ПРОПОВЕД В СЪБОТА НА ПЪРВАТА СЕДМИЦА НА ВЕЛИКИЯ ПОСТ

Версия за печат

Скъпи отци, братя и сестри! На този ден възпоменаваме подвига на светия великомъченик Теодор Тирон. Много неща са казани за значението на поста, за неговия духовен смисъл, за това, че постът е забележително средство, с помощта на което всеки християнин е способен да принесе покаяние.

Покаянието е промяна от по-лошото към по-доброто; промяна на начина на мислене, промяна на целта. Ние най-често живеем с други мисли, с други проблеми се занимаваме; губим време, сили, енергия, но не за това, от което зависи нашето истинско благополучие тук, в дните на земния живот, и, което е особено важно, за нашата участ във вечния живот.

Великият пост ни помага или трябва да ни помогне правилно да определим приоритетите си. Суетата поглъща голяма част от нашето време, откъсвайки ни от молитвата, от посещението на храма Божи, от вършене на добродетелни постъпки, затулвайки тези цели, от чието постигане зависи ще бъдем ли оправдани на Божия Съд или не. Но Великият пост ни дава възможност да осъзнаем, че главната цел на живота е придобиване на Царството Божие. И не само след смъртта, но и тук, на земята, придобиване на Дух Свети, радост, сила духовна, на Божията благодат, изцеляваща немощните и възпълваща оскъделите, която дава сили и за решаване на земните задачи, с които ние се сблъскваме през живота си. С други думи, постът – това е време, когато трябва да се замислим накъде да насочим нашите усилия. А за да получим оправдание от Господа, трябва да са налице две непременни условия: крепка вера, която се съпровожда от молитва, защото вярата без молитва не е вяра, а също така добри дела, защото „вярата без дела е мъртва (Иак. 2:20). И резултатът от нашия постнически подвиг трябва да е укрепване на молитвения навик и добротворство. Ние много бързо ще почувстваме става ли нещо в тази насока или не, постигаме ли резултати или не. Знак за това какво постигаме, е изменението на нашето вътрешно духовно състояние: ние ставаме щастливи хора, много скърби и грижи отстъпват.

Нашата основна мисъл по време на поста трябва да бъде насочена именно към това: какво и как да правим така, че нашето вътрешно състояние да се измени към по-добро. Църквата ни помага да си отговорим на тези въпроси. Ние трябва да се молим по- продължително и по-усърдно от обичайното. Да посещаваме храма Божи, защото молитвата в храма има особена сила. В храма молитвата на всеки се съединява с молитвата на другите и се възнася към небето огромен стълп от духовната енергия на стотици и хиляди хора, достигайки престола Божи. Ето защо молитвата в храма не може по своята сила да се сравни с домашната молитва, колкото и продължителна да е била тя. И, разбира се, покаянието - кога още можем така да се замислим за своя живот, ако не по време на Великия пост и да принесем разкаяние за своите грехове? А ако принасяме разкаяние за греховете си, тогава нали непременно ще си спомним и за това, че вършим малко добри дела, а понякога и съвсем не. Че не забелязваме другите хора, че живеем само за себе си и даже идваме в храма, защото тук ни е добре. Разбира се, правилно постъпваме, че идваме в храма, но ако забравяме за добрите дела, тогава сме „мед, що звънти, или кимвал, що звека“ (1 Кор. 13:1), защото не изпитваме любов към хората.

Всички тези мисли трябва да изпълват нашето съзнание и да се претворяват в духовен подвиг, който всеки от нас поеме върху себе си по време на Великия пост. Да се изповядваме също за греховете си и да молим Господа да ни помага по нашия житейски път, та този път да бъде увенчан с духовни плодове, които ще ни помогнат да влезем в Царството Божие. И Господ да ни помага, с вяра и любов, съпровождайки всичко това с добродетелен живот, достойно да извървим постното поприще за спасение на нашите души. Амин.

Превод със съкращения: Иконом Йоан Карамихалев