпада във високомерие и осъждане! И двамата са поразени от високомерието и осъждането!

Така, къде е изходът, братя и сестри? Къде е лекарството за избавление от лицемерието? Църквата дава отговор на този въпрос в дните на Великия пост с думите на молитвата на преп. Ефрем Сирин: „Господи Царю, дай ми да виждам моите прегрешения и да не осъждам моя брат!“ Ако се научим на това, тогава ще избегнем ужасяващата закваска на лицемерието, ще се научим да търсим и обичаме не човешката слава, а Божията слава (ср. Ин. 12:43) и ще получим оправдание в Христа Иисуса нашия Господ (ср. Рим. 3:24). Амин!

Превод със съкращения: Иконом Йоан Карамихалев