ВИДИНСКА ЕПАРХИЯ ПРЕЗ ОЧИТЕ НА ЕДИН ПОКЛОННИК - Клисурски манастир

Версия за печатВерсия за печат
Автор: 
Александра Карамихалева

Слу­чай­но или - не, пок­лон­ни­чес­ко­то ни пъ­ту­ва­не то­ва ля­то за­поч­на имен­но от ма­нас­ти­ра, в кой­то за­поч­на и кой­то трай­но бе­ле­жи ду­хов­ния ми път ­ Кли­сур­с­кия ма­нас­тир при Бер­ко­ви­ца. Все­ки ма­нас­тир има своя не­пов­то­ри­ма кра­со­та и оба­я­ние, но към то­зи ма­нас­тир съм прис­т­рас­т­на, за­що­то тук стана моето въ­цър­ко­вя­ва­не.

За пър­ви път дой­дох в ма­нас­ти­ра през есен­та на 1991 г. Тък­мо бях за­поч­на­ла след­ва­не­то си в Бо­гос­лов­с­кия фа­кул­тет на СУ. Хвър­лих чан­та­та си на ед­на пей­ка и из­ти­чах на­го­ре към цър­к­ва­та на хъл­ма... Сто­ти­ци пъ­ти из­кач­вах те­зи дъл­ги по­ле­га­ти стъ­па­ла през след­ва­щи­те го­ди­ни. То­ва бе­ше пър­во­то, ко­е­то нап­ра­вих и се­га, но ве­че с по­рас­на­ли­те си де­ца.

Със за­до­вол­с­т­во ус­та­но­вя­вам, че ма­нас­ти­рът е ста­нал още по-кра­сив, от как­то го пом­ня ­ с ос­нов­но ре­мон­ти­ра­ни мо­на­шес­ки кри­ла, по­тъ­нал в зе­ле­ни­на и цве­тя. Нас­та­ня­ват ни в юго­за­пад­но­то кри­ло ­ точ­но сре­щу вхо­да на хра­ма. Ся­дам на го­ле­мия чар­дак и по­тъ­вам в спо­ме­ни и в ри­тъ­ма на нас­то­я­ще­то. Пок­лон­ни­ци на по-мал­ки или по-го­ле­ми гру­пи ид­ват през це­лия ден, за да за­па­лят свещ и да се пок­ло­нят в хра­ма. Из двора се мяркат оби­та­те­ли­те на ма­нас­ти­ра ­ все­ки за­ет със сво­е­то си пос­лу­ша­ние.

Из­пол­з­вам вре­ме­то до ве­чер­ня­та, за да раз­г­ле­дам всич­ко. Па­рак­ли­са “Жи­воп­ри­ем­ни из­точ­ник” с аяз­мо­то, кой­то е из­вън пор­ти­те на ма­нас­ти­ра, изос­та­ве­ния сто­пан­с­ки двор от дру­га­та стра­на на пъ­тя.

Ко­га­то вле­зеш през пор­та­та на ма­нас­ти­ра, пър­во­то, ко­е­то се из­п­реч­ва пред пог­ле­да ти, е стръм­ни­ят склон на го­лям хълм, вър­ху кой­то е из­диг­нат прек­ра­сен храм, пос­ве­тен на све­ти­те бра­тя Ки­рил и Ме­то­дий: бял, с две ха­рак­тер­ни кам­ба­на­рии от за­пад­на­та му стра­на. Але­я­та се вие надяс­но пок­рай хъл­ма и пред очи­те ти се раз­к­ри­ват пос­ле­до­ва­тел­но: го­ля­ма дву­е­таж­на сгра­да с вът­реш­ни ко­ри­до­ри, дру­га дву­е­таж­на сгра­да с дър­ве­ни чар­да­ци и раз­по­ло­же­на­та на се­ве­ро­за­пад Г-об­раз­на сгра­да с тра­пе­за­ри­я­та, игу­ме­нар­на­та и па­рак­ли­сът “Св. Ни­ко­лай” в за­пад­ния край. Друг па­рак­лис със съ­що­то име е из­диг­на­ти­ят в из­точ­ния край на ма­нас­тир­с­кия двор вър­ху ос­но­ви­те на стар храм. Край не­го е ма­нас­тир­с­ко­то гро­би­ще, в ко­е­то, как­то нав­ся­къ­де тук, ли­чи гриж­ли­ва­та ръ­ка на сто­па­ни­те ­ ста­ри­те над­г­роб­ни пло­чи са по­чис­те­ни ка­то но­ви, над­пи­си­те по тях спо­кой­но се че­тат. От­к­ри­вам гро­ба на об­но­ви­те­ля на ма­нас­ти­ра Илия Сто­я­нов, на ар­хим. Йо­сиф (1905-1982), ар­хим. Ан­тим (1911-1986), йе­ром. До­ро­тей, йе­ром. Ге­ра­сим, мо­нах Ха­ри­тон...

 

Ма­нас­тир­с­ки­ят ком­п­лекс се до­пъл­ва от  об­гър­на­та­та с ви­со­ки бо­ро­ве “вла­диш­ка ви­ла”. На­ми­рам и нея ос­нов­но ре­мон­ти­ра­на. Кра­си­ва е, как­то ве­ро­ят­но е из­г­леж­да­ла при пос­т­ро­я­ва­не­то си. Тук през лет­ния се­зон са се пре­на­сяли Ви­дин­с­ки­те митрополити Неофит и следовникът му Филарет за­ед­но с ця­ла­та си кан­це­ла­рия и от тук уп­рав­ля­вали епар­хи­я­та. Се­га на пър­вия етаж вре­мен­но са раз­по­ло­же­ни ате­ли­е­та­та, в ко­и­то сес­т­ри­те ри­су­ват ико­ни, ап­ли­ки­рат, ши­ят одеж­ди...

 

Шест мо­на­хи­ни от Ма­ке­до­ния се под­ви­за­ват се­га в ма­нас­ти­ра. Те ид­ват в Бъл­га­рия вку­пом, на­че­ло с игу­мен­ка­та си, май­ка Та­и­сия, за да из­бя­гат от дос­та по­ли­ти­зи­ра­лия се на­пос­ле­дък цър­ко­вен жи­вот в бив­ша Югос­ла­вия. Ко­га­то рек­то­рът на СДС еп. Си­о­ний, с ко­го­то одав­на се поз­на­ват, им пред­ла­га да дой­дат в Бъл­га­рия, те при­е­мат. До­веж­да ги бъл­гар­с­ко­то им са­мо­съз­на­ние, же­ла­ни­е­то да нап­ра­вят не­що за бъл­гар­с­кия на­род, кол­ко­то и мал­ко да е то. Жи­ве­ят из­вес­т­но вре­ме в ме­то­ха при храм “Св. Ге­ор­ги” във Вър­шец, а пре­ди го­ди­на с бла­гос­ло­ве­ни­е­то на мит­ро­по­лит До­ме­ти­ан, се за­сел­ват в Кли­сур­с­кия ма­нас­тир.

 

Как ми­на­ва един оби­ча­ен ден за сес­т­ри­те в ма­нас­ти­ра? По­пи­тах то­ва тях­на­та игу­мен­ка май­ка Та­и­сия. Ста­ват в 4,30 ч., от 5 за­поч­ват ут­рин­но­то си пра­ви­ло по ки­ли­и­те. В шест се съ­би­рат в хра­ма за ут­рин­но­то бо­гос­лу­же­ние. Пос­ле се хра­нят и вся­ка по­е­ма въз­ло­же­но­то є пос­лу­ша­ние: гот­ве­не, чис­те­не, ра­бо­та по дво­ра, в хра­ма, в ате­ли­е­та­та... В 16 ч. кам­ба­на­та ги съ­би­ра в хра­ма за ве­чер­на­та служ­ба, след­ва вто­ро­то им за де­ня хра­не­не и пос­ле от­но­во в 20 ча­са оти­ват в хра­ма за мо­лит­ва. След то­ва се от­тег­лят по ки­ли­и­те си.

 

Май­ка Та­и­сия е са­мо на 29 го­ди­ни, но е най-въз­рас­т­на сред сес­т­ри­те в ма­нас­ти­ра. Ро­де­на е в све­ще­ни­чес­ко се­мейс­т­во и от мал­ка въз­люб­ва мо­на­шес­кия жи­вот. При­е­ма мо­на­шес­т­во в ма­нас­ти­ра “Бе­люс” край Стру­ми­ца, ко­га­то е на 17 го­ди­ни.

 

Ней­на­та ста­ри­ца е гър­ки­ня, ду­хов­но че­до на ста­рец Пор­фи­рий (Кав­со­ка­ли­тис). От де­те из­рас­ла пок­рай не­го, той є го­во­рел за вя­ра­та, да­вал є пос­лу­ша­ния за ра­бо­та и мо­лит­ва ка­то за въз­рас­т­на. Ко­га­то при­е­ма пос­т­ри­же­ние, є да­ват не­го­во­то име ­ Пор­фи­рия. Ста­ре­цът оп­ре­де­ля и пъ­тя є към Сър­бия, къ­де­то оти­ва по пос­лу­ша­ние, за да пре­не­се там мо­на­шес­ка­та тра­ди­ция. Съ­би­ра сес­т­рин­с­т­во от мла­ди мо­на­хи­ни, ко­и­то пос­ле се пръс­ват по дру­ги ма­нас­ти­ри, за да за­па­лят и там из­т­ле­ли­те ог­ни­ща на ду­хов­ния жи­вот. Май­ка Та­и­сия е ед­на от тях. Ос­та­ва при ду­хов­на­та си ста­ри­ца са­мо го­ди­на. След то­ва я пре­мес­т­ват в ма­нас­ти­ра “Св. Илия” край Ско­пие.

 

Ней­на­та ста­ри­ца се­га се под­ви­за­ва в сръб­с­ки ма­нас­тир. Чес­то се чу­ват по те­ле­фо­на, а на път за Гър­ция май­ка Пор­фи­рия за­дъл­жи­тел­но ми­на­ва през Кли­сур­с­кия ма­нас­тир, за да се ви­дят.

 

Пи­там май­ка Та­и­сия къ­де се е учи­ла да ри­су­ва ико­ни. Каз­ва, че тя са­ма­та е ус­во­и­ла то­ва уме­ние в Гър­ция, в ма­нас­ти­ра “Ор­ми­лия”, а пос­ле е учи­ла и дру­ги­те сес­т­ри. Се­га в из­ра­бот­ва­не­то на ико­ни­те учас­т­ват всич­ки: ед­на под­гот­вя дъс­ка­та, дру­га грун­да, тре­та ри­су­ва фо­на... ­ вся­ка спо­ред въз­мож­нос­ти­те си. През ля­то­то ня­мат вре­ме за ри­су­ва­не за­ра­ди мно­го­то ан­га­жи­мен­ти и по­се­ти­те­ли, но в дел­нич­ни­те дни през ос­та­на­ли­те се­зо­ни спо­кой­но мо­гат да се от­да­дат на ръ­ко­де­ли­е­то си. А ико­ни­те, ко­и­то из­ра­бот­ват са на­ис­ти­на прек­рас­ни. Ед­ва ус­пя­ват да смог­нат с по­ръч­ки­те.

 

Раз­го­ва­ря­ме с май­ка Та­и­сия за ос­къ­дя­ло­то мо­на­шес­т­во в Бъл­га­рия, за труд­нос­ти­те и ра­дос­ти­те на мо­на­шес­ко­то слу­же­ние. Пос­ле пак се зах­ва­ща със сво­и­те за­дъл­же­ния.

 

Мно­го хо­ра са вло­жи­ли труд и лю­бов в та­зи оби­тел, но раз­ц­ве­тът є през пос­лед­ни­те ня­кол­ко го­ди­ни ед­ва ли ще­ше да е въз­мо­жен без уси­ли­я­та и уме­ло­то ръ­ко­вод­с­т­во на ар­хи­ман­д­рит Ан­тим. Впро­чем, игу­мен на Кли­сур­с­кия ма­нас­тир все още е той, ма­кар че от око­ло ед­на го­ди­на на­сам е на пос­лу­ша­ние ка­то про­то­син­гел на Ви­дин­с­ка­та мит­ро­по­лия и не­го­ва гри­жа са и ос­та­на­ли­те ма­нас­ти­ри и хра­мо­ве в епар­хи­я­та.

 

Ус­пя­вам да се срещ­на с ар­хим. Ан­тим за мал­ко. Ид­ва в ма­нас­ти­ра, бър­зай­ки от ед­на за­да­ча към дру­га. Раз­веж­да ме на­о­ко­ло, за да ми по­ка­же как­во е нап­ра­ве­но и как­во пред­с­тои да нап­ра­вят. Ам­би­ци­я­та му е да пос­т­ро­ят сгра­ди за пок­лон­ни­ци из­вън пор­ти­те на ма­нас­ти­ра, на мяс­то­то на изос­та­ве­ни сто­пан­с­ки сгра­ди, а над са­ма­та ма­нас­тир­с­ка пор­та ще­ли да из­г­ра­дят ма­лък па­рак­лис... Зву­чи фан­тас­тич­но, но не се съм­ня­вам, че при след­ва­що мое ид­ва­не ще на­ме­ря осъ­щес­т­ве­но всич­ко то­ва.

 

Два де­на ос­та­нах­ме в Кли­сур­с­кия ма­нас­тир. През то­ва вре­ме по­се­тих­ме окол­ни­те хра­мо­ве: в с. Бър­зия, в с. Спан­чев­ци (“Св. ар­хан­гел Ми­ха­ил” от XIX в., нас­ко­ро об­но­вен), “Св. Бо­го­ро­ди­ца” в с. Яго­до­во, 1927 г., в гр. Вър­шец и гр. Бер­ко­ви­ца.

 

Във Вър­шец све­ще­ник е един за­бе­ле­жи­те­лен ду­хов­ник ­ отец Пет­ко Бал­д­жи­ев ­ дос­то­ле­пен, ви­со­ко­об­ра­зо­ван, ав­то­ри­те­тен ­ об­раз­цов све­ще­ник. Чу­ва­ла съм за не­го, че е за­щи­тил док­то­рат по бо­гос­ло­вие в Гър­ция, че е бил сът­руд­ник в Ар­хив­ния ин­с­ти­тут към БПЦ, че е из­пъл­ня­вал длъж­ност­та рек­тор на Се­ми­на­ри­я­та в Че­ре­пиш. През 1990 г. след го­ле­ми сък­ра­ще­ния в ин­с­ти­ту­та ста­ва све­ще­ник във Вър­шец, род­но­то мяс­то на съп­ру­га­та му.

 

От­к­ри­ва­ме отец Пет­ко Бал­д­жи­ев в храм “Све­ти Ге­ор­ги По­бе­до­но­сец”. Стро­и­тел­с­т­во­то на хра­ма за­поч­ва през 1902 г. и е за­вър­шен две го­ди­ни по-къс­но. Ико­нос­та­сът е от 1906 г. Хра­мът е кръс­то­ку­пол­на ба­зи­ли­ка, го­ля­ма, с две ви­со­ки кам­ба­на­рии в за­пад­на­та стра­на, с ко­ло­на­да меж­ду тях. Точ­но там ся­да­ме с оте­ца, на пей­ка с из­г­лед към ули­ца­та. До­ка­то раз­го­ва­ря­ме, ид­ват хо­ра, за да се уго­ворят ко­га да за­пи­шат па­ни­хи­да, ко­га ще ги по­се­ти у до­ма за во­дос­вет...

 

В гра­да всич­ки поз­на­ват отец Бал­джи­ев, спи­рат го по ули­ца­та, за­го­ва­рят го, той ги раз­пит­ва за близ­ки­те им, за ра­бо­та­та им... ­ ще ре­чеш, че жи­во­тът на ця­ло­то се­ли­ще се вър­ти око­ло цър­к­ва­та и све­ще­ни­ка, как­то в пат­ри­ар­хал­но вре­ме. Но не е та­ка. Оте­цът с бол­ка спо­де­ля, че на служ­ба в не­де­ля ид­ват по 4-5 бо­го­мол­ци.

 

­ Не съм ви­но­вен за то­ва ­ каз­ва той ся­каш за да се оп­рав­дае, ­ да­вам всич­ко от се­бе си, слу­жа все­ки ден, хо­рът има дам­с­ки със­тав, има и мъж­ки, ко­и­то се ре­ду­ват на все­кид­нев­ни­те бо­гос­лу­же­ния, а в не­де­ля и на праз­ни­ци пее сме­се­ни­ят хор, про­по­вяд­вам ре­дов­но, но хо­ра­та ня­мат оби­чая да ид­ват на бо­гос­лу­же­ние. Кръ­ща­ват се, ид­ват за тре­би, но на бо­гос­луж­би­те ­ не.

 

Отец Бал­д­жи­ев каз­ва, че мно­го от хра­мо­ве във Ви­дин­с­кия край са стро­е­ни през 30-те го­ди­ни на ми­на­лия век. Вну­ши­тел­ни, кра­си­ви сел­с­ки цър­к­ви, гра­де­ни от имот­ни­те то­га­ва ед­ри зе­мев­ла­дел­ци. След 1944 г. ТКЗС-та­та заг­раб­ват зе­ми­те и до­би­тъ­ка на хо­ра­та; ос­та­на­ли без по­ми­нък, те за­поч­ват да се из­сел­ват. Се­ла­та обез­лю­дя­ват. Цър­к­ви­те за­пус­тя­ват, пре­вър­на­ти са в скла­до­ве за зър­но. Ве­ро­ят­но ня­къ­де в те­зи де­се­ти­ле­тия, без све­ще­ни­ци и хра­мо­ве, хо­ра­та в то­зи край при­вик­ват да жи­ве­ят без Цър­к­ва­та. Съ­щи­те те­зи хо­ра, ко­и­то са стро­и­ли ог­ром­ни­те цър­к­ви и мно­гок­рат­но са въз­с­та­но­вя­ва­ли из руините ма­нас­ти­рите в ра­йо­на!

 

След обя­да се от­п­ра­вя­ме към Бер­ко­ви­ца, за да се ви­дим с мла­дия о. Ев­ге­ни, по­том­с­т­вен све­ще­ник и член на Епар­хийс­кия съ­вет към Ви­дин­с­ка мит­ро­по­лия.

 

Цър­к­ва­та “Рож­дес­т­во Бо­го­ро­дич­но”, в ко­я­то той слу­жи, се на­ми­ра в цен­тъ­ра на гра­да. Ни­кой не знае ко­га точ­но е стро­е­на. Отец Ев­ге­ний каз­ва, че в мол­ба от ХVIII в. на бер­ков­с­ки­те чор­ба­д­жии до сул­та­на се каз­ва, че хра­мът е от вре­ме­то на цар Ка­ло­ян. Мес­т­ни­те го­лем­ци мо­лят сул­та­на за раз­ре­ше­ние да нап­ра­вят ос­но­вен ре­монт на хра­ма, кой­то по оно­ва вре­ме е бил в мно­го теж­ко по­ру­те­но със­то­я­ние. Па­зи се сул­тан­с­кият фер­ман, с кой­то се да­ва раз­ре­ше­ние за ре­мон­та, ка­то из­рич­но се заб­ра­ня­ва раз­ши­ря­ва­не­то на хра­ма ­ ни­то на­го­ре, ни­то на­до­лу, ни­то нас­т­ра­ни. Та­зи заб­ра­на да­ва ос­но­ва­ние на оте­ца да смя­та, че хра­мът из­на­чал­но е бил в се­гаш­ни­те си вну­ши­тел­ни раз­ме­ри и вко­пан в зе­мя­та.

 

Два­де­сет го­ди­ни про­дъл­жа­ва пред­п­ри­е­ти­ят ре­монт. Той тряб­ва да е бил до­тол­ко­ва се­ри­о­зен, че това дало ос­но­ва­ние след прик­люч­ва­не­то му през 1813 г. да на­пи­шат във въз­по­ме­на­тел­ния над­пис над вра­та­та: “Сог­ра­ди се...”   Ико­нос­та­сът е за­вър­шен през 1865 г. Рез­бо­ван е от са­мо­ков­с­ки­те майс­то­ри бра­тя Фан­дъ­ко­ви, це­ли­ят е поз­ла­тен, ико­ни­те са де­ло на са­мо­ко­ве­ца Ди­ми­тър Зог­раф. Сте­но­пи­си ня­ма. Само горе, в центъра на храма, е зог­ра­фи­са­н   Гос­под Все­дър­жи­тел.

 

Две­те го­ле­ми кам­ба­ни на хра­ма са за­ку­пе­ни от Бу­да­пе­ща през 1843 г., но ги мон­ти­рат ед­ва през 1897 г., след из­г­раж­да­не­то на кам­ба­на­ри­я­та.

 

Ко­га­то на­се­ле­ни­е­то на Бер­ко­ви­ца на­рас­на­ло и дос­тиг­на­ло 5 хи­ля­ди ду­ши, през 1896 г. към но­ви­те квар­та­ли из­г­ра­ди­ли вто­ри храм “Св. Ни­ко­лай”.

 

До­ка­то се­дим под прек­рас­на­та ко­ло­на­да откъм юж­на­та стра­на на хра­ма и хап­ва­ме от пло­до­ве­те, изо­бил­с­т­ва­щи в дво­ра, неп­ре­къс­на­то ид­ват хо­ра. За­па­лят свещ, по­раз­го­во­рят се с оте­ца, про­че­те им мо­лит­ва... Той е сър­де­чен и от­зив­чив към всич­ки.

 

Ви­со­к ка­мене­н зид ог­раж­да прос­тор­ния двор. Кам­ба­на­ри­я­та е из­диг­на­та над пор­та­та от юж­на­та стра­на. Там ня­ко­га се е на­ми­ра­ло и ки­лий­но­то учи­ли­ще. Дво­рът е по­тъ­нал в цве­тя и плод­ни дър­ве­та, сред ко­и­то се кри­ят гро­бо­ве­те на пле­я­да дос­той­ни све­ще­ни­ци слу­жи­ли тук. Све­ще­ник Ран­гел Ге­ра­си­мов То­до­ров (1810-1888), кой­то по­ве­че от 40 го­ди­ни е ар­хи­е­рейс­ки на­мес­т­ник на Бер­ко­ви­ца и во­ю­ва с мес­т­ни­те влас­ти да за­па­зи цър­к­ва­та и дво­ра є от по­се­га­тел­с­т­ва. Свещ. Па­вел С. Кръч­мар­с­ки (1870-1936), слу­жил в хра­ма 35 го­ди­ни. Све­ще­но­ик. Алек­сий Ли­лов (1856-1939), съ­що бивш ар­хи­е­рейс­ки на­мес­т­ник, е удос­то­ен със зла­тен и сре­бъ­рен “Кръст за храб­рост” от цар Бо­рис III.

 

Пред църквата ше­та 86-го­диш­на­та мо­на­хи­ня Те­о­до­ра. Пос­ле ся­да на при­пек и по­тъ­ва в своя си свят. Би­ла е омъ­же­на, ос­та­ва вдо­ви­ца на 28 го­ди­ни. От­г­ле­да­ла де­ца, вну­ци, но все по­ма­га­ла в хра­ма. При­е­ма мо­на­шес­ко пос­т­ри­же­ние пре­ди 42 г. и ос­та­ва пак тук ­ при хра­ма, око­ло кой­то пре­ми­нал жи­во­тът й.

 

На тръг­ва­не се за­поз­на­ва­ме и с дру­гия све­ще­ник в църквата, ба­ща­та на отец Ев­ге­ний. И два­ма­та са до­вол­ни от ено­ри­и­те си ­ поз­на­ват хо­ра­та, проб­ле­ми­те, нуж­ди­те им. И тях ги поз­на­ват, и зна­ят къ­де мо­гат да ги на­ме­рят. И ги на­ми­рат. В хра­ма.

 

От­п­ра­вих­ме се об­рат­но към Кли­сур­с­кия ма­нас­тир. Ми­нах­ме през с. Бър­зия, до 1950 г. но­се­ло име­то Кли­су­ра. На ска­ла­та над сел­с­кия пло­щад се бе­лее хра­мът. На­ри­чат го “Ла­тин­с­ка­та цър­к­ва” и да­ти­ра от Сред­но­ве­ко­ви­е­то (ве­ро­ят­но ХVI в.). Тя е ед­но­ко­раб­на, без про­зор­ци и е вко­па­на в ска­ла­та от юж­на­та стра­на. През ХIХ в. е би­ла удъл­же­на с 6 м. Сте­но­пи­си­те са от 1870 г. и са де­ло на не­из­вес­тен и не­о­пи­тен зог­раф. Цар­с­ки­те две­ри са из­ра­бо­те­ни през вто­ра­та по­ло­ви­на на ХIХ в. Ико­ни­те са по-къс­ни. Цър­к­ва­та е об­но­вя­ва­на и през ХХ в. Дай Бо­же, и за­нап­ред да се на­ми­рат бо­го­лю­би­ви лю­де, ко­и­то да я под­дър­жат, а да пос­т­ро­ят и но­ва!

 

На дру­гия ден се сбо­гу­ва­ме с гос­топ­ри­ем­ни­те оби­та­те­ли на Кли­сур­с­кия ма­нас­тир и се от­п­ра­вя­ме към Ло­пу­шан­с­кия. Там ос­вен мла­дия игу­мен, ар­хим. Йо­ан, е на­ме­рил по­кой в ста­ри­ни­те си и бе­ле­жи­ти­ят ду­хов­ник Смо­лен­с­ки еп. Нес­тор, с ко­го­то от­дав­на ис­кам да се срещ­на.