СЛОВО В НЕДЕЛЯ СЕДМА СЛЕД ПЕТДЕСЕТНИЦА

Версия за печат

В името на Отца и Сина и Светия Дух!

„Ние, силните, сме длъжни да понасяме немощите на слабите и не на себе си да угаждаме“: - ето такива думи чухме днес в Посланието на апостол Павел (Рим. 15:1-7). И всеки, чувайки това, може да се запита: а нима аз съм силен? Някой ще каже: много ми са вече годините, имах сили, но вече - не. А друг ще каже: може би, в сравнение с някого аз съм силен, а иначе имам болести, трудности в живота, и не чувствам силата си. Всеки може критично да се отнесе към въпроса, отправен към него: ти силен ли си или не? Нещо повече, ако човек веднага отговори „аз съм силен“, това може да изглежда странно, нали винаги има някаква слабост.

И така, защо апостол Павел нарича силни нас – своите ученици, своето паство? Разбира се, това не е случайно, защото християнинът е призван да бъде силен и трябва да бъде силен. Не защото има силни мускули, не защото има много пари, не защото има голяма власт – най-често нито едното, нито другото, нито третото. Но човек, който живее според Христовите заповеди, става истински силен; той се издига над ежедневието, у него се формира съвсем друг критерий за оценка на живота около него. Той не обръща внимание на това, на което мнозина обръщат внимание, не страда от това, от което мнозина страдат, защото приоритетът на истинския християнин е толкова висок и свет, че несъмнено въздига всеки, който се стреми към този идеал, и го приближава до Бога.

Разбира се, за да носиш теготите на другите, а да не угаждаш на себе си, трябва да имаш определени качества. Но ако проанализираме своя собствен живот или поне отделни епизоди от него, ще се окаже, че не сме много търпеливи. Липсва ни търпението, към което Господ ни призовава, а нетърпеливият човек не може да угоди на другите, изпълнявайки словото на апостола. Липсва ни силата да се грижим за себе си – ставаме раздразнителни, нервни, тревожни и капризни. На кого друг можеш да угодиш, ако не на себе си, ако се чувстваш ограбени, лишен от нещо? Недоволството ни от живота отслабва силите ни. А недоволството често произтича от завист: съседите ни живеят по-добре или във филмите се возят на хубави коли, живеят в красиви къщи, докато аз нямам такава. Това поражда чувство на недоволство и несигурност. Отсъствието на благополучие в сравнение с благополучието на другите често се превръща в изкушение, разсейва ни, отслабва вътрешната ни сила и воля.

Човек, който е постоянно недоволен от собственото си положение, който оценява своето благополучие според благополучието на другите, е нещастен. Следователно, ключът към щастието се крие в това да не оценяваме своето благополучие според благополучието на другия. Ние не съдим за своето благополучие по благополучието на нещастните хора! Казваме: „Виж колко добре живее съседът.“ Съпругата казва на съпруга си: „Защо печелиш толкова малко пари? Виж колко добре живеят те!“ И никога не се сравняваме с тези, които живеят по-зле от нас или които са по-малко здрави от нас.

За да култивираме такива чувства, е необходимо периодично да се потапяме в среда, където огромното мнозинство от хората живеят по-зле от нас и се чувстват по-зле в кожата си. Посещението на болници и съзерцаването на човешките скърби е много полезно. Защо Господ призовава християните да навестяват тези, които са в затвора? Разбира се, за да им сторим добро, но, може би, и за да можем да сравним своето сегашно състояние със състоянието на тези, които живеят по-зле от нас – тези, които боледуват, които скърбят, които са в затвора, които са бедни. Следователно, за да растем духовно, за да станем истински ученици на Христос, първото нещо, което трябва да направим е да изкореним от съзнанието си, от душата си, от волята си завистта към другите. Още по-лошо е, когато завистта тласка човек да извърши зло срещу някой, който живее по-добре, който има по-успешна кариера. Всичко това причинява преди всичко непоправима вреда на самия човек. Струва ни се, че се опитваме да се освободим от бремето на съзерцанието на благополучието на другите, но в действителност се потапяме в страдания, мъки и си причиняваме наистина непоправими щети.

Как можем да разберем кой е силен или слаб? Всичко е много относително. И каква е отправната точка? За един добър футболист ние всички с вас сме инвалиди, но ние пък не сме! А за един шампион по вдигане на тежести сме някъде извън всякаква класация, защото не можем да повдигнем нищо. Но нали това не е така! Следователно, да съдиш другите по себе си е най-неправилната оценка. Никога не съдете за хората по себе си; всеки има свой собствен път в живота и ние трябва да следваме своя собствен път, без да завиждаме и особено без да се дразним на другите, без да си създаваме врагове само защото сме недоволни от това как някой живее по-добре от нас.

За да преодолее всички тези изкушения и да следва пътя към спасението, човек трябва да придобие едно специално качество, което св. Нил Синайски е смятал за едно от най-възвишените качества, свързващо ни със Самия Бог. Преди всичко това е, разбира се, любовта. Но любовта е изцяло възвишено чувство. Ами ако човек няма любов? Всичко ли е изгубено? Животът се е развил така, че няма любов и сякаш няма към кого да я разпростре... С какво да започнем? Какво да правим? И така, св. Нил Синайски ни учи, че трябва да започнем с търпение. Трябва да се научим да бъдем търпеливи, включително със съседите, колегите, роднините и познатите си, които понякога ни дразнят, на които завиждаме, с които понякога действително ни е много трудно.

И така, защо търпението е добродетел? Защото от него започва всичко. Господ е казал, че най-висшата заповед е любовта. Но възможно ли е да обичаш някого, когото не можеш да понасяш? Невъзможно е. Но възможно ли е да се опитваш да търпиш някого, когото не можеш да понасяш? Да не се стремиш към любов, а просто да търпиш? Да търпиш съседа, да търпиш този, с когото заедно служиш, да търпиш колегата си по работа. Просто не се дразни, а търпи, заставяйки се да разбереш, че чрез търпението ние се приближаваме до Бога, както е казал Нил Синайски. А нали, действително, е и така. Любовта ни приближава до Бога, но, както вече беше казано, любовта е далеч. Затова нека започнем с най-простото нещо – търпението. Нека бъдем търпеливи, особено когато някой ни дразни, и нека се стремим, въпреки мъките и трудностите в живота си, да се научим да вършим добро чрез търпение.

Понякога в старчески домове и болници слаби, нещастни и болни хора помагат на съседите си в отделението. Мислиш си: ти самият нямаш сили, а какво търпение е нужно, за да помогнеш реално на друг, въпреки тежестта на собственото си положение. Защо се случва това? Понеже такива хора са способни на издръжливост, а чрез търпението възниква любов. И това, разбира се, се отнася не само за екстремните или трудни ситуации. И ако се научим да започваме отношенията си с хората с търпение, тогава любовта несъмнено ще последва. Просто трябва да започнем – да бъдем търпеливи, да не се дразним, да не отговаряме с лоша дума на лоша дума, а да премълчим, да помислим, да се помолим за този човек. Чрез търпението наистина ще създадем вътрешния си свят такъв, какъвто трябва да бъде, за да влезем в Царството Божие. И ако имаме търпение, тогава несъмнено в един момент любовта ще завладее сърцето. С търпението си спасявайте душите си (Лк. 21:19), както ни учи слово Божие.

Днешното четиво ни призовава да придобием и тази добродетел. Може би не най-възвишената и важна, но тази, без която не могат да бъдат постигнати никакви духовни висоти. Нека Господ ни помогне да започнем с търпението, за да възрастваме в любовта – любов към Бога и към нашите ближните. Амин.

Превод: Иконом Йоан Карамихалев