ПЛОДЪТ НА БЛАГОДАТТА: ПРИТЧАТА ЗА БЕЗПЛОДНАТА СМОКОВНИЦА. Слово на Велики понеделник

Версия за печат

Когато Господ се завръщал в Йерусалим след изгонването на търговците от Храма, Той видял смокиново дърво по пътя. Господ изпитвал жажда и глад, но, приближавайки се до смоковницата, Той не намерил на нея нищо, освен листа.: „Занапред да няма вече плод от тебе вовеки“ - казал Христос. „И смоковницата веднага изсъхна“. Ние знаем, че пророците често прибягвали към символични действия, когато виждали, че техните думи не достигат до целта.

Какво искал да каже с тази притча Господ? Да си припомним друга евангелска притча за безплодната смоковница.

„Ето, три години дохождам да търся плод на тая смоковница, и не намирам – казал господарят на лозаря - отсечи я: защо само да изтощава земята?“ (Лк. 13:7).

Безплодната смоковница била безполезна и нейната участ била предрешена. Същността на историята със смоковницата не е в това, че Господ се разгневил на това дърво, а в това, че сянката от него покривала Йерусалимския храм. Сянката от смоковницата и Храмът се сливали в едно. Това дърво изобразявало иудейския народ, който обещавал на света да принесе духовен плод. Но когато Помазаникът Божи, заради Когото съществувал Израил, дошъл, не само не Го познали, но решили да Го разпнат. Затова и Господ казал: „Занапред да няма вече плод от тебе вовеки“.

Учениците, виждайки как смоковницата тозчас изсъхнала, така били потресени от властта на Господа над природата, че не се замислили за смисъла на това събитие. И Господ насочил им към изучаване на истинската вяра. Без плод благодатта на живота губи главното си измерение. В образа на безплодната смоковница ние виждаме Божието проклятие върху безплодния Израил, показващо пустотата на външното благочестие - без духовен плод. Дърво с цветя и листа, но без плод, е изповядване на вяра с живот без вяра.

И това проклятие не е само върху иудеите. През всичките векове то тегнело и върху християнската Църква. Така или иначе, всички сме виновни за този грях. Той нанася неизчислими вреди на Църквата. По тази причина мнозина се съблазняват и, както казва апостолът, името Божие се хули сред езичниците. Господ показва, че където няма истинска вяра, там не може да има и плод. И няма бъдеще за тези, от които Бог се е отвърнал. Но когато ние се обръщаме към Бога с молитва, изпълнена с вяра, става нещо невероятно. Христос казва, че молитвата може да вдига планини. И че всичко, за което ни се молим с вяра, ще ни бъде дадено. Напълно ясно е, че тези обещания не следва са се възприемат буквално. Макар да знаем от житията на светиите, че понякога те можели да преместват с молитва и истински планини.

Въпреки това, Христос ни предупреждава да не пристъпваме към Бога, подобно на иудеите, само със списък с нашите земни искания. Какво ще говорим, когато застанем лице в лице пред нашия Господ във вечността, и не ще има какво повече да искаме? Разбира се, всеки ден ние молим Бога за тези конкретни обстоятелства, в които се намираме. Ние знаем от своя опит, че Бог отговаря на тези молитви, ако просимото е полезно за нас. Освен това, Господ казва, че и планините на нашите трудности Бог премества с наше участие. Духовният живот не се състои в това да се помолим, а после да седим и да чакаме Бог да свърши всичко. А да се помолим Бога да ни даде сили да живеем според Неговите свети заповеди. Да встъпим в сражение с греха и да видим, че невъзможното за човека е възможно за Бога. Всичко, за което се молим с вяра, ще ни бъде дадено. Но с вяра означава – изцяло отдаване на Божията воля.

Апостол Павел отчаяно се молил да бъде избавен от жилото в плътта. Бог не го избавил от тази скръб, но поради това, че той я приел със смирение, му било дадено да узнае, че силата Божия в немощ се проявява. И че дарът на благодатта е несравнено повече от всякакви други дарове. Там, където е благодатта, поражението става победа. Сам Господ се молил в Гетсимания, ако е възможно, да Го отмине чашата на Кръстните Страдания. Но Той поверил докрай Своя живот и смърт на волята на Отца, и Неговото унижение на Кръста открило славата на Възкресението за целия човешки род.

Молитвата не премахва реалността на скръбта и смъртта. Но тя ни прави способни да понасяме непоносимото, да прекрачим нашата собствена смърт и да останем завинаги живи. В крайна сметка, всички наши молитви, включително най-приземените, предполагат съединението на нашата воля с Божията воля. И ако се доверяваме на Бога, вярваме в Неговото милосърдие и любов, ако нашите умове и сърца са едно с Него, тогава всичко, което поискаме в молитва, ще ни бъде дадено. Още тук на земята ще създадем наченките на Царството, в което даваме възможност на Бог да действа чрез нас.

Превод: Иконом Йоан Карамихалев