ПОЛЮСИ НА ЖИВОТА

Версия за печат

“Чрез вя­ра­та да се все­ли Хрис­тос в сър­ца­та ви.” (Еф. 3:17)

Ло­ги­ка­та на жи­во­та чес­то пъ­ти има за свои гра­ни­ци аб­сур­да на прев­рат­нос­ти­те.

Ко­га­то още бил ри­бар, св. апос­тол Пе­тър се на­ри­чал Си­мон, син Йо­нин. За пла­мен­на­та му вя­ра в Хрис­та ­ Си­на на жи­вия Бог, Иисус му да­ва но­во име: на­ри­ча го Пе­тър, ко­е­то ще ре­че ка­мък. 

В дво­ра на Ка­и­афа през зло­ве­ща­та нощ, ко­га­то Син Чо­ве­чес­ки е осъ­ден, оп­лют и под­ло­жен на гав­ра пре­ди раз­пя­ти­е­то, Пе­тър (ка­мъ­кът) се пре­ло­мя­ва. Три пъ­ти се от­ри­ча той от своя бо­жес­т­вен Учи­тел и за­я­вя­ва: “Не поз­на­вам Чо­ве­ка!” (Мат. 26:74). Тоя ка­мък на вя­ра­та е раз­ло­мен от ма­ло­ду­ши­е­то.

По-къс­но, на Ти­ве­ри­ад­с­ко­то езе­ро, пред шестима от най-рев­нос­т­ните апос­то­ли Си­мон Пе­тър е под­ло­жен на трик­рат­но из­пи­та­ние от въз­к­ръс­на­лия Гос­под Иисус. Хрис­тос се об­ръ­ща към не­го не с апос­тол­с­ко­то му име Пе­тър, а с ри­бар­с­ко­то и три пъ­ти го пи­та: “Си­мо­не, си­не Йо­нин, оби­чаш ли Ме?”

Спо­ме­нът за от­ри­ча­не­то на апос­то­ла ожи­вя­ва. Раз­тър­сен от дъл­бо­ко раз­ка­я­ние и ду­шев­на тъ­га, със сло­ва на без­к­рай­на лю­бов към Си­на Бо­жи, от глъ­би­ни­те на сър­це­то си Си­мон Пе­тър из­по­вяд­ва: “Гос­по­ди, Ти всич­ко зна­еш; Ти зна­еш, че Те оби­чам” (Йо­ан. 21:16).

Св. апос­тол Па­вел пър­во­на­чал­но ка­то фа­ри­сей и рев­ни­тел за юдейс­кия за­кон  бил из­вес­тен с име­то Са­вел.

Ко­га­то се по­ла­гат ос­но­ви­те на Цър­к­ва­та Хрис­то­ва, Са­вел зас­та­ва ка­то страж на ста­ро­за­вет­ния за­кон Мой­се­ев ­об­ре­чен впро­чем да от­ми­не в сян­ка­та на ми­на­ло­то. Са­вел е бил про­тив ис­тин­с­кия Ме­сия, Иисус Хрис­тос, ид­ващ сред чо­ве­ци­те за тях­но­то спа­се­ние.

Са­вел е бил един от най-оз­ло­бе­ни­те го­ни­те­ли на пър­ви­те хрис­ти­я­ни. Мла­ди­ят ра­вин е бил об­х­ва­нат от бе­зум­на ярост про­тив уче­ни­е­то на въп­лъ­те­ния Бог Сло­во. Са­вел ста­ва си­но­ним на ужас и смърт. Къ­де­то и да оти­ва, той ра­зо­ря­ва Цър­к­ва­та Хрис­то­ва.Но по пъ­тя към Да­маск Са­вел, враж­ду­ва­щи­ят про­тив Цър­к­ва­та Бо­жия, сре­ща Бо­го­чо­ве­ка. Тая сре­ща е съд­бов­на. Жес­то­ки­ят го­ни­тел Са­вел се пре­об­ра­зя­ва и ста­ва св. апос­тол Па­вел ­ бла­го­вес­т­ник меж­ду юдеи и езич­ни­ци на Хрис­та Раз­п­на­тия.

В Са­вел за­си­я­ва свет­ли­на­та на но­ва­та вя­ра...

                                  * * *

Св. апос­тол Пе­тър ­ от­рек­ли­ят се от Хрис­та, и св. апос­тол Па­вел ­ го­ни­те­лят на Хрис­та, ста­ват най-рев­нос­т­ни пас­ти­ри на ста­до­то Хрис­то­во, най-пър­ви апос­то­ли на Бо­жи­я­та Цър­к­ва.

Све­ти­те апос­то­ли Пе­тър и Па­вел из­жи­вя­ват дни­те на жи­во­та си в бла­го­вес­тие на но­во­то спа­си­тел­но уче­ние. За­по­вед­та на Спа­си­те­ля: “Иде­те и про­по­вяд­вай­те Еван­ге­ли­е­то на всич­ки на­ро­ди” (Марк. 15:15), ги на­соч­ва по всич­ки пъ­ти­ща на зе­мя­та. Два­ма­та не да­ват сън на очи­те си от рев­ност да вес­тят за яви­ла­та се Бо­жия бла­го­дат. Те нав­ся­къ­де про­по­вяд­ват име­то на Иису­са ­ Си­на Бо­жи. С не­поз­на­та не­сък­ру­ши­ма си­ла стро­ят Цър­к­ва­та Бо­жия и ут­вър­ж­да­ват вя­ра­та в Хрис­та.

И два­ма­та ве­ли­ка­ни, но­си­те­ли на но­вия ог­нен дух в жи­во­та на на­ро­ди­те, за­вър­ш­ват своя тру­ден и из­пъл­нен с хи­ля­ди преч­ки, мъ­ки и стра­да­ния апос­тол­с­ки път в сто­ли­ца­та на то­га­ваш­ния ци­ви­ли­зо­ван свят ­ Рим.

                                   * * *

Със смърт­та на св. апос­тол Пе­тър е свър­за­но съ­би­тие, опи­са­но от ис­то­ри­ка Све­то­ний в кни­га­та “Жи­во­тът на 12-те це­за­ри”. Не­рон, рим­с­ки им­пе­ра­тор, меч­тае да си пред­с­та­ви за­ги­ва­не­то на ле­ген­дар­ния град Троя. Не­го­во­то из­в­ра­те­но въ­об­ра­же­ние по­же­ла­ва да ви­ди то­ва ка­то жи­ва дейс­т­ви­тел­на кар­ти­на. И той за­по­вяд­ва да за­па­лят Рим.

За­по­вед­та е из­пъл­не­на. В гра­да из­бух­ва опус­то­ши­те­лен по­жар, а зре­ли­ще­то е страш­но. Не­рон, въз­хи­тен и упо­ен от нас­ла­да­та, стои вър­ху те­ра­са­та на своя дво­рец и с ар­фа в ръ­це въз­пя­ва за­ги­ва­не­то уж на Ене­е­вия град ­ Троя. Но на­се­ле­ни­е­то е в па­ни­ка. То е обе­зу­мя­ло от ужас. Страш­на мъст се раз­га­ря в гър­ди­те. Тъл­па­та тър­си ви­нов­ни­ка за спо­ле­тя­ло­то я го­ля­мо не­щас­тие. Въз­бу­де­на­та ма­са на­род ве­че се до­гаж­да. Тя знае ­ то­ва е Не­рон.

За­ед­но с об­ла­ци­те от дим и пла­мъ­ци, над им­пе­ра­тор­с­кия па­лат за­поч­ва да ви­тае дру­га зло­коб­на зап­ла­ха ­ ярос­т­на­та раз­п­ла­та на на­ро­да и жаж­да за от­мъ­ще­ние. Не­рон е в смър­т­на опас­ност. На­луд­ни­ча­ви­ят ти­ра­нин тър­си из­ход за спа­се­ние. Той раз­би­ра, че на раз­вил­ня­ло­то се на­род­но не­го­ду­ва­ние тряб­ва да се по­со­чи и да се да­де жер­т­ва, вър­ху ко­я­то хо­ра­та да из­ле­ят бе­зум­ния си гняв. И тоя из­ход без осо­бе­но зат­руд­не­ние е на­ме­рен. На­ро­дът тър­си ви­нов­ни­ка. Не­рон и не­го­ва­та сви­та му го по­каз­ват ­ то­ва са хрис­ти­я­ни­те!

Ка­то мъл­ния се раз­на­ся из Рим: “Хрис­ти­я­ни­те са под­па­ли­ли гра­да!”Сви­ре­па­та тъл­па за­поч­ва пог­ро­ми­те на от­п­ри­щи­ло­то се бе­зу­мие: “Смърт на хрис­ти­я­ни­те!”

Хрис­ти­я­ни­те са тър­се­ни нав­ся­къ­де. Мно­го об­щес­т­ве­ни зда­ния са пре­вър­на­ти във вре­мен­ни зат­во­ри. Съ­ди­ли­ща­та ра­бо­тят трес­ка­во. Бър­за и сък­ра­те­на про­це­ду­ра пре­да­ва на смърт хи­ля­ди мир­ни граж­да­ни. Ко­ли­зе­у­мът де­но­нощ­но да­ва иг­ри и зре­ли­ща. На не­го­ва­та аре­на се про­ли­ва кръв­та на сто­ти­ци хрис­ти­я­ни по най-звер­с­ки на­чин. Ви­ко­ве­те на упо­е­на­та от ди­мя­ща кръв тъл­па и ре­вът на въз­бу­де­ни­те и на­роч­но ожес­то­че­ни ди­ви зве­ро­ве се смес­ват...

Пре­да­ни­е­то ни да­ва све­де­ние, че в тия страш­ни вре­ме­на, ко­га­то оце­ле­ли­те Бо­жии че­да са се скри­ли, св. апос­тол Пе­тър на­ми­ра за бла­го­ра­зум­но да на­пус­не обе­зу­ме­лия от ярост град и да тър­си си­гур­но убе­жи­ще. Из­ли­за тай­но при­зо­ри от скрит из­ход и по­е­ма нап­ра­во през по­ле­то, без да из­би­ра път. Вън от гра­да, той с бър­зи стъп­ки се от­да­ле­ча­ва и, втрен­чил пог­лед нап­ред, виж­да чо­веш­ка фи­гу­ра, на­то­ва­ре­на с не­що теж­ко, да ид­ва сре­щу не­го. Тръп­ки пре­ми­на­ват по сна­га­та на апос­то­ла. Сър­це­то му туп­ти в уп­ла­ха. Стъп­ки­те на св. апос­тол Пе­тър ста­ват все по-не­ре­ши­тел­ни. А Не­поз­на­ти­ят се приб­ли­жа­ва. Ко­га­то ве­че са един до друг, св. апос­тол Пе­тър изу­мен от­с­тъп­ва ня­кол­ко крач­ки. В ли­це­то на Не­поз­на­тия той яс­но раз­поз­на­ва Гос­под Иисус Хрис­тос. Спа­си­те­лят е с кръст на ра­мо и оти­ва към Рим. Сма­ян, св. апос­тол Пе­тър па­да на ко­ле­не, про­тя­га ръ­це, а ус­та­та му ед­ва мъл­вят: “Къ­де оти­ваш, Гос­по­ди?”

И до не­го дос­ти­га кро­тък и тъ­жен глас: “Щом ти си на­пус­нал Моя на­род, Аз оти­вам в Рим, за да Ме раз­пъ­нат от­но­во”.

Тоя бо­жес­т­вен, кро­тък глас пре­об­ра­зя­ва св. апос­тол Пе­тър. След то­ва ви­де­ние той дъл­го вре­ме ос­та­ва не­под­ви­жен и без­чув­с­т­вен. Ко­га­то се опом­ня, слън­це­то ве­че гре­е­ло ви­со­ко на яс­но­то не­бе.

Све­ти­ят апос­тол ста­ва, взе­ма то­яж­ка­та си и се връ­ща в Рим.

                                  * * *

Не след мно­го вре­ме св. апос­тол Пе­тър е за­ло­вен и раз­пъ­нат с гла­ва­та на­до­лу. А св. апос­тол Па­вел, до­ве­ден в Рим око­ван във ве­ри­ги, ка­то рим­с­ки граж­да­нин спо­ред за­ко­на е по­се­чен с меч.

Та­ка за­вър­ш­ват жи­во­та си све­ти­те пър­во­вър­хов­ни апос­то­ли на Цър­к­ва­та Хрис­то­ва.

                                  * * *

По жи­тейс­кия друм лич­на­та чо­веш­ка съд­ба не­ви­на­ги се от­к­ро­я­ва ка­то пра­ва ли­ния. Тя има сво­и­те из­вив­ки и от­к­ло­не­ния и чес­то пъ­ти се до­кос­ва до раз­лич­ни, ко­рен­но про­ти­во­по­лож­ни по­лю­си на жи­во­та. То­ва се съ­зи­ра и в дра­ма­тич­ни­те съ­би­тия от жиз­не­ния път на два­ма­та ве­ли­ки апос­то­ли.

Пър­во ­ от­ри­ча­не­то на св. апос­тол Пе­тър.

Вто­ро ­ го­не­ни­е­то на Цър­к­ва­та Хрис­то­ва от Са­вел, впос­лед­с­т­вие ста­нал св. апос­тол Па­вел.

От­ри­ча­не­то на св. апос­тол Пе­тър раз­к­ри­ва, че и най-рев­нос­т­ни­ят хрис­ти­я­нин мо­же да из­пад­не в ма­ло­ду­шие. На Тай­на­та ве­че­ря, ко­га­то све­ти­ят апос­тол да­ва из­раз на уве­ре­ност­та си, че е го­тов да по­ло­жи жи­во­та си за Хрис­та, той пра­ви то­ва на­пъл­но ис­к­ре­но и са­мо­у­ве­ре­но. В оня мо­мент ни­кой ня­ма та­ка­ва ре­ши­тел­ност и дръз­но­ве­ние ка­то св. апос­тол Пе­тър. Но от вър­ха на ис­к­ре­на­та си пре­да­ност той мал­ко по-къс­но се сгро­мо­ляс­ва и из­па­да в не­по­до­зи­ра­но ма­ло­ду­шие и страх (срв. Лу­ка. 22:33-34; 23:55-62).

В пър­ви­те дни от съ­щес­т­ву­ва­не­то на св. Цър­к­ва Гос­под Иисус не е имал по-раз­па­лен и зак­лет враг от Са­вел. Но след ка­то по пъ­тя към Да­маск ста­ва не­го­во­то ця­лос­т­но пре­об­ра­зя­ва­не, до пос­лед­ния си дъх апос­то­лът но­си фа­ке­ла на Хрис­то­во­то уче­ние сред ези­чес­ка­та тъ­ма.

Бог е Оня, Кой­то пра­ви чу­де­са (срв. Пс. 71:18).

Бог про­мис­ли­тел­но про­тя­га спа­си­тел­на дес­ни­ца и пра­ви све­ти­те Пе­тър и Па­вел вър­хов­ни апос­то­ли на Бо­жия на­род. Прев­ръ­ща ги в из­б­ран съ­съд на бла­го­дат­та Си, в зна­ме­ние на Цър­к­ва­та за всич­ки вре­ме­на.

По­лю­си на жи­во­та...