Начало › Православието в моя край ›

ВИДИНСКА ЕПАРХИЯ ПРЕЗ ОЧИТЕ НА ЕДИН ПОКЛОННИК - Лопушански манастир

Версия за печатВерсия за печат
Автор: 
Александра Карамихалева

Ло­пу­шан­с­кият ма­нас­тир се нами­ра при с. Ге­ор­ги Да­мя­но­во (Ло­пуш­на) на 21 км от Мон­та­на. Пос­т­ро­ен е вър­ху ши­ро­ка по­ля­на край ре­ка Дъл­го­дел­с­ка Огос­та. Спо­ред пре­да­ни­е­то на мяс­то­то на се­гаш­ния Ло­пу­шан­с­ки ма­нас­тир ня­ко­га е има­ло друг, пос­т­ро­ен още през Вто­ро­то бъл­гар­с­ко цар­с­т­во и на­пъл­но раз­ру­шен по вре­ме на тур­с­ко­то на­шес­т­вие. Опус­то­ша­ван е мно­гок­рат­но, но ви­на­ги въз­с­та­но­вя­ван от­но­во. За пос­ле­ден път е въз­с­та­но­вен от бра­тя-мо­на­си Ди­о­ни­сий и Ге­ра­сим и йе­ро­мо­нах Ге­де­он.

Се­гаш­ни­ят храм е стро­ен през 1850-1853 г. и е ос­ве­тен през 1856 г. Пос­ве­тен е на св. Йо­ан Пред­те­ча, но на мяс­то­то на хра­мо­ва­та ико­на на ико­нос­та­са е пос­та­ве­на ико­на на Све­та Тро­и­ца, мо­же би в спо­мен на по-древ­ния ма­нас­тир? Ико­ни­те са де­ло на Ни­ко­лай и Ста­нис­лав Дос­пев­с­ки. Ико­нос­та­сът с ве­ли­ко­леп­на­та си дър­во­рез­ба е де­ло на са­мо­ков­с­ки майс­то­ри.

През 1989 г. по вре­ме на игу­мен­с­т­во­то на ар­хим. Ам­в­ро­сий е пос­т­ро­е­но дву­е­таж­но­то юж­но кри­ло с дъл­ги дър­ве­ни чар­да­ци.

Днес игу­мен на Ло­пу­шан­с­кия ма­нас­тир е мла­ди­ят ар­хим. Йо­ан, кой­то е ро­дом от гр. Бер­ко­ви­ца, Мон­тан­с­ко. Мал­ко след ка­то прис­ти­га­ме в ма­нас­ти­ра, той се при­би­ра от гра­да: ти­ча по уч­реж­де­ни­я­та, за да уреж­да фор­мал­нос­ти­те по стро­е­жа на но­во­то кри­ло. Всич­ко не­об­хо­ди­мо е оси­гу­ре­но, ос­та­ва са­мо раз­ре­ши­тел­но­то от НИ “Па­мет­ни­ци на кул­ту­ра­та”. Сгра­да­та ще бъ­де из­диг­на­та в най-ско­ро вре­ме на мяс­то­то на нас­ко­ро раз­ру­ше­но­то ста­ро па­ян­то­во се­вер­но кри­ло на ма­нас­ти­ра. Вън­ш­но ще е ка­то ог­ле­дал­но на юж­но­то кри­ло, но с по-раз­лич­но вът­реш­но раз­п­ре­де­ле­ние. По план са пред­ви­де­ни из­би, ма­гер­ни­ца, пе­рал­ня във вко­па­но­то ни­во и два ета­жа с 20 стаи за пок­лон­ни­ци със са­мос­то­я­те­лен са­ни­та­рен въ­зел вся­ка. Отец Йо­ан с ожив­ле­ние го­во­ри за сгра­да­та и за не­об­хо­ди­мост­та чо­век да ос­та­ви не­що след се­бе си на зе­мя­та.

В та­зи епар­хия ма­нас­ти­ри­те са на са­мос­то­я­тел­на из­д­ръж­ка и раз­чи­тат не са­мо на тре­би и све­щи, но и на при­хо­ди от ре­ли­ги­о­зен ту­ри­зъм и от ма­нас­тир­с­ко­то сто­пан­с­т­во. Тук имат ма­нас­тир­с­ки зе­ми, ко­и­то пред­с­тои да за­са­дят с лес­ко­ви дръв­че­та, за да от­глеж­дат леш­ни­ци. Имат и зе­лен­чу­ко­ва гра­ди­на, ов­це, ко­зи, кра­ви...

Отец Йо­ан каз­ва, че мес­т­ни­те хо­ра не са ре­ли­ги­оз­ни и ма­нас­ти­рът не мо­же да раз­чи­та на тях, а пред­ци­те на съ­що­то то­ва на­се­ле­ние са из­г­ра­ди­ли то­зи ве­ли­чес­т­вен, тре­ти по го­ле­ми­на в Бъл­га­рия ма­нас­тир­с­ки храм, из­г­ра­ден по пла­на на цър­к­ва­та в Рил­с­кия ма­нас­тир, и мно­гок­рат­но са въз­с­та­но­вя­ва­ли опо­жа­ря­ва­ния и раз­ру­ша­ван ма­нас­тир. За кръ­ще­ния ид­ват от ця­ла Бъл­га­рия, но не и мес­т­ни­те хо­ра. Пи­там го ко­га те са се от­д­ръп­на­ли от Цър­к­ва­та.

­ - И аз съм се пи­тал, но тук и въз­рас­т­ни­те хо­ра на по 80 г. ня­мат вя­ра и по­чит към Цър­к­ва­та. До­ри мла­ди­те, до­кол­ко­то са ос­та­на­ли по то­зи край, имат по-по­до­ба­ва­що от­но­ше­ние.

Раз­каз­ва, че след ка­то нап­ра­вил ос­но­вен ре­монт на хра­ма, по­ка­нил вла­ди­ка­та за об­нов­ле­ни­е­то, раз­ле­пил обя­ви по окол­ни­те се­ла... Служ­ба­та за­поч­на­ла, а хра­мът ос­та­нал пра­зен. За­пи­тал се за ко­го е пра­вил всич­ко то­ва. Но си ка­зал, че щом Бог го е пос­та­вил на то­ва слу­же­ние, да сто­па­нис­ва ма­нас­ти­ра и да слу­жи в хра­ма ­ ще го пра­ви, пък Бог ще се пог­ри­жи за ос­та­на­ло­то и ще при­ве­де хо­ра­та. Все ня­ко­га...

Ко­га­то до­шъл в ма­нас­ти­ра през 2006 г., на­ме­рил но­во­то кри­ло от­да­де­но под на­ем на фир­ма. Под игу­ме­нар­на­та му има­ло за­ве­де­ние, в ко­е­то и по вре­ме на пост зву­ча­ла сил­на му­зи­ка и се раз­на­ся­л ми­рис на ме­со. Се­га игу­ме­нът сам уп­рав­ля­ва сто­пан­с­т­во­то на ма­нас­ти­ра. Труд­но му е, пос­то­ян­но из­пит­ва фи­нан­со­ви зат­руд­не­ния. През ля­то­то ид­ват пок­лон­ни­ци, но през дъл­ги­те зим­ни ме­се­ци по­се­ти­те­ли­те на­ма­ля­ват и чес­то се на­ла­га да мо­ли ВиК и Енер­го­то да из­ча­кат до Ве­лик­ден за пла­ща­не­то на смет­ки­те.

Ар­хим. Йо­ан ни по­ка­ни да ос­та­нем за Ус­пе­ние Бо­го­ро­дич­но, па­да­ше се след два де­на. Съг­ла­сих­ме се и той ни нас­та­ни в ста­я­та до по­ко­и­те на еп. Нес­тор, кой­то от 2000 г. е в Ло­пу­шан­с­кия ма­настир. Мит­ро­по­лит До­ме­ти­ан му е пре­дос­та­вил тук лич­ни­те си по­кои. Ко­га­то мит­ро­по­ли­тът ид­ва за ня­кол­ко де­на в ма­нас­ти­ра, от­ся­да в ня­коя обик­но­ве­на стая, ко­си тре­ва­та, ра­бо­ти в гра­ди­на­та, гри­жи се за жи­вот­ни­те...

Смо­лен­с­ки еп. Нес­тор е прек­ра­сен бе­ле­жит ду­хов­ник, бивш игу­мен на Рил­с­кия и Бач­ков­с­кия ма­нас­тир, пред­с­та­ви­тел на БПЦ при Мос­ков­с­ка­та пат­ри­ар­шия, ува­жа­ван кни­жов­ник, по­ет, ав­тор на мно­го ста­тии и на­уч­ни пуб­ли­ка­ции в цър­ков­ния и свет­с­кия пе­чат. След ка­то гу­би зре­ни­е­то си, се от­тег­ля на по­кой. От осем го­ди­ни за въз­рас­т­ния епис­коп се гри­жи мес­т­на же­на с фи­ло­лож­ко об­ра­зо­ва­ние, ко­я­то му че­те, пи­ше под не­го­ва дик­тов­ка...

­ - Еле­на е мо­и­те очи и ръ­це ­ каз­ва за нея с мно­го лю­бов и приз­на­тел­ност дя­до Нес­тор.

Го­во­ри мно­го вдъх­но­ве­но и мъд­ро. Раз­ка­зи­те му са из­пъл­не­ни с мно­го име­на, да­ти и фак­то­ло­гия, ко­я­то ед­ва ус­пя­вам да прос­ле­дя, но ни­ко­га ня­ма да заб­ра­вя из­ра­же­ни­е­то на вдъх­но­ве­но­то му ли­це, из­ра­зи­тел­ни­те жес­то­ве на фи­на­та му дес­ни­ца, до­ка­то го­во­ри, из­пъс­т­ре­ния с шар­ки из­дя­ла­ни в ко­ра­та по­сох, кой­то вър­ти с дру­га­та си ръ­ка, блес­на­ли­те му очи, ця­лос­т­но­то впе­чат­ле­ние за бе­ло­та...

Праз­ни­кът в Ло­пу­шан­с­кия ма­нас­тир за­поч­на с праз­нич­на ве­чер­ня в на­ве­че­ри­е­то. Дой­до­ха ня­кол­ко мъ­же и же­ни, ко­и­то се за­е­ха с при­гот­вя­не­то на кур­ба­на и ра­бо­ти­ха през ця­ла­та нощ. С тях бе и мал­ко мом­чен­це, ко­е­то е би­ло об­се­бе­но от бяс, но след мо­лит­ви в ма­нас­ти­ра се оп­ра­ви­ло. Се­га е ха­ри­за­но на ма­нас­ти­ра, а ро­ди­те­ли­те му са ре­дов­ни спо­мо­щес­т­во­ва­те­ли на оби­тел­та. Раз­б­рах, че ха­риз­ва­не­то е чес­та прак­ти­ка по то­зи край, но ко­га­то де­ца­та по­рас­нат, не ги из­п­ра­щат в ма­нас­ти­ра, а ги от­куп­ват, за да се оже­нят.

Служ­ба­та за праз­ни­ка бе­ше из­к­лю­чи­тел­но бла­го­леп­на. Нак­рая епис­коп Нес­тор го­во­ри пла­мен­но и ув­ле­ка­тел­но. Око­ло не­го се бя­ха скуп­чи­ли не­кол­ци­на, ко­и­то вни­ма­тел­но го слу­ша­ха. Ос­та­на­ли­те шу­мя­ха в хра­ма и се су­е­тя­ха око­ло при­но­ше­ни­я­та си. Бе­ше ми мъч­но, че не се пол­з­ват пъл­но­цен­но от пре­дос­та­ве­ни­те им ту­ка ду­хов­ни да­ро­ве. Слу­шах ги за как­во си го­во­рят в хра­ма, в дво­ра на ма­нас­ти­ра и с бол­ка си мис­лех, че вя­ра­та не про­ник­ва жи­во­та им, не мо­ти­ви­ра уси­ли­я­та им, не оп­ре­де­ля ре­ше­ни­я­та и де­ла­та им.

Мис­лех си, че Цър­к­ва­та и све­тът са два па­ра­лел­ни свя­та: Цър­к­ва­та с ней­ния дух, цен­нос­ти, за­ко­ни, при­о­ри­те­ти, на­чин на жи­вот и ри­тъм. И све­тът с не­го­вия дух, цен­нос­ти, за­ко­ни, при­о­ри­те­ти, на­чин на жи­вот и ри­тъм. Два па­ра­лел­ни свя­та, връз­ка­та меж­ду ко­и­то би тряб­ва­ло да е вяр­ва­щи­ят на­род. Два па­ра­лел­ни свя­та, ко­и­то у нас се сре­щат са­мо на го­ле­ми цър­ков­ни праз­ни­ци и пос­ле пак се раз­де­лят.

На Ус­пе­ние Бо­го­ро­дич­но, то­зи прек­ра­сен цър­ко­вен праз­ник, в та­зи древ­на оби­тел на бе­зи­мен­ни под­виж­ни­ци и мъ­че­ни­ци за вя­ра­та Цър­к­ва­та и све­тът се срещ­на­ха. Све­тът дой­де на гос­ти на Цър­к­ва­та и пос­ле си тръг­на. Как­во от­не­се от тук със се­бе си? Как­во от­не­со­ха със се­бе си те­зи хо­ра, ос­вен пре­ло­ме­ни­те си хлябо­ве, кур­ба­на и ос­ве­те­на­та во­да? Не знам. Бог знае.

След праз­нич­ния обяд с игу­ме­на на Ло­пу­шан­с­кия ма­нас­тир и не­го­ви­те гос­ти по­тег­лих­ме за Белог­рад­чик. Бър­зах­ме, за да се срещ­нем с отец Ра­фа­ил и съп­ру­га­та му Еле­на, ко­и­то отско­ро са в гра­да. По пъ­тя спи­ра­ме в се­ло Дол­ни Лом прив­ле­че­ни от буй­ни­те сту­де­ни во­ди на сел­с­ка­та чеш­ма. От дру­га­та стра­на на пъ­тя виж­да­ме прек­ра­сен стар храм. Въз­рас­т­на жена спира и лю­бо­пит­но ни за­раз­пит­ва как­ви сме, откъ­де сме...

­ - Как се каз­ва хра­мът ви? ­ пи­там я на свой ред.

­ - Па я не знам - ­ из­не­над­ва­що ми отвръща тя.

­ - А ко­га е съ­борът на се­ло­то, хра­мо­вият ви праз­ник ко­га е? ­ - опит­вам се да я под­се­тя.

­ - О, си­не, ­ - ре­че ми - ­ я съм ста­ра и там не одим.

Сто­ри ми се стран­на та­зи ло­ги­ка: ста­ра е и в цър­к­ва не хо­ди. Как то­га­ва се под­гот­вя за смърт­та, как но­си те­го­ти­те на ста­рост­та си? Бог знае.

Вля­зох през бу­ре­ня­са­лия двор на сел­с­ка­та цър­к­ва. Изоб­ра­же­ние на Све­та­ Тро­и­ца в мал­ка аб­си­да над вхо­да от за­пад­на­та стра­на ми под­с­каз­ва, че Са­ма­та Свя­та Еди­но­същ­на и Не­раз­дел­на Тро­и­ца бди над то­ва се­ло и над жи­те­ли­те му. Над­ник­нах през мал­ко­то про­зор­че в по­лум­рач­ния храм ­ всич­ко го­во­ре­ше за за­пус­те­ние. За­пус­те­ние, ко­е­то пър­во за­поч­ва от ду­ши­те на хо­ра­та, а пос­ле бе­ле­жи и сел­с­кия храм.

Впро­чем пра­ви ми впе­чат­ле­ние, че в мно­го от се­ли­ща­та в то­зи край праз­ну­ват да­ти­те на раз­ни въс­та­ния, праз­ни­ка на го­ри­те и дру­ги по­доб­ни, а не де­ня на хра­мо­вия све­тия. Мис­лех си, до­ка­то пъ­ту­вах­ме, че дру­га­де цър­к­ва­та и да е раз­ру­ше­на, сел­с­кият съ­бор па­зи па­мет­та за на­и­ме­но­ва­ни­е­то на хра­ма и не­бес­ния зак­рил­ник на се­ли­ще­то. Тук хра­мо­ве­те сто­ят, но хрис­ти­ян­с­ка­та съ­вест е по­ру­те­на, за­то­ва и хра­мо­ве­те пус­те­ят.

Отда­ле­че ви­дях­ме ха­рак­тер­ни­те Бе­лог­рад­чиш­ки ска­ли и вед­на­га поз­въ­них­ме на отец Ра­фа­ил, за да ни на­пъ­ти към хра­ма. Мал­ко труд­но се ори­ен­ти­ра­ме по стръм­ни­те кри­во­ли­че­щи ули­ци на гра­да, но нак­рая съ­зи­ра­ме кам­ба­на­ри­я­та на цър­к­ва­та “Св. Ге­ор­ги”. Тя не е как­то обик­но­ве­но в цен­тъ­ра. Стро­ена е за гро­бищ­на цър­к­ва и се на­ми­ра в из­точ­ния край на гра­да, зад нея е гро­би­ще­то.

Отец Ра­фа­ил и съп­ру­га­та му ни пос­ре­щат на ули­ца­та и ни въ­веж­дат в об­шир­ния цър­ко­вен двор. Към хра­ма во­дят дъл­ги, по­ле­га­ти стъ­па­ла, над вхо­да є се из­ди­га ви­со­ка дър­ве­на кам­ба­на­рия. Вед­на­га след ид­ва­не­то си отец Ра­фа­ил е пред­п­ри­ел ре­монт на хра­ма. Пър­во­на­чал­но жи­вее на квар­ти­ра в съ­сед­на къ­ща. Бър­за да ре­мон­ти­ра и све­ще­ни­чес­кия дом, за да има къ­де да се под­с­ло­ни със съп­ру­га­та си и мал­ко­то им мом­чен­це. Две стаи ве­че са го­то­ви и те са се нас­та­ни­ли в тях, про­дъл­жа­ва ре­мон­тът на ос­та­на­ли­те. Къ­ща­та е мно­го удоб­но пла­ни­ра­на, с кан­це­ла­рия, ко­я­то има ди­рек­тен вход от­към ули­ца­та, и лич­ни по­ме­ще­ния за све­ще­ни­чес­ко­то се­мейс­т­во.

Отец Ра­фа­ил и съп­ру­га­та му Еле­на са ро­дом от Со­фийс­ка епар­хия. За­поз­на­ват се в Бо­гос­лов­с­кия фа­кул­тет на Софийския университет и се же­нят. На оте­ца му пред­с­тои за­щи­та на ма­гис­тър­с­ка сте­пен, Еле­на има още две го­ди­ни до дип­ло­ми­ра­не­то си. До­ка­то той ка­ра ста­жа си ка­то дя­кон в храм “Св. Не­де­ля”, по­лу­ча­ва пред­ло­же­ни­е­то да по­е­ме ено­ри­я­та в Бе­лог­рад­чик и длъж­ност­та на ар­хи­е­рейс­ки на­мес­т­ник. Два­мата взимат то­ва не ле­ко ре­ше­ние. Се­га ос­вен за хра­ма в Бе­лог­рад­чик, мла­ди­ят све­ще­ник от­го­ва­ря за още 30-40 цър­к­ви в та­зи ду­хов­на око­лия, в ко­я­то има са­мо още два­ма све­ще­ни­ци.

Отец Ра­фа­ил е се­ри­о­зен и до­бър све­щенос­лу­жи­тел, два­ма­та са мла­ди, ен­ту­си­а­зи­ра­ни, из­к­лю­чи­тел­но сим­па­тич­ни и бър­зо пе­че­лят до­ве­ри­е­то и лю­бов­та на хо­ра­та, и аз мно­го се на­дя­вам, че Бог ще им по­мог­не да се ус­т­ро­ят доб­ре в гра­да и ще ги об­г­ра­ди с мно­гоб­рой­но пас­т­во вер­ни хрис­ти­я­ни.