СЛОВО В НЕДЕЛЯ СЕДМА СЛЕД ПАСХА

Версия за печат

Днес е особен ден – ние празнуваме паметта на светите отци от Първия Вселенски събор. На същите тези отци, които противостояли на жестоката и страшна ерес – ереста на арианството. Това било опит на падналия разум да разруши богооткровената истина. Арий учел, че Господ Иисус Христос не е въплътен Син Божи, че Той не е Бог, че Той не е единосъщен на Отца. Само една дума могла да измени целия ход на духовната история на човечеството. Арий настоявал на това, че Иисус Христос е подобен по същност на Отца, а отците на Вселенския събор казвали, че Той има една същност с Бог-Отец. Ако, не дай Боже, лъжеучението на Арий бе възтържествувало, то днес нямаше да има нито християнска вяра, нито Църква, а следователно, не би имало и начатък на спасението на човешкия род.

Неслучайно именно днес на Литургията се чете откъса от 17-та глава на Евангелието от Иоана. Ние чухме днес думите: „Вечен живот е това, да познават Тебе, Едного Истиннаго Бога, и пратения от Тебе Иисуса Христа“ (Ин. 17:3). В това е всичко – алфата и омегата, началото и края. Няма вечен живот без знание за Бога и пратения от Него Иисус Христос, Сина Божи и Сина Човешки.

„Да познават Тебе, единия истински Бог“. Историята показва, че познанието за Бога нерядко много силно разделя хората. От самото начало на християнството хората различно схващали какво е Бог и кой е Иисус Христос. Арий сякаш обобщил много спорове, кавги, разделения, той сякаш бил погълнал в себе си цялото това инакомислие и го излял по време на първия Вселенския събор, желаейки да убеди отците в правотата на своето дело, и претърпял съкрушително поражение.

Не нашите човешки знания, не вариативността на нашето възприятие за това какво е Бог и Кой е бил Иисус Христос, а благодатта Божия преодолява всякакви човешки разномислия и от многото създава едно – Църквата на Господа и Бога, Неговото Тяло, Църквата, която Той придобил с Кръвта Си. Именно затова Църквата съществува в продължение на две хиляди години, въпреки че всеки човек има свой разум, свой опит, свой възглед за живота. Въпреки това заложено от Бога различие, което не е нищо друго освен резултат от нашата свобода, ние запазваме единството в едното Тяло Христово.

Светът около нас не живее този живот. „Моля Те за тези, които си Ми дал; не за цял свят се моля, а за тях, които си Ми дал, а само за тях се моля, за да бъдат едно, както Ние сме едно“. А в света присъства тази множественост на възгледите, на подходите. Тя се изразява в много неща: в битовите условия – и от това нерядко страдат нашите семейства; в светогледните нагласи; в политическите възгледи; в културното многообразие. Нерядко цялата тази множественост довежда не до хармония, а до борба, до противоречия. Колко ярко се проявява всичко това по време на избори, когато хора с различни политически възгледи се сблъскват помежду си! Дай Боже, да е само словесно, но историята познава примери, когато хора са воювали един срещу друг заради различия в убежденията си. Това е стихията на света. И неслучайно за хората, принадлежащи към тази стихия, много неща в живота на Църквата изглеждат неразбираеми и дори погрешни: „Как е възможно това? Защо Църквата е на страната на едни, а не на други? Защо не е в нашите редици? Как смеят в Църквата да дават на моите политически противници да целуват кръста? Как допускат към Светата Чаша тези, които са ми толкова омразни, които са мои врагове, с които съм готов да се боря, не само с думи, но ако трябва и със сила?“

Именно затова Църквата е лесна мишена за всякакви нападки. Хората , които оценяват вътрешния живот на Църквата от гледната точка на същата тази световна стихия, в която те пребивават, не могат да разберат най-важното: че нашето разномислие, което съществува зад пределите на храма, в отговор на Първосвещеническата молитва на нашия Господ и Спасител в навечерието на Неговите кръстни страдания, се преодолява със силата на Божията благодат.

Това не означава, че вътрешният живот на Църквата е спокоен. По своята греховност и ограниченост ние привнасяме или се опитваме да привнесем в нея своите собствени слабости. Така е било в историята, така е в наши дни. Но силата Божия, дарувана на Църквата в отговор на тази пламенна молитва на Божия Син, от многото прави едно, както ни учи апостол Павел.

И затова, живеейки с това единство в Светия Дух, само Църквата е способна да предаде на света своя вътрешен опит на единството при наличие на човешко разномислие. И дай Бог, никога стихиите на този свят да не разрушават нашето вътрешно единство, защото това би било предателство към Самия Спасител, Който, обливайки се с кървава пот, се молел да бъдем едно, както и Той е едно със Своя Отец Небесен.

На всичко това ни учи днешният ден, когато отбелязваме паметта на светите отци от първия Вселенски събор, и тези удивителни текстове от Свещеното Писание, които чухме. И за нас остава само да пазим всичко това в своето съзнание, в своето сърце, и да го пазим като зеницата на окото си, за да не станем престъпници пред Бога, на това единство, което Той ни е заповядал чрез Своя Син в навечерието на Неговите кръстни страдания. Амин.

Превод със съкращения: Иконом Йоан Карамихалев