МАШИНА ЗА ПОТИРИ, МАШИНА ЗА КУРШУМИ

Версия за печат

Вой­ни, раз­ру­ше­ния, ка­так­лиз­ми, раз­би­ти чо­веш­ки съд­би, на­си­лие, смърт... Си­но­ве уби­ли ба­щи­те си, ба­щи на­сил­ни­ци на дъ­ще­ри­те си, де­ца из­би­ва­щи връс­т­ни­ци­те си... Но­ви­ни­те по те­ле­ви­зи­я­та зас­ти­гат слу­ха, заг­ла­ви­я­та от вес­т­ни­ци­те над­ни­чат през ра­мо­то на път­ни­ка до нас, в ки­но­то, уж тър­сим раз­в­ле­че­ние, а пак на­си­лие и зло­чес­тие... Зло­то е тол­ко­ва шум­но и по­каз­но! Та­ка кре­щя­що, та­ка нат­рап­чи­во, та­ка би­е­що на очи!

На­ри­ча­ме чер­ног­лед­с­т­во­то си ре­а­ли­зъм, пе­си­миз­ма си ­ - обек­тив­ност, зло­ре­чи­е­то си - ­ чес­т­ност, но ре­а­ли­зъм ли е да виж­да­ме са­мо зло­то в све­та? Обек­тив­ност ли е да виж­даш са­мо гроз­но­то и пош­ло­то или ду­хов­на сле­по­та?

Све­то­гор­с­ки­ят ста­рец Па­и­сий каз­ва, че има два ти­па хо­ра: ед­ни, ко­и­то виж­дат са­мо ху­ба­ва­та стра­на на жи­во­та и дру­ги, ко­и­то виж­дат са­мо ло­ша­та. Пър­ви­те ся­каш имат в се­бе си ма­ши­на за про­из­вод­с­т­во на по­ти­ри, ка­къв­то и ме­тал да сло­жиш в та­зи ма­ши­на: зла­то, среб­ро, мед... тя пак ще про­из­ве­де по­тир ­ не­що доб­ро и све­ще­но. А вто­ри­ят тип хо­ра имат в се­бе си ма­ши­на за кур­шу­ми. Как­во­то и да им се слу­чи, как­ви­то и да са об­с­то­я­тел­с­т­ва­та в тех­ния жи­вот, как­во­то и да пог­лед­нат, те все ще си про­из­веж­дат кур­шу­ми. Злат­ни, сре­бър­ни или же­лез­ни, но раз­ру­ши­тел­ни.

Ние ка­то Хрис­то­ви пос­ле­до­ва­те­ли ви­на­ги тряб­ва да тър­сим доб­ро­то в хо­ра­та и в об­с­то­я­тел­с­т­ва­та и вър­ху не­го да спи­ра­ме ума си. До­ри ко­га­то “с очи­те си виж­да­ме” и с уши­те си чу­ва­ме не­що ло­шо, да не гу­бим вя­ра в це­ле­съ­об­раз­ност­та на жи­во­та и тър­жес­т­во­то на доб­ро­то.

Да виж­да­ме зло­то по­ве­че от­кол­ко­то доб­ро­то, не во­ди към ни­що доб­ро. То­ва пре­диз­вик­ва не­до­ве­рие към хо­ра­та, страх и не­си­гур­ност, гняв към всич­ко, ко­е­то пред­с­тав­ля­ва мни­ма зап­ла­ха, съм­не­ние в си­ла­та на доб­ро­то и съб­ла­зън­та да от­вър­нем на зло­то със зло, за да се опа­зиш... То­ва чер­ног­лед­с­т­во го­во­ри за сла­ба вя­ра в Бо­га ка­то пре­мъ­дър и лю­бещ Тво­рец и Про­мис­ли­тел за све­та и лес­но мо­же да ни до­ве­де до смър­т­ния грях на от­ча­я­ни­е­то.

Зли­те си­ли ся­каш доб­ре зна­ят кол­ко па­губ­но за чо­ве­ка е да виж­да зло­то по­ве­че, от­кол­ко­то доб­ро­то, и че то­ва са­мо по се­бе си е зло. Ве­ро­ят­но за­то­ва и зло­то е тол­ко­ва шум­но и по­каз­но.

Про­тив­но на ме­ди­и­те и по­ня­ко­га до­ри на соб­с­т­ве­ни­те ни очи, тряб­ва да вяр­ва­ме и да пом­ним, че кра­си­во­то в жи­во­та е не по-мал­ко от гроз­но­то и пош­ло­то, но не­го­ва­та при­ро­да е дру­га: да бъ­де ти­хо и не­нат­рап­чи­во ка­то аро­ма­та на цве­те­то, ка­то по­лъ­ха на вя­тъ­ра... Та на­ли, ако всич­ки прек­рас­ни меч­ти ста­нат ви­ди­ми, ако всич­ки по­ри­ви на ми­ло­сър­дие зак­ре­щят, ако всич­ки кра­си­ви кът­че­та на при­ро­да­та се из­ло­жат по пло­ща­ди­те, ако ду­ми­те за лю­бов заз­ву­че­ха по ви­со­ко­го­во­ри­те­ли­те, а пе­сен­та на пти­ци­те и ро­мо­нът на по­то­ци­те над­вик­ва­ха глъч­ка­та по бу­ле­вар­ди­те... ако всич­ко кра­си­во и доб­ро ста­не кре­щя­що и по­каз­но, то ве­че ня­ма да е то­ва, ко­е­то е би­ло.

Не мо­жем да очак­ва­ме от ме­ди­и­те да слу­жат за це­ли­те на Пра­вос­ла­ви­е­то и да ут­вър­ж­да­ват хрис­ти­ян­с­ки­те доб­ро­де­те­ли в сво­и­те зри­те­ли и чи­та­те­ли. Те ве­че от­дав­на са от­к­ри­ли пе­че­лив­ша­та фор­му­ла: най-бър­зо, лес­но и си­гур­но се пе­че­ли от чо­веш­ки­те страс­ти, от гре­ха. Но в на­ша власт е да из­би­ра­ме как­во да при­е­ма­ме в се­бе си и в как­во да вяр­ва­ме. В на­ша власт е да из­би­ра­ме кра­си­во­то в све­та и на не­го да спи­ра­ме очи­те си; в на­ша власт е да тър­сим це­ле­съ­об­раз­ност­та в све­та и на не­го да спи­ра­ме ума си, да за­дър­жа­ме вся­ка свет­ла ми­съл и бър­зо да про­гон­ва­ме оне­зи, ко­и­то вна­сят в нас раз­д­во­е­ние и страх, да тър­сим доб­ро об­к­ръ­же­ние, да из­би­ра­ме му­зи­ка и сло­во, ко­и­то вна­сят в нас хар­мо­ния и ра­дост, в на­ша власт е да из­би­ра­ме как да се чув­с­т­ва­ме въп­ре­ки об­с­то­я­тел­с­т­ва­та, в ко­и­то по­па­да­ме. Оче­вид­но в све­та има мно­го зло и неп­рав­да, но ние хрис­ти­я­ни­те вяр­ва­ме, че Бог во­ди чо­веш­ка­та ис­то­рия по пъ­тя на спа­се­ни­е­то, ма­кар и да не раз­би­ра­ме всич­ко в то­зи дъ­лъг и сло­жен про­цес. Ние се гне­вим на зло­то и му се про­ти­во­пос­та­вя­ме, но не ка­то от­х­вър­ля­ме чо­ве­ка и тво­ре­ни­е­то, ко­е­то Бог сът­во­ри “т­вър­де доб­ро” и це­ле­съ­об­раз­но, а ка­то не до­пус­ка­ме ра­зяж­да­щи­те го яз­ви на гре­ха да пом­ра­чат лю­бов­та ни към не­го и вя­ра­та в Пре­мъд­рост­та Бо­жия. Не би­ва да се ос­та­вя­ме зло­то да ни над­ви­ва, но да над­ви­ва­ме зло­то с доб­ро (св. Рим. 12:21).

Из­ку­ше­ния ви­на­ги ще има. Лу­ка­ви­ят ня­ма да се умо­ри да тър­си на­чи­ни да ни по­гу­би, но с Бо­жи­я­та по­мощ сме сил­ни да им ус­то­я­ва­ме.