ПРОПОВЕД В НЕДЕЛЯ ТРЕТА НА ВЕЛИКИЯ ПОСТ, КРЪСТОПОКЛОННА

Версия за печат

В името на Отца, Сина и Светия Дух!

Великият пост продължава шест седмици. Третата неделя – точно в средата на поста – се нарича Кръстопоклонна. По време на богослужението Честният Кръст Господен се изнася в центъра на храма, където вярващите го целуват. В Православната Църква има още един празник, посветен на Кръста Господен – Въздвижение на Честния и Животворящ Кръст. Обаче, ако този празник е съсредоточен повече върху догматическото, богословското осмисляне на Кръстната смърт и почитане знамението на победата Христова, то великопостното възпоменание на Кръста е устремено към дълбокия смисъл на християнския живот, който може да бъде изразен в една дума: кръстоносене.

Евангелското четиво на този ден гласи: „който иска да върви след Мене, нека се отрече от себе си, да вземе кръста си и Ме последва. Защото, който иска да спаси душата си, ще я погуби; а който погуби душата си заради Мене и Евангелието, той ще я спаси“ (Мк. 8:34 - 9:1). И така, желаещите да тръгнат след Господа трябва да вземат своя кръст и да Го следват. Не лениво да се влачат, не да шестват тържествено, не да вървят с бавни крачки… А да вървят, вдигнали на раменете си своя кръст. Всеки може да си представи картината на носене на кръста. Самият този израз по време на земния живот на нашия Господ означавал цялостно самоотричане, пълно себеотдаване. Именно към такова разбиране за пълно самоотричане ни насочват думите: „който погуби душата си“.

Обаче, преди пояснението на тези евангелски изрази, следва да направим разграничение между светското и църковно разбиране на тези думи „да вземе кръста си“. Нерядко в света носене на кръста наричат простото понасяне на житейските трудности, без всякакво тяхно религиозно осмисляне. От само себе си се разбира, че всеки човек на земята върши дела, „с които се труди под слънцето“ (Екл. 1: 3). И в повечето случаи, по думите на премъдрия, това е суета на суетите (Екл. 1:2). Всеки човек осъзнаващ бремето на човешкия живот започва да го охарактеризира като кръст, т. е. като някаква тежест и страдание. Но на човека по принцип е свойствено да търси и придава смисъл на своите страдания и преживявания. Обаче да предава на своите обичайни, делнични теготи ценност и да вижда в тях същия този кръст, който Господ предлага за носене на своите ученици, е някаква духовна пошлост. Колко ярко е изразил поетът такова състояние: „Не кръст – безкръстие носим, а как се огъваме под него“.

Кръстът, който трябва да вземем, за да следваме Христос, не са просто обичайните житейски тегоби. Кръстът, за който се говори в евангелския текст, е непосредствено свързан с вярата в Христа. Който вярва в Господа, на него се дава кръст! И този кръст не е този кръст, за който говорят в света, не е кръста на житейските трудности, а кръст заради Христа и ние го носим заедно с Христос. Носенето на този кръст е подражание на Христа. Вярващите в Христа трябва да бъдат готови за неразбиране, обиди, оскърбления и даже смърт. Господ казва: „който погуби душата си заради Мене и Евангелието, той ще я спаси“. Думата душа в Свещеното Писание нерядко означава живот (вж. Изх. 21:23, Втор. 19:21). То ест Христос казва на учениците Си: който изгуби своя живот заради Мене и Евангелието, той всъщност го спасява, защото вместо земен живот ще получи живот вечен.

Какво е по-скъпоценно за човека от живота му: „за живота си човек ще даде всичко, що има“ (Иов 2:4). Човек се вкопчва в живота до последно, до последната секунда. Но става дума именно за това да отдаде живота си… Говори се, разбира се, не буквално да умре със същата смърт на кръста като Христос. И все пак, ние все още говорим за смъртта като най-високата точка на подражание на Господ Иисуса, Който смири Себе си дори до смърт (ср. Филип. 2:7-8). Именно затова в Църквата изначално присъства особена почит към мъчениците, засвидетелстващи своята вяра с кръв. Броят на мъчениците обаче винаги е минимален спрямо множеството вярващи. Само мъчениците ли са носили кръста? Само те ли ще наследят спасението? Наистина ли няма друг начин да носиш кръста освен мъченичеството?

Носенето на кръста е начин, път. Главното в него е следването на Христос. Още апостол Павел говори за друго себеразпятие – заради Христа: „ония пък, които са Христови, разпнали са плътта си със страстите и похотите“ (Гал 5:24). И така, борбата със страстите, това, което е прието да се нарича аскеза, е разновидност на носенето на кръста. Апостол Йоан Богослов наставлява: „Не обичайте света, нито което е в света“ (1 Ин. 2:15), защото „цял свят лежи в злото“ (1 Ин. 5:19). „Светът – определя преп. Исаак Сирин, – е име събирателно, обемащо в себе си това, което се нарича страсти“. По такъв начин, светът е царството на тези, които служат на страстите и дявола, и противостоят на Бога. Да се изтръгнем от това можем чрез духовна война (ср. Еф. 6:12), в която кръстът и кръстоносенето са нашето главно оръжие, позволяващи ни да преминем през наносите на греха, страстите, слабостите, силата и ненавистта на света и да достигнем до Бога.

Братя и сестри! Светът и дяволът са хитри, силни, повратливи. Не винаги те преследват вярващите чрез сила, но винаги чрез разнообразни изкушения. Светът и князът му (ср. Ин. 14:30) неизменно ще се борят против словото на кръста, което за света винаги е и ще бъде юродивост, съблазън, безумие (ср. 1 Кор. 1:18-23). Светът винаги ще ни казва: каква глупост е тази ваша вяра! Какво безумие е да избягваш наслажденията! Каква унизителна слабост е да не се стремиш към получаване на власт, положение, влияние! Вашето християнство е толкова изостанало. Вие сте толкова лицемерни, вие сте незначителни!

Но ние с вас, братя и сестри, ще вземем своя кръст и ще вървим след Господа. А на онези, които викат, плюят, крещят и ни обиждат, както винаги през хилядолетната история на Църквата, просто тихо да отговорим: „словото за кръста е безумство за ония, които гинат, а за нас, които се спасяваме, е сила Божия“ (1. Кор. 1:18).  Амин!

Превод със съкращения: Иконом Йоан Карамихалев