ЧУДЕСНИЯТ УЛОВ НА РИБА. СТРАХ БОЖИ И БЛАГОСЛОВЕНИЕ

Версия за печат

Всеки от нас си има свой живот, свои задачи и проблеми. Ние устройваме своя живот в съответствие със своите представи. И много често става така, че у нас, като че ли, всичко върви нормално, а после, изведнъж всички усилия, които полагаме, се оказват напразни.

Но вярващият човек знае, че, от една страна, няма нищо случайно, а от друга, че за да бъде нашето дело успешно, са необходими вяра и Божие благословение за това, което вършим.

За това доколко е важно Божието благословение, каква сила има то, говори евангелското четиво, което чухме днес по време на Литургията (Лк. 5:1–11).

Този откъс описва събитие, станало в началото на проповедта на Спасителя. Множество хора дошли да послушат Господа, и Той седнал в лодката и помолил нейният притежател, Симон (бъдещия апостол Петър), да отплават недалеч от брега, та на всички да бъде по-удобно да слушат и виждат Господа.

В края на проповедта Спасителят казал на Симон: „Отплавай на дълбокото и хвърли мрежата“. Симон, като професионален, опитен рибар, отговорил: „Наставниче, цяла нощ се трудихме и нищо не хванахме“. Той разбирал, ме рибата, ако не се улови през нощта, тогава и на сутринта и през деня още повече няма да бъде уловена. „Но по Твоята дума, - продължил Симон, - ще хвърля мрежата“.

Рибарите хвърлили мрежата и не могли да я извлекат поради многото риба. Рибата била толкова много, че и в лодката не се помествала. Симон повикал на помощ своите приятели—Иаков и Иоан (също бъдещи апостоли). Те доплавали със своята лодка, и двете лодки били така препълнени с риба, че едва не потънали.

Както виждаме, словото Божие има непреходна сила, то има сила там, където, струва ни се, нищо не би могло да стане. То има сила да преодолява препятствия, даже физическите закони на този свят, доколко Бог е нашият Творец, в Неговите ръце са и нашите души, и нашия живот. И ако Господ благословя, това благословение им непреходна сила.

В свещен трепет и страх Симон паднал в нозете Иисусови с молба. Тази молба на бъдещия апостол Петър била своеобразна: „Иди си от мене, Господи, понеже аз съм грешен човек“. Подобни думи говорили и гадаринците (Мк. 5:17), но смисълът на техните думи бил съвсем друг. Гадаринците молели Иисус да напусне пределите на техния град, защото се лишили от своето имане - тяхното стадо свине загинало в езерото. Гадаринците разбрали какво им нужно е да променят живота си и, боейки се от това, се боели да не загубят още от своите материални придобивки, молели Господа да си тръгне.

Апостол Петър изпитвал друг страх - страх Божи. „Началото на премъдростта е страх Господен“ – казва ни Свещеното Писание. Ако човек няма страх Божи, той не може да обича Бога. Страхът – това е първото стъпало по пътя към Бога, и, освен това, той трябва да съпровожда човека през целия му духовен живот. Ако човек загуби страх Божи, то, колкото и високо да се изкачил по духовната стълбица, колкото и да се приближил до Бога, тутакси се свлича надолу и губи всичко, което е придобил.

Това е важно да го чуем, ние, които много години идваме в храма, които се намираме близко до олтара, които вече (страшно е да кажем!) привикваме към светинята и поради това губим страх Божи. Понякога можем да чуем шеги за божественото, за Бога, даже някои хора анекдоти за Бога разказват… Това говори, че този човек е изгубил страх Божи. Такъв човек неминуемо губи благодатта, тя отстъпва от неговото сърце. Ако човек губи благодатта, в него въстават страстите, които някога са го владели, но после са били удържани от благодатта, не им даваща възможност да побеждават човека. Когато благодатта си тръгва, страстите, които някога човек е пуснал в душата си, започват, като змии, да уязвяват човека. И той пада.

Ако човек разбере, че е съгрешил и се покае, тогава той си възвръща Божията благодат.

Следователно, страхът Божий е едновременно началото на премъдростта и пътят на човека към самото постигане на целта, към идването при Бога. Ако човек загуби страх, тогава губи всичко, което е придобил.

Господ отговаря на Симон: „Не бой се! Отсега нататък ще бъдеш ловец на човеци.“ И апостол Петър, следвайки Господа, който го е призовал, оставя всичко, което е притежавал, всичко, което го е свързвало със светския живот, и приема жезъла на апостолското служение. Същото правят и неговите приятели, братята Яков и Йоан.

Вслушвайки се в днешния евангелски откъс, ние трябва да се вгледаме в себе си, в своя живот, за разберем има у нас страх Божи. Ние трябва да се замислим над това, имаме ли благословение за тези дела, които вършим. Ако делото, с което сме се заели е неправедно, греховно, тогава неправедно ще е да взимаме благословение за това дело. Ако пък то е добро, нека се върши за слава Божия, тогава и преди да го започнем и по време на извършването му трябва да искаме благословение. Така правят всички християни – пристъпват към свещеника и молят благословение за едно или друго дело. Ако са в началото на голямо дело – отслужват молебен.

Външните хора, гледайки на нас, питат: „Защо така често взимате благословение? Защо толкова често говорите за Бога?“ Днешното Евангелие отговаря на този въпрос. Ако Бог благослови, тогава, въпреки какви ли не препятствия, делото ще бъде успешно – за посрамване на тези, които се съмняват, и за радост и благословение за нас с вас. Амин.

Превод: Иконом Йоан Карамихалев