ПРОПОВЕД В НЕДЕЛЯ ДЕВЕТА СЛЕД ПЕТДЕСЕТНИЦА

Версия за печат

Молитвата в храма винаги се чува от Бога и Господ отговаря на тази молитва – според нашата вяра, разбира се. А вярата е част от процеса, който съединява Бога и човека. Бог, имайки власт, може да помогне на човека и когато човек помоли Господа с вяра, се случват чудни Божии чудеса, които често отварят дори духовните очи на най-закоравелите хора и им помагат да видят Божественото присъствие в живота си.

Днешното евангелско четиво (Мат. 14:22-34) разказва историята за това как апостол Петър едва не се удавил. По време на буря Господ вървял по водата до лодката, в която били Петър и апостолите. Човек може да си представи реакцията на рибарите, които добре знаели какви опасности крие Генисаретското езеро, особено при лошо време. Виждайки това чудо – Господ да се приближава по водата – те естествено били изумени от Неговата сила. И в отговор на тази Божествена сила, проявена при шествието на Спасителя по водата, Петър се обърнал към Господа и Го помолил: „Дай ми възможност да дойда при Теб по водата.“ Господ казал: „Ела.“ Петър стъпил на водата и тръгнал по нея, но като рибар, схващайки цялата опасност от случващото се – защото водната стихия, особено по време на буря, може лесно да погуби човек – той се уплашил и започнал да потъва.

Какво означавал този страх? Страхът от стихията се оказал по-силен от вярата в силата на Учителя, Господа и Спасителя. И това е много странно. Спасителят ходел по водите; Той не казал: „Ела при мен“ някъде от брега. Тогава човек би могъл да се усъмни – Той е на брега, а аз тук, в тази бездна. Но самият Господ ходел по водите, давайки знак, че има власт над тази стихия, и все пак страхът пред стихиите на света станал по-силен от съзерцаването на Божието чудо.

Разбира се, тази история се отнася до всеки един от нас. В края на краищата, всички ние сме вярващи; молим се, просим от Господа, но понякога възниква дилема: да повярваме или, може би, да не повярваме. От гледна точка на вярата, би трябвало така да постъпим, но от гледна точка на предполагаемия здрав разум, вероятно, би било рисковано... И често, без дори да го осъзнаваме, постъпваме в живота като невярващите, сякаш няма Бог и Неговите чудеса не съществуват за нас, сякаш силата на молитвата липсва и като че ли нямаме връзка с Бога. И това е състояние на богоизоставеност – когато несъзнателно, а по-скоро инстинктивно се обръщаме към някого за помощ, но най-малко към Бога – което води до опасност от удавяне – не физическо, защото животът ни не е ходене по вода, а духовно, когато вярата отслабва, когато Бог за нас се намира някъде в периферията на живота, когато дори посещението в Божия храм, става незадължително, макар веднъж седмично, в неделя, както са призовавали апостолите, когато са събирали ранната християнска общност в деня на Възкресението.

Понякога правим всичкото, каквото ни е угодно: ходим по магазините, на определени изложения, които нерядко се устройват именно в неделя, а някой може дори да започне ремонт у дома си, да чисти или дори да мие пода. И какво означава това? Означава, че Бог, който ни е дал живот, Всемогъщият Бог, е в периферията на нашето съзнание. На първо място отдаваме предпочитание на това, което пряко ни засяга в този личен, земен живот, и оставяме Господ далеч, далеч от обсега на нашето внимание. Това е пример за битово отношение към Бога, като че ли Той непременно за нещо ни е длъжен. Нали ходим на църква и свещи палим, и пари пускаме в касите за дарения – нима Той не ни е длъжен, е, а как иначе??

Господ не ни дължи нищо! Ние Му дължим живота си, здравето си, благополучието си, дори самият факт на мирно небе над нас – списъкът с всички неща, които Бог ни дава, е безкраен. И какво иска Той от нас в замяна? Нищо! Той иска само вяра в Него. Понеже как можем да отдадем или да дарим нещо на Бога, ако не вярваме в Него? „В лукава душа няма да влезе премъдрост и няма да обитава в тяло, което робува на греха“ (Прем. 1:4), както ни учи Божието Слово. Божията благодат не може да влезе в зла душа, нито може да намери божественото благоволение. И ако една зла душа принесе покаяние и промени живота си, тогава Господ, с любовта и милостта Си, покрива всичките ѝ грехове и тя намира надежда за спасение и Божествен отговор на молитвите си – често идващи от наистина грешен човек, но въпреки това, дори тези молитви, основани на вяра в Бога, стават спасителни.

На всичко това ни учи днешното евангелско четиво за спасението на Петър. Господ спасил съмняващия се апостол, но Той спасява и нас, дори въпреки нашите съмнения, нашата духовна слабост, нашата немощ. Има обаче едно съществено условие – вярата в Господа. И ако не вярваме, тогава какво ни свързва с Бога? Нищо. А ако няма връзка с Бога, тогава защо Той трябва да ни спасява? Не е ли това, което самият Той е казал: „Не хвърляйте бисерите си пред свинете, за да не се обърнат срещу вас?“ (вж. Мат. 7:6). Ето защо Господ не помага на онези, които не вярват в Него, които Го отричат ​​и особено които се борят срещу Него на различни нива – на политическо, на идеологическо или просто битово. Ами аз не искам да вярвам в Бога – има твърде много ограничения. Но Господ ни учи днес как апостол Петър е бил спасен, въпреки неверието си, може би в най-последния момент, когато вече се е давел. Така е и с всеки от нас – дори с тези, които не вярват силно в Бог, може би не винаги посещават храма или не изпълняват други Божествени предписания, които Църквата ни дава. Всеки от нас пази надежда в спасяващата ръка Божия, която Той е протегнал към давещия се Петър. И Той може да протегне ръката Си към всеки от нас, ако пожелаем. В края на краищата, Петър протегнал ръка към Господа и Той я поел в Своята. Така че движението е двупосочно. Движение от Бог към нас чрез Неговата милост и щедрост и от нас към Бог чрез чиста, искрена вяра и добри дела. И нека Господ ни помогне да изградим живота си именно по този начин, за да можем да намерим радост и мир в този земен живот и спасение във вечния живот. Амин.

Превод: Иконом Йоан Карамихалев