Православният журналист е първо православен и едва след това – журналист – част 1

Версия за печат

Винаги съм смятала, че е нужно да се говори относно същността, целите и етичните норми, от които трябва да се ръководим в своето служение като хора, занимаващи се с църковна журналистика и публицистика. Макар че аз самата никога не съм имала недоумения в това отношение.

Моето лично разбиране е, че като православни християни ние имаме Словото Божие, което е нашият вечен, непреходен и неизменен във времето ориентир. Нашата Църква има и добра традиция по отношение на църковната журналистика и публицистика в лицето на „Църковен вестник“, който е на над 120 години и през десетилетията е списван от именити, авторитетни духовници и богослови. Това е наследство, от което трябва да се учим и към чиито здрави устои сме длъжни да се придържаме като хора, ангажирани с православна журналистика.

Като студентка в Богословския факултет на СУ прекарвах часове в библиотеката, разлиствайки теченията на „Църковен вестник“ – четях документите, статиите, интервютата, пътеписите, новините, обявите. По-късно, когато започнах работа като редактор и главен редактор във вестника, продължих тази утвърдена традиция. Още тогава, със създаването на българската православна журналистика и публицистика, са заложени и полето, върху което се разгръща тя, и нейните форми и тон. С развитието на медицината и на технологиите се появиха нови теми, с които съвременността предизвика православния християнин и които изискваха православен прочит. Промениха се графичният дизайн, качеството на печата, методите за набиране на текстовете, хартията, количеството и качеството на фотографиите – външната форма. Но същността не се промени. Не се промени непоклатимата основа, на която стои православната журналистика, както и всяко дело на православния християнин – Свещеното Писание и Свещеното Предание на Църквата.

Архивните броеве на „Църковен вестник“ могат да ни служат като образец и за съотношението между чисто информативните материали за живота на БПЦ и богословските, историческите и актуалните текстове; официалните документи, обръщения и изявления на Светия Синод и материалите, касаещи живота в църковните енории, отделните храмове, духовници и миряни. В програмната статия на вестника се заявява, че той трябва да бъде „чужд на всякакви страсти и далеч от всякакви политически тенденции, той си туря за задача да служи на св. Православна Българска Черква и на отечеството, чиито интереси са едни и неразделни“, и че за БПЦ „щит е бил и е вярата, нейно оръжие — любовта, нейна мощ — надеждата, а неин красноречив панагерист — делата“.

По-късно се появи интернет. Някои поместни православни църкви създадоха свои официални сайтове, появиха се и епархийски такива, както и на отделни манастири и енории. Този процес се разви и в Българската православна църква. Днес, освен Официалния сайт на БПЦ-БП, свои сайтове и страници поддържат епархиите, храмовете, манастирите и отделни християни.

Всъщност това, което се променя във времето, са технологиите и средствата за благовестие. Смятам, че ние своевременно трябва да се възползваме от тези нови възможности, за да може посланието на Църквата да достига до всички, които търсят Бога и Истината. А Истината е Сам Христос. Що се отнася до етичните норми, към които трябва да се придържа православният журналист – те са неизменните евангелски истини и християнска нравственост.

Едно от най-големите предизвикателства пред православните журналисти днес, особено в ерата на социалните мрежи и фалшивите новини, е изобилието от информация в публичното пространство – в него всеки нов текст е като капка в безбрежен океан. Човек трудно може да цени нещо, което е в такова количество и буквално го залива отвсякъде. Днес всеки може да говори, всеки може да публикува, а думите му за секунди могат да достигнат до огромен кръг от хора. Тези огромни технологични възможности обаче сякаш ни свариха морално неподготвени за голямата отговорност, която всеки човек носи. Ние носим отговорност за всяка изречена от нас дума дори пред един-единствен човек – как тя ще отекне в душата му и как ще ѝ повлияе. А тази отговорност е неимоверно по-голяма и страшна, когато думите ни достигат до хиляди души. Защото Сам Господ ни предупреждава: „И казвам ви, че за всяка празна дума, която кажат човеците, ще отговарят в съдния ден: защото по думите си ще бъдеш оправдан, и по думите си ще бъдеш осъден“ (Мат. 12:36–37).

В ерата на социалните мрежи и фалшивите новини най-голямото предизвикателство пред православния журналист е да не се поддава на общия дух на сензационност, агресия и бързина за сметка на Истината. Православната медия не бива да се превръща в проводник на светски вълнения, суета и евтин, мимолетен шум. „Социалните мрежи са най-големият капан и инструмент, който демонът може да използва за ваша вреда и за вреда на Църквата, ако действате неразумно, извън послушанието – извън установения от Бога ред на нещата. От друга страна, социалните мрежи могат да бъдат мощен инструмент за Църквата, стига да се използват с послушание и смирение“ – казва нашият съвременник Струмишки митрополит Наум и призовава: „Чеда, не прахосвайте напразно дарбите си; не се разпилявайте с празни думи – думи, лишени от сила, които за никого нищо не значат и никой не помни – само заради мимолетна, чисто човешка слава.“

Има и още нещо. В нашето време скоростта често се превръща в ценност сама по себе си. Който пръв е публикувал, сякаш е спечелил. Но за православния журналист не би трябвало най-важният въпрос да бъде „Кой ще го каже пръв?“, а „Истинно ли е това, което казвам, добро и полезно ли е и какво ще произведе то в душите на хората?“.

Макар да живеем в общество, което в значителна степен е изгубило християнските си ориентири и традиционни ценности, нашата мисия е да устояваме в благовестието и здраво и неотклонно да стоим в Истината – Христос. Темите, които разглеждаме, и начинът, по който ги представяме, трябва да спомагат за духовното израстване на хората и за запазване на църковното единство, а не да служат за съблазън.

Допреди години страдахме от дефицит на религиозна литература, а днес се изправяме пред ново предизвикателство и изпитание. Когато информационното пространство е пренаситено, пред нас стои почти непосилната задача постоянно да отсяваме семето от плявата – истинското, живо слово, което освещава, облагородява и оживотворява душата, от словоблудството и празнословието, па било то и на църковна тематика.

В наше време постоянно се говори за това, че трябва да пазим природата от отпадъците на човешката дейност, но сякаш не си даваме сметка колко по-опасно е безотговорното изхвърляне на душевните ни отпадъци в информационното пространство. Защото едното застрашава природата и физическото ни здраве, а другото засяга най-ценното на този свят – безсмъртната душа.

За мен православната журналистика е служение и мисия, възложена ми от Църквата – служение, не по-малко отговорно от това на апостолите Христови. Съзнанието за тази огромна отговорност ме изпълва със страх и трепет. Това е кръст, който можем да понесем единствено имайки Бога за помощник.

Господ не ни е заповядал просто „информирайте“, а ни е казал: „Идете по цял свят и проповядвайте Евангелието“ (срв. Марк. 16:15), „като ги учите да пазят всичко, що съм ви заповядал“ (Мат. 28:20). Тоест – благовестете. Това трябва да бъде и основната мисия на православния журналист. Благовестието е и трябва да бъде нашата мисия като православни журналисти, като съвременни апостоли – Христови пратеници в света.

Когато при създаването на Официалния сайт на БПЦ организирахме работата на новинарския отдел, аз мислех за целия набор от публикации като за отговор на един въпрос, който мнозина по онова време задаваха: „Какво върши Църквата?“. Тогава имаше постоянни упреци, че Църквата е пасивна и нищо не прави. Разбира се, това често произтича от неразбиране какво всъщност представлява Тя и каква е Нейната цел – вечното спасение на човека.

Публикувайки ежедневно новини за дейността на Църквата на енорийско, епархийско и синодално ниво – не само за богослуженията, но и за културните, образователните и социалните инициативи – ние направихме видимо колко много всъщност върши Тя: тихо, негласно, ненатрапчиво. Именно това е една от задачите на православните медии – да извадят наяве тайното и тихото дело на Църквата и да го направят видимо и достъпно за онези, които го търсят.

Но благовестието, разбира се, не се изчерпва с това да разкажем какво е направено. Важно е и как го разказваме и какво семе хвърляме чрез думите си в душите на хората.

Още в работата ми в „Църковен вестник“, а после и при основаването на новинарския отдел на Официалния сайт на БПЦ-БП, бях дълбоко убедена и предадох тази своя убеденост и на редакторите по епархиите, че освен да информират кога, къде и какво е извършено, църковните новини трябва и да благовестят. И днес ще забележите, че църковните новини, освен че информират кой, кога и по какъв повод е служил, съдържат и цитати от най-важните послания, които служещите духовници са отправили към своето паство. По този начин проповедта достига и до всички читатели на новините.

Това за мен е същинската разлика между една обикновена информационна дейност и църковната журналистика като служение. Наша задача е да насочваме вниманието към онова, което е ценно и светло, към добрия пример, към делата, които вдъхновяват и насърчават към добро.

Светската журналистика има свое определение за „свобода на словото“ и свои основания да се бори за тази свобода. Това светско (политическо и юридическо) разбиране често се свежда до правото да кажеш всичко, което мислиш и знаеш, без външни ограничения.

За нас, християните, обаче тези думи – свобода и Слово – имат съвсем друго значение. Християнското разбиране за свободата е като състояние на духа и битие в Бога. Казано ни е: „и ще познаете истината, и истината ще ви направи свободни“ (Иоан 8:32), но същевременно знаем, че Истината е Сам Христос. Следователно само в Христос и само бивайки в пълнота Христови, ние познаваме истината и истинската свобода.

Св. апостол Павел ни казва: „Вие, братя, към свобода сте призвани; само че свободата ви да не бъде повод за угаждане на плътта, но с любов си услужвайте един другиму“ (Гал. 5:13). Тъкмо това е съществената разлика – християнската свобода не е свобода от Бога и от всякакви ограничения, а свобода от греха и страстите, които нараняват душата ни и изкривяват възприятията ни; свобода за вършене на доброто, за безкористно служение на Бога и ближния.

За православния журналист свободата да пише и говори всичко, което мисли, се ограничава не от външна цензура, а от ясното съзнание за личното ни несъвършенство, изменчивост и склонност да се влияем от чужди мнения; съзнание за склонността ни да се самозаблуждаваме и да изкривяваме истината съобразно собствената си греховна изкривеност и несъответствие с Идеала Христос. За християнина свободата никога не е произвол. Ние сме свободни, но тази свобода е дадена за добро, за служение, за любов към Бога и ближния. А когато става дума за словото, трябва да помним, че Господ ни е предупредил, че ще ни се потърси сметка за всяка празна дума.

Затова за мен въпросът не е просто „Мога ли да го кажа?“, а „Трябва ли да го кажа?“. Какво ще произведат тези думи? Как ще отекнат в душите на хората? Ще внесат ли яснота, мир и надежда в тях? Ще укрепят ли вярата им, ще ги насърчат ли към добро, или напротив – ще внесат смут, страх, ожесточение и разделение?

Що се отнася до темите – не мисля, че е необходимо да поставяме списък от теми, които по принцип не могат да бъдат разглеждани. Но всяка тема има начин, по който може да бъде разгърната – с любов и отговорност, опирайки се на Свещеното Писание и светите Отци на Църквата, а не просто с нездраво любопитство, страст или осъждане.

Не всяка дума, която можем да кажем, е дума, която си струва да бъде изречена. Когато нямаме какво добро, полезно, мъдро, вдъхновяващо и утешаващо да кажем, може би е най-добре да замълчим. Понякога да замълчиш е по-отговорният избор. Границата на свободата на словото за православния журналист трябва да се определя именно от съзнанието за духовната вреда, която една празна, прибързана или злонамерена дума може да нанесе на душите на ближните.

В православната журналистика духовната отговорност и информационната стойност не си противостоят. Ние информираме, давайки си сметка за духовната си отговорност пред Бога като православни християни и ръководейки се от християнската си съвест и нравственост.

Това означава, че когато преценяваме какво да публикуваме и как да го представим, не се питаме само: „Ще привлече ли внимание?“, „Какъв интерес ще събера и колко лайкове и споделяния?“. Питаме се: Какво добро ще донесе тази информация? Как ще бъде възприета от хората? Какво ще остане в душата на човека след прочитането ѝ?

Така че за мен въпросът не е как да балансираме информационната стойност и духовната отговорност, а как да бъдем добри журналисти, без нито за миг да забравяме пред Кого носим отговорност за думите си.

Нашият инструмент е словото. А словото не е безобидно. То може да съгради, но може и да разруши; може да утеши, но може и да нарани; може да просвети, но може и да помрачи; може да примири, но може и да ожесточи и разедини.

Св. апостол Павел ни казва: „Словото ви да бъде винаги с приятност, със сол подправено, за да знаете, как трябва да отговаряте всекиму“ (Кол. 4:6). Но за да бъде словото ни благодатно, ние самите трябва да сме носители на тази благодат.

Един светец на нашето време, старецът Йосиф Исихаст, казва: „Всеки от тях, както живее, така и говори. Така виждат, така говорят“. Всеки „това, което вижда и което мисли, това казва от себе си и така съди“.

Връзката между вътрешния ни свят и езика е абсолютна, защото словото ни отразява всичко, което сме – духовното, моралното и интелектуалното ни състояние, ценностната ни система и нашите идеали. Синодалната Библия ни разкрива този духовен закон с думите на Господ: „Добрият човек от доброто съкровище на сърцето си изнася добро, а лошият човек от лошото съкровище на сърцето си изнася лошо; защото от преизпълването на сърцето говорят неговите уста“ (Лука 6:45).

Ето защо, за да бъде словото ни благодатно, полезно, мъдро, вдъхновяващо и утешаващо, самата съкровищница на сърцето ни трябва първо да бъде преизпълнена с добродетели и Божествена благодат. Ако вместо това вътрешно сме суетни и празни, или сме допуснали гордост, завист, алчност, меркантилност, мнителност, страхове и негативизъм – такова ще бъде и говоренето ни. Когато сърцето е пълно с прах и пепел, ние няма как да изречем нещо стойностно, което да обогати и засити ближния ни. Ето защо, когато в нас липсва този благодатен извор на доброто, най-доброто и достойно нещо е просто да изберем мълчанието. И молитвата. Молитвата – Бог да възпълни нашата празнота, да очисти сърдечната ни съкровищница и, както пише св. ап. Павел в своето Послание до Ефесяни, „да ви даде, по богатството на славата Си, крепко да се утвърдите чрез Духа Му във вътрешния човек, и чрез вярата да се всели Христос в сърцата ви... за да се изпълните във всичката пълнота Божия“ (Еф. 3:16-17, 19). Защото само тогава, когато Неговата благодат ни преизпълни, думите ни ще преливат от същата тази Божествена пълнота.

Следва