ПРОПОВЕД В НЕДЕЛЯ ДЕСЕТА СЛЕД ПЕТДЕСЕТНИЦА

Версия за печатВерсия за печат
Автор: 
Свещеник Михаил Хайрутдинов

Ние продължаваме да честваме Успението на Пресвета Богородица. Днес по време на службата беше прочетен евангелският откъс за това как след Преображението Господне Господ с тримата възлюбени ученици, които, може да се каже, току-що са се докоснали до Небесното Царство, слизат в подножието на планината Тавор, където другите апостоли не могат да изцелят бесноватия отрок. Бащата на отрока е в недоумение: той се обръща към Христовите ученици за помощ, но те не могат да направят нищо. Макар че помним, че по-рано, когато Господ ги изпратил, те ходили по домовете, изцелявали болните, като ги помазвали с елей. Помним как се радвали те, че демоните им служат и им се подчиняват. А сега стоят в недоумение, неспособни да направят нищо.

Първо, трябва да се каже, че тук случаят е необичаен: самият бесноват отрок нямал вяра, а и у баща му било налице явно неверие (той моли учениците за помощи, а сам не вярва, че може да стане чудо). Заразени от това неверие на бащата, апостолите, естествено, нищо не могат да направят.

Господ им казва: „Ако имахте вяра колкото синапово зърно, тогава бихме могли и планини да премествате!“ (вж. Мат. 17:20). А те се поколебали, както и Петър в свое време, когато излязъл в бурята от лодката, тръгнал по вълните към Христос, но, усъмнил се, започнал да потъва. И нищо не може да се направи по въпроса, защото ако съмнението е проникнало в сърцето, човек вече не може да го преодолее. Нещастният човек стои там в объркване и не може да направи нищо.

Господ, разбира се, като с гръм ги поразил, като казал: «О, роде неверен и развратен! Докога ще бъда с вас? Докога ще ви търпя?“ (вж. Мат. 17:17). Току що те са били на планината, радвали се на живота, нали? И изведнъж, род неверен и развратен… И трябва да разберем, че Той казва това не само на бащата и на учениците, той говори за човечеството като цяло и се обръща и към нас от страниците на Евангелието, напомняйки ни, че всички ние принадлежим към този род, че в нас живее маловерие, което ние съвсем не можем да преодолеем. А не можем да се справим с това състояние, защото не можем да оставим себе си, не можем напълно да отдадем целия си живот на Бога.

После учениците питат Христос насаме: „Защо ние не можахме да изгоним беса? Ето ние ходихме, правихме това, което Ти си ни заповядал, изцелявахме, и с такава радост, че всичко ни се получаваше, а сега всичко, незнайно защо, бе съвсем иначе“. И отговорил Христос на учениците: „поради вашето неверие“. И още казал: „Тоя пък род не излиза, освен с молитва и пост“ (см. Мат. 17:20–21).

Удивително е, когато човек си мисли, че може да привлече Бог на своя страна с някакъв подвиг, добри дела или нещо друго. Всичко това е хубаво, разбира се. Но ако човек живее без постоянна молитва, тогава се оказва, че той, служейки на Бога, едновременно с това, живеейки с неверието си, се подчинява на дявола. Това е парадокс. Защо? Но ако се вгледаме в себе си, ще видим, че не минава ден без да роптаем, без да изразим недоволството си пред някого, дори в сърцата си. Не минава ден, без да не сме разсеяни, да не се суетим, да не се стремим към земното. От всичко това се състои нашият живот.

Как са живели древните монаси? Те са се спасявали чрез пост и молитва! Тоест, те винаги са били внимателни към себе си и винаги, за да не им идват в главите ненужни греховни мисли, са защитавали ума си с молитва.

Те били напълно потопени в трудовете си, взирали се в своя вътрешен свят и при това се обръщали към Бога. И не просто така повтаряли молитвата, както ние: три пъти сме я повторили, а на четвъртия път вече с мислите си се намираме някъде на пазара. Те вниквали в същността на тази молитва и с това живеели, затова дяволът бил безсилен. Тогава и бесноватостта става по принцип невъзможна, защото дяволът не може да проникне във вътрешния свят на човека, такъв подвижник е защитен като с броня.

Разбира се, ние не можем да израснем до такова ниво и да живеем така. Но трябва да се опитаме да следваме този път, защото това е единственият правилен път, да се спасим чрез пост и молитва. Постът, на първо място, ни помага да каляваме волята си. Ако волята не е калена, тогава е безполезно човек да се бори със страстите.

Затова, когато имаме пости, не можем просто да подминаваме. Яли сме, не сме яли, пили сме, не сме пили. Но трябва да се опитаме да ги спазваме и да променим нещо в себе си. Да се стремим да превърнем изпълнението на заповедите и изпълнението на Евангелието в цел на живота си. Още веднъж поздравявам всички с празника!

Превод: Иконом Йоан Карамихалев

Източник: 
www.правклин.ру