НЕТЛЕННИ ОБРАЗЦИ НА СВЯТОСТ

Версия за печат

Све­тост­та е съ­що тол­ко­ва мно­го­об­раз­на, кол­ко­то и чо­веш­ка­та ин­ди­ви­ду­ал­ност. Под­ви­гът на све­тост­та ви­на­ги има ин­ди­ви­ду­ал­но-твор­чес­ки ха­рак­тер. Цър­к­ва­та поз­на­ва раз­лич­ни ли­ко­ве на святост или ду­хов­ни об­ра­зи на спа­се­ни­е­то: пра­от­ци, про­ро­ци, апос­то­ли, мъ­че­ни­ци, све­ти­те­ли, все­лен­с­ки учи­те­ли, пре­по­доб­ни мо­на­си, во­и­ни и ца­ре, ле­чи­те­ли и без­с­реб­ре­ни­ци, и то­зи спи­сък, раз­би­ра се, съв­сем не е из­чер­па­те­лен; раз­лич­ни­те епо­хи от­к­ри­ват на­ред с пре­ди съ­щес­т­ву­ва­ли­те и свои ли­ко­ве на свя­тост.

Мо­же да се ка­же, че ис­то­ри­я­та на Цър­к­ва­та най-дъл­бо­ко се раз­к­ри­ва в свет­ли­на­та на ис­то­ри­я­та на све­тост­та. Все­ки ис­то­ри­чес­ки пе­ри­од най-яр­ко се от­ра­зя­ва в оп­ре­де­лен тип (лик) святост. Ис­то­ри­я­та на Цър­к­ва­та на зе­мя­та за­поч­ва от то­зи мо­мент, ко­га­то Гос­под обе­ща­ва на хо­ра­та ид­ва­не­то на Спа­си­те­ля, да­ва обе­ща­ние за по­я­ва­та на ве­лик на­род, в чи­я­то сре­да ще се ро­ди Хрис­тос. Хо­ра­та, ко­и­то са при­е­ли те­зи обе­ща­ния, със­тав­ля­ват ли­ка на пра­от­ци­те. Те са вет­хо­за­вет­ни свет­ци, по­чи­та­ни от Цър­к­ва­та ка­то из­пъл­ни­те­ли на во­ля­та Бо­жия пре­ди но­во­за­вет­на­та епо­ха. Пра­от­ци­те са пред­ци на Иисус Хрис­тос по от­но­ше­ние на чо­веш­ка­та Му при­ро­да и ка­то Не­гов пър­во­об­раз учас­т­ват в ис­то­ри­я­та на спа­се­ни­е­то. Към пра­от­ци­те се от­на­сят пре­ди всич­ко вет­хо­за­вет­ни­те пат­ри­ар­си, към тях спа­дат и пра­вед­ни­те бо­го­от­ци Йо­а­ким и Ан­на, как­то и пра­вед­ни­ят Йо­сиф, об­руч­никът на св. Бо­го­ро­ди­ца.

Ми­на­ва вре­ме и на ис­то­ри­чес­ка­та сце­на се по­я­вя­ва нов на­род, но­сещ на се­бе си пе­ча­та на бо­го­из­б­ра­ност. Но ко­га­то ев­рейс­ки­ят на­род заб­ра­вял ис­тин­с­кия Бог, Той из­п­ра­щал при не­го Сво­и­те про­ро­ци, ко­и­то при­зо­ва­ва­ли на­ро­да към по­ка­я­ние и об­ръ­ща­не към Гос­по­да, за ко­е­то тър­пе­ли уни­же­ния и мъ­че­ния от сво­и­те съп­ле­мен­ни­ци. Про­ро­ци­те, по­чи­та­ни от Цър­к­ва­та ка­то пред­вес­т­ни­ци на во­ля­та Бо­жия, пред­рек­ли ид­ва­не­то на Спа­си­те­ля.

Те­зи хо­ра, ко­и­то ос­та­ви­ли всич­ко и пос­лед­ва­ли Спа­си­те­ля по вре­ме на Не­го­вия зе­мен жи­вот, със­тав­ля­ват ли­ка на све­ти­те апос­то­ли. Имен­но те про­по­вяд­ва­ли Еван­ге­ли­е­то на це­лия свят и всич­ки, ос­вен св. Йо­ан Бо­гос­лов, мъ­че­ни­чес­ки за­ги­на­ли за­ра­ди сво­я­та про­по­вед.

Про­по­вед­та на апос­то­ли­те от­к­ри­ва пър­ва­та епо­ха от цър­ков­на­та ис­то­рия. Поч­ти всич­ки свет­ци от пър­ви­те три ве­ка след Рож­дес­т­во Хрис­то­во са мъ­че­ни­ци. Тях­на­та вя­ра би­ла тол­ко­ва дъл­бо­ка, че да­же стра­хът пред не­чо­веш­ки­те мъ­че­ния не мо­гъл да по­ко­ле­бае тях­на­та лю­бов към Спа­си­те­ля. “Мъ­че­ник” (на гр. martys) оз­на­ча­ва сви­де­тел. Мъ­че­ни­ци­те ста­на­ли сви­де­те­ли пред це­лия свят за ис­тин­ност­та и си­ла­та на но­вия път на жи­вот, кой­то въз­вес­тил Гос­под Иисус Хрис­тос. Мъ­че­ни­ци­те са би­ли ели­тът на хрис­ти­ян­с­ко­то об­щес­т­во; те би­ли по жи­вот най-доб­ри­те хрис­ти­я­ни, най-ис­к­ре­но вяр­ва­щи и ду­хов­но из­диг­на­ти сред дру­ги­те. Оне­зи от мъ­че­ни­ци­те, ко­и­то би­ли под­ла­га­ни на осо­бе­но жес­то­ки мъ­че­ния, Цър­к­ва­та на­ри­ча ве­ли­ко­мъ­че­ни­ци. По-из­вест­ни сред тях са св. Ге­ор­ги По­бе­до­но­сец, св. Ди­мит­рий Со­лун­с­ки, св. Ми­на и др. Цър­ков­ни­те йе­рар­си, ко­и­то са про­си­я­ли ка­то мъ­че­ни­ци, Цър­к­ва­та по­чи­та ка­то све­ще­но­мъ­че­ни­ци. Сред тях са св. Ха­ра­лам­пий, св. Кли­мент Рим­с­ки, св. Да­мас­кин Габ­ров­с­ки и др. Пре­по­доб­но­мъ­че­ни­ци се на­ри­чат мъ­че­ни­ци­те из ре­до­ве­те на под­виж­ни­ци­те и мо­на­си­те. Та­ки­ва са св. Па­рас­ке­ва Рим­лян­ка, св. Иг­на­тий Ста­ро­за­гор­с­ки, св. Лу­ка Од­рин­с­ки и др.

По вре­ме на го­не­ни­я­та го­лям брой хрис­ти­я­ни би­ли из­мъч­ва­ни, но не би­ли умър­т­ве­ни. Те се на­ри­чат из­по­вед­ни­ци за­ра­ди мъ­жес­т­ве­но­то из­по­вяд­ва­не на вя­ра­та си в Хрис­та. По вре­ме на ико­но­бор­чес­ка­та ерес съ­що има­ло мно­го из­по­вед­ни­ци, ня­кои от ко­и­то би­ли дам­гос­ва­ни с на­же­же­но же­ля­зо по ли­ца­та. Из­по­вед­ни­ци на вя­ра­та има­ло и в ХХ век в Ру­сия по вре­ме на ко­му­низ­ма. В ли­ка на из­по­вед­ни­ци­те са преп. Мак­сим Из­по­вед­ник, св. Те­о­фан Из­по­вед­ник, св. из­по­вед­ник Лу­ка, ар­хи­е­пис­коп Крим­с­ки, и др.

Кръв­та на мъ­че­ни­ци­те ста­на­ла те­зи се­ме­на, от ко­и­то из­рас­на­ла Цър­к­ва­та, но тях­на­та са­мо­от­вер­же­ност и твър­дост има­ли и дру­го не­о­чак­ва­но пос­лед­с­т­вие ­ ези­чес­ка­та дър­жа­ва, мо­гъ­щи­ят и горд Рим не са­мо приз­на­ва на хрис­ти­я­ни­те пра­во на съ­щес­т­ву­ва­не, но про­ме­ня сво­и­те соб­с­т­ве­ни ду­хов­ни ос­но­ви и се от­ри­ча от ези­чес­т­во­то. Хрис­ти­ян­с­т­во­то ста­ва дър­жав­на ре­ли­гия, а за­ед­но с то­ва при­до­би­ва, та­ка да се ка­же, прес­тиж­ност в очи­те на ос­нов­на­та ма­са граж­да­ни. За­поч­ва се стре­ми­тел­но ос­вет­с­кос­тя­ва­не на Цър­к­ва­та, от­с­лаб­ва­не нап­рег­на­тост­та на ес­ха­то­ло­гич­ни­те очак­ва­ния. И то­га­ва мно­зи­на хрис­ти­я­ни оти­ват в пус­ти­ня­та, по-да­ле­че от шум­ни­те гра­до­ве, и там ос­но­ва­ват ма­нас­ти­ри, ко­и­то за­поч­ват да при­тег­лят към се­бе си ре­ли­ги­оз­но най-чув­с­т­ви­тел­ни­те хо­ра. Прос­ла­ве­ни­те  в хрис­ти­ян­с­кия под­виг от­шел­ни­ци и ас­ке­ти със­та­ви­ли още ед­на ка­те­го­рия свет­ци ­ пре­по­доб­ни­те. Меж­ду от­шел­ни­ци­те от древ­но вре­ме осо­бе­но се про­чу­ли ня­кои стъл­п­ни­ци, ко­и­то пре­бъд­ва­ли в неп­рес­тан­на мо­лит­ва до края на жи­во­та си, на вър­ха на ня­коя ку­ла или на на­роч­но из­г­ра­де­ни стъл­бо­ве, на прос­т­ран­с­т­во, кол­ко­то да мо­гат да се по­бе­рат. По-из­вес­т­ни от тях са св. Си­ме­он Стъл­п­ник, св. Да­ни­ил Стъл­п­ник и преп. Али­пий Стъл­п­ник. Ня­кои мо­на­си ста­ва­ли доб­ро­вол­ни зат­вор­ни­ци. Има­ло слу­чаи, ко­га­то те би­ли за­зиж­да­ни в тес­ни по­ме­ще­ния с мал­ко про­зор­че, през ко­е­то само да вли­за въз­дух и да мо­же да им се по­да­ва хра­на. Та­къв е бил рус­ки­ят епис­коп св. Те­о­фан Зат­вор­ник. През всич­ки вре­ме­на  е има­ло пре­по­доб­ни мъ­же и же­ни сред всич­ки хрис­ти­ян­с­ки на­ро­ди. У нас най-по­чи­та­ни са св. Йо­ан Рил­с­ки и св. Пет­ка.

Как­то до него, та­ка и след Ме­ди­о­лан­с­кия едикт (313 г.) Цър­к­ва­та прос­ла­ви­ла мно­го све­ти­те­ли епис­ко­пи, въз­г­ла­вя­ва­щи от­дел­ни цър­ков­ни об­щи­ни, при­е­ли вър­ху се­бе си бре­ме­то на пас­тир­с­т­во­то и учи­тел­с­т­во­то. Осо­бе­но из­вес­т­ни са т. нар. Трис­ве­ти­те­ли: св. Ва­си­лий Ве­ли­ки,
св. Гри­го­рий Бо­гос­лов и св. Йо­ан Зла­то­уст. Ня­кои све­ти­те­ли се от­ли­чи­ли осо­бе­но ка­то раз­п­рос­т­ра­ни­те­ли на хрис­ти­ян­с­т­во­то, напр. св. Гри­го­рий Не­о­ке­са­рийс­ки чу­дот­во­рец. Дру­ги би­ли не­над­ми­на­ти про­по­вед­ни­ци, ка­то
св. Йо­ан Зла­то­уст. Тре­ти се изя­ви­ли ка­то пла­мен­ни за­щит­ни­ци на пра­вос­ла­ви­е­то сре­щу ере­ти­ци­те, ка­то св. Ата­на­сий Алек­сан­д­рийс­ки. Чет­вър­ти ос­та­ви­ли яр­ка сле­да в цър­ков­ния жи­вот ка­то от­лич­ни ор­га­ни­за­то­ри, нап­ри­мер св. Ва­си­лий Ве­ли­ки, св. Гри­го­рий Дво­ес­лов и др. Пе­ти да­ва­ли при­мер с жи­во­та си и на кли­ри­ци, и на ми­ря­ни как тряб­ва да жи­ве­ят ка­то хрис­ти­я­ни, напр. св. Ни­ко­лай Мир­ли­кийс­ки, ко­го­то Цър­к­ва­та въз­пя­ва ка­то “пра­ви­ло на вя­ра­та, об­ра­зец на кро­тост, учи­тел на въз­дър­жа­ние” и т. н.

От­ци на Цър­к­ва­та се на­ри­чат всич­ки оне­зи кли­ри­ци, ко­и­то са се от­ли­чи­ли със свя­тост на жи­во­та и с пра­вос­лав­но­то си уче­ние, те са те­зи, ко­и­то са взе­ли дей­но учас­тие във все­лен­с­ки­те или по­мес­т­ни­те съ­бо­ри; те­зи, ко­и­то са се бо­ри­ли сре­щу ере­си­те, сто­е­ли са на­че­ло в бор­ба­та за Пра­вос­ла­ви­е­то; те­зи, ко­и­то пра­вил­но са из­тъл­ку­ва­ли Све­ще­но­то Пи­са­ние и са сис­те­ма­ти­зи­ра­ли уче­ни­е­то на Цър­к­ва­та. 

Цър­к­ва­та е прос­ла­ви­ла и мно­го хрис­ти­ян­с­ки по­ли­ти­чес­ки де­я­те­ли. Све­ти­те бла­го­вер­ни кня­зе и ца­ре, ко­и­то не са се съ­об­ра­зя­ва­ли с по­ли­ти­чес­ка­та ко­нюн­к­ту­ра и без да се стра­ху­ват, че мо­гат да за­гу­бят вли­я­ние и власт, на пър­во мяс­то са пос­та­ви­ли слу­же­ни­е­то на Цър­к­ва­та и жи­во­та по Бо­жи­и­те за­по­ве­ди. Мно­го от тях Цър­к­ва­та на­рек­ла рав­но­а­пос­тол­ни, тъй ка­то тех­ни­ят жи­вот се със­то­ял в раз­п­рос­т­ра­не­ние и ут­вър­ж­да­ва­не на хрис­ти­ян­с­т­во­то. Та­ки­ва са св. Кон­с­тан­тин и Еле­на, св. Ни­на, въ­ве­ла хрис­ти­ян­с­т­во­то в Гру­зия, св. цар Бо­рис-Ми­ха­ил Покръстител, св. княз Вла­ди­мир, пок­ръс­ти­тел на Ру­сия и др. Цър­к­ва­та ве­ли­чае ка­то рав­но­а­пос­тол­ни и те­зи ли­ца, ко­и­то са пос­ве­ти­ли жи­во­та си, за да прос­ве­ща­ват с ис­ти­ни­те на хрис­ти­ян­с­т­во­то це­ли на­ро­ди и об­шир­ни об­лас­ти, напр. све­ти­те сла­вян­с­ки прос­ве­ти­те­ли Ки­рил и Ме­то­дий, св. Гри­го­рий, прос­ве­ти­тел на Ар­ме­ния и др.

Ня­кои хо­ра, на­да­ре­ни с Бо­жия бла­го­дат, без да са за­е­ма­ли ръ­ко­вод­ни мес­та в цър­ков­ния жи­вот, без да са се от­ли­чи­ли ви­ди­мо с ня­как­ви под­ви­зи на ас­ке­ти­зъм, съ­що дос­тиг­на­ли до та­ко­ва съ­вър­шен­с­т­во в ре­ли­ги­оз­но-нрав­с­т­ве­ния си жи­вот, че още при­жи­ве тех­ни съв­ре­мен­ни­ци съ­зи­ра­ли све­тия им жи­вот и се вдъх­но­вя­ва­ли от тях. Мно­зи­на та­ки­ва Бо­жии угод­ни­ци Цър­к­ва­та е ка­но­ни­зи­ра­ла за свет­ци, напр. Алек­сий, чо­век Бо­жий, св. Йо­ан Крон­щад­с­ки. Сред тях чел­но мяс­то за­е­мат и т. нар. стар­ци ­ из­пи­та­ни в ду­хов­ния жи­вот под­виж­ни­ци, ко­и­то като победители в бор­ба­та с гре­хов­ни­те си нак­лон­нос­ти и страс­ти, как­то и по­ра­ди пъл­но­то си пре­да­ва­не в ръ­це­те на Бо­га, са ста­на­ли ав­то­ри­тет­ни учи­те­ли и цен­ни ръ­ко­во­ди­те­ли в ду­хов­ния жи­вот за по-мла­ди­те мо­на­си. По-из­вес­т­ни от тях са св. Се­ра­фим Са­ров­с­ки, св. Ам­в­ро­сий Оп­тин­с­ки, св. Си­лу­ан Атон­с­ки и др.

Не всич­ки свет­ци са из­вес­т­ни на све­та, съ­щес­т­ву­ват и та­ки­ва, ко­и­то Гос­под дър­жи в не­из­вес­т­ност. За­то­ва има праз­ник, пос­ве­тен на Всич­ки све­тии, ко­га­то се чес­т­ва па­мет­та на всич­ки све­тии в тях­но­то един­с­т­во, не са­мо на прос­ла­ве­ни­те, но и на неп­рос­ла­ве­ни­те.

Все­ки ден от цър­ков­ния ка­лен­дар е ос­ве­тен от па­мет­та на свет­ци­те, на ко­и­то в бо­гос­лу­же­ни­я­та се от­да­ва осо­бе­на мо­лит­ве­на по­чит. Жи­ти­я­та на све­ти­и­те пред­с­тав­ля­ват не­о­це­ним из­точ­ник на на­зи­да­ние и при­мер. Свет­ци­те ни­ко­га не свър­ш­ват в Цър­к­ва­та, как­то не свър­ш­ва и бла­го­дат­та на Све­тия Дух, и чо­веш­ки­ят под­виг на вя­ра­та и лю­бов­та.