СЛОВО ЗА ЗАДУШНИЦА

Версия за печат

Да пра­виш по­мен за ум­ре­ли­те, мо­же са­мо ко­га­то вяр­ваш, че те са жи­ви. Та­зи па­ра­док­сал­на на пръв пог­лед, ми­съл се пот­вър­ж­да­ва до­ри по­ве­че от обик­но­ве­на­та чо­веш­ка ин­ту­и­ция от­кол­ко­то от цър­ков­но­то уче­ние. “Всич­ки ще идем там” – та­ка зву­чи най-по­пу­ляни­ят из­раз за по­ме­на­ва­не на ум­ре­ли­те. И тряб­ва да се ка­же, че то­ва е дос­та се­ри­оз­но от­но­ше­ние – гле­дай­ки на чуж­да­та смърт, да не заб­ра­вя­ме за сво­я­та соб­с­т­ве­на. Но има един мно­го ва­жен мо­мент, кой­то не се уточ­ня­ва в то­зи из­раз. А имен­но: къ­де е то­ва “там”. Как­во се на­ми­ра зад та­зи чер­та, ко­я­то е пре­ми­нал ум­ре­ли­ят и ко­я­то ра­но или къс­но ще пре­ми­не все­ки от нас? Ако зад нея има са­мо пус­то­та, не­би­тие и пъл­но уни­що­же­ние на чо­веш­ко­то са­мо­съз­на­ние, то­га­ва са­ма­та фра­за “всич­ки ще идем там” се ли­ша­ва от вся­ка­къв сми­съл, за­що­то в то­зи слу­чай ня­ма и не мо­же да има ни­как­во”там”. По­лу­ча­ва се та­ка, че до­ри по­ме­на­вай­ки на­ши­те по­кой­ни­ци с та­зи прос­та фра­за, ние из­по­вяд­ва­ме сво­я­та вя­ра в три се­ри­оз­ни пун­к­та: 1 /Би­о­ло­ги­чес­ка­та смърт не уни­що­жа­ва чо­веш­ка­та лич­ност; 2/ След смърт­та, ли­шил се от тя­ло­то, чо­век по­па­да в друг, не­из­вес­тен все още за нас, но на­пъл­но ре­а­лен свят; 3/ Пре­хо­дът в то­зи свят е обек­тив­но не­из­бе­жен за всич­ки хо­ра, не­за­ви­си­мо от тях­но­то лич­но же­ла­ние.

Ко­га­то наш бли­зък е в бол­ни­ца, ние про­я­вя­ва­ме сво­я­та лю­бов към не­го, ка­то го на­вес­тя­ва­ме, но­сим му кни­ги, пло­до­ве, раз­каз­ва­ме му пос­лед­ни­те но­ви­ни и, про­ща­вай­ки се, каз­ва­ме, че ут­ре обе­за­тел­но ще дой­дем пак при не­го. Но ко­га­то наш род­ни­на уми­ра, то­ва ви­на­ги ни пос­та­вя в ня­как­ва за­дъ­не­на ули­ца. Ние, раз­би­ра се, не сме за­поч­на­ли да го оби­ча­ме по-мал­ко, го­рест­та от раз­дя­ла­та да­же е уси­ли­ла на­ше­то чув­с­т­во и ни е по­мог­на­ла да раз­бе­рем кол­ко скъп ни е то­зи, ко­го­то смърт­та ни е от­не­ла. Но как­во да пра­вим по-на­та­тък, как да из­ра­зим лю­бов­та си, как­во да нап­ра­вим, че тя да дос­тиг­не до лю­би­мия и да му по­мог­не или да го за­рад­ва там, къ­де­то той се е ока­зал – не зна­ем. Ние прос­то ня­ма­ме пред­с­та­ва за би­ти­е­то там – от­въд гра­ни­ца­та на зем­ния жи­вот, ние до­ри не мо­жем да си пред­с­та­вим как­во ста­ва с чо­ве­ка след смърт­та. А ко­га­то не ни дос­ти­га ли­чен опит, на­пъл­но ра­зум­но е да се обър­нем за по­мощ там, къ­де­то има по­до­бен опит – да се обър­нем към Цър­к­ва­та, ко­я­то ве­че две хи­ля­до­ле­тия  по­ме­на­ва сво­и­те ум­ре­ли и има мно­го сви­де­тел­с­т­ва за дейс­т­ве­ност­та на мо­лит­ве­но­то по­ме­на­ва­не на по­кой­ни­ци­те.

Оказ­ва се, че лю­бов­та ни поз­во­ля­ва да спо­де­лим с близ­ки­те си най-глав­но­то – жиз­не­на­та си­ла, са­ма­та въз­мож­ност за би­тие. На то­зи прин­цип Цър­к­ва­та ос­но­ва­ва не­об­хо­ди­мост­та от въз­по­ме­на­ва­не на по­кой­ни­ци­те и въз­мож­ност­та за из­ме­не­ние на пос­мър­т­на­та участ на те­зи, ко­и­то оби­ча­ме и за ко­и­то се мо­лим. Да, ду­ша­та след смърт­та не мо­же са­ма да се из­ме­ня. Но тя мо­же да се из­ме­ни бла­го­да­ре­ние уси­ли­я­та на те­зи, ко­и­то са ос­та­на­ли на зе­мя­та и па­зят па­мет­та за нея. Ра­бо­та­та е там, че Цър­к­ва­та – то­ва не е прос­то фор­мал­но обе­ди­не­ние на хо­ра­та, вяр­ва­щи в Бо­га. В Цър­к­ва­та хрис­ти­я­ни­те със­тав­ля­ват един ор­га­ни­зъм, в кой­то със­то­я­ни­е­то на един ор­ган оп­ре­де­ля как ще се чув­с­т­ват и всич­ки ос­та­на­ли. Всич­ки ние сме жи­ви клет­ки на жи­во­то Тя­ло­то Хрис­то­во. Апос­тол Па­вел е на­пи­сал след­но­то: ”Вие сте тя­ло Хрис­то­во, а по­от­дел­но – чле­но­ве”. Фи­зи­чес­ка­та смърт не от­къс­ва чо­ве­ка от Тя­ло­то Хрис­то­во. Но те­зи ду­хов­ни бо­лес­ти, ко­и­то чо­век не е до­из­ле­ку­вал при­жи­ве, се­га са из­ле­чи­ми са­мо с уси­ли­я­та на це­лия ор­га­ни­зъм, той сам за се­бе си ве­че ни­що не мо­же да нап­ра­ви. Как мо­же един чо­век да по­мог­не ду­хов­но на друг, още по­ве­че на по­чи­нал? Точ­но та­ка, как­то в ор­га­низ­ма ед­на клет­ка по­ма­га на дру­га, по­ра­зе­на от за­бо­ля­ва­не. За да спо­да­ви въз­па­ли­тел­ния про­цес в ед­на част на тя­ло­то, ор­га­низ­мът включ­ва имун­ни­те про­це­си, ко­и­то хвър­лят всич­ки­те си­ли на ор­га­низ­ма на бор­ба със за­бо­ля­ва­не­то. Здра­ви­те клет­ки взе­мат вър­ху се­бе си до­пъл­ни­тел­но на­то­вар­ва­не, за да по­мог­нат на бол­ни­те.

Да по­мог­не на бол­ния, мо­же са­мо здра­ви­ят. То­ва е глав­ни­ят прин­цип на ду­хов­на­та по­мощ. В то­ва е същ­ност­та на мо­лит­ви­те за дру­гия чо­век, жив или мър­тъв. За да по­мог­нем на ближ­ния, ние са­ми­те тряб­ва да се за­е­мем със сво­е­то ду­хов­но здра­ве, за да има­ме въз­мож­ност да го спо­де­лим с лю­би­мия чо­век. Да пред­по­ло­жим, че на­ши­ят бли­жен е бил при­жи­ве гнев­лив, оби­чал е да злос­ло­ви, пи­ян­с­т­вал е и е чре­во­у­год­ничeл. Зна­чи, ние тряб­ва да се на­у­чим да се въз­дър­жа­ме от гняв, да удър­жа­ме своя език от зли ду­ми, да съб­лю­да­ва­ме пос­ти­те, да раз­да­ва­ме ми­лос­ти­ня и т. н. Прос­то ка­за­но, тряб­ва ние са­ми­те да за­поч­нем да жи­ве­ем по хрис­ти­ян­с­ки и с то­ва да по­лу­чим въз­мож­ност да спо­де­ля­ме то­зи жи­вот с на­ши­те по­кой­ни­ци чрез мо­лит­ва­та. Лю­бов­та се ре­а­ли­зи­ра в жер­т­ва­та. И ако на­ше­то въз­по­ме­на­ние бъ­де ос­но­ва­но на та­ка­ва хрис­ти­ян­с­ка са­мо­от­вер­же­ност, то ще ста­не за ду­ша­та на ум­ре­лия чо­век то­ва съп­ри­кос­но­ве­ние на лю­бов­та, ко­е­то е спо­соб­но да влее в не­го част от на­шия жи­вот в Хрис­та.

Пра­вос­лав­ни­те хрис­ти­я­ни не се раз­де­лят със сво­и­те лю­би­ми хо­ра да­же след смърт­та им. Все­ки ден, спо­ме­на­вай­ки  по­чи­на­ли­те в сво­и­те ут­рен­ни и ве­чер­ни мо­лит­ви, ние ги впис­ва­ме в кръ­га на на­шия жи­вот. Как­то, ако те са за­ми­на­ли в да­ле­чен край и ние прос­то от­дав­на не сме ги виж­да­ли. Но при то­ва ние се на­дя­ва­ме, ние мно­го вяр­ва­ме, че ня­ко­га обе­за­тел­но ще се срещ­нем с те­зи, ко­и­то та­ка оби­ча­ме, и ко­и­то та­ка ни оби­чат… За­що­то Бог оби­ча всич­ки нас.