ХРИСТИЯНСКОТО СЕМЕЙСТВО

Версия за печат

В на­ше вре­ме вяр­ва­щи и не­вяр­ва­щи са раз­т­ре­во­же­ни от не­ус­той­чи­вост­та на бра­ка и от бол­ка­та, ко­я­то та­зи не­ус­той­чи­вост но­си и за съп­ру­зи­те, и за де­ца­та, и за тех­ни­те близ­ки. Ра­зе­ди­не­ни­е­то в се­мейс­т­во­то, без­ра­дос­т­ни­ят и невдъх­но­вя­ващ се­ме­ен жи­вот са пов­се­мес­т­но яв­ле­ние. Из­на­чал­ни­ят иде­ал на бра­ка и цел­та му днес се оказ­ват не­раз­би­ра­е­ми за хо­ра­та и ся­каш не­пос­ти­жи­ми за тях. Все­об­що раз­би­ра­не е, че лю­бов­та е най-лес­но­то не­що на све­та, че за да оби­чаш не се изис­к­ва ни­то да мис­лиш, ни­то да по­ла­гаш уси­лия, за­що­то чо­век оби­ча от са­мо се­бе си и един­с­т­ве­но­то, ко­е­то тряб­ва да пра­вим, е “да се вслуш­ва­ме в сър­це­то си”. Да, но хрис­ти­ян­с­т­во­то ни учи, че в сър­це­то ос­вен лю­бов се та­ят гор­дост и его­цен­т­ри­зъм, раз­д­раз­ни­тел­ност и съм­не­ние, чес­то­лю­бие и ред дру­ги по­мис­ли и чув­с­т­ва, ко­и­то са чуж­ди на лю­бов­та. Ако се ос­ла­ня­ме са­мо на своя “ес­тес­т­вен усет”, без да го све­ря­ва­ме със Сло­во­то Бо­жие, поч­ти си­гур­но е, че ще сгре­шим и ще за­гу­бим лю­бов­та.

Лю­бов­та в бра­ка е не­що, на ко­е­то се учим и изис­к­ва ре­ши­мост, тър­пе­ние и се­бе­от­дай­ност. Ако в из­кус­т­во­то да оби­ча­ме вла­гах­ме съ­що­то усър­дие, упо­ри­тост и пос­то­ян­с­т­во, ко­е­то вла­га­ме в ус­во­я­ва­не­то на про­фе­си­я­та си, да ре­чем, или по­не в уси­ли­я­та, ко­и­то по­ла­га­ме, за да се на­у­чим да ка­ра­ме ко­ла, съ­ди­и­те по бра­ко­раз­вод­ни де­ла щя­ха да ос­та­нат без ра­бо­та.

По­ве­че­то фил­ми и ро­ма­ни ти­ра­жи­рат пог­реш­на­та пред­с­та­ва за лю­бов­та ка­то чув­с­т­во, ко­е­то ни връх­ли­та и зав­ла­дя­ва про­тив­но на во­ля­та ни и си оти­ва пак по съ­щи­те не­о­бяс­ни­ми и не­за­ви­се­щи от нас при­чи­ни. Ис­ти­на­та е, че лю­бов­та е ак­тив­на си­ла, ид­ва­ща от Бо­га, ко­я­то мо­жем да кон­т­ро­ли­ра­ме. Ние има­ме сво­бо­да­та да из­бе­рем да оби­ча­ме, то­ест, да се дър­жим та­ка, че въз­лю­бе­ни­ят да се чув­с­т­ва оби­чан и да из­рас­т­ва чрез лю­бов­та, мо­жем да из­бе­рем и да се въз­п­ро­ти­вим на емо­ци­и­те и да се от­да­ле­чим от не­го, ако чув­с­т­ва­та ни не под­по­ма­гат, а пре­чат на ду­хов­но­то раз­ви­тие на лю­би­мия.

В на­ши дни се счи­та за дос­та­тъч­но ос­но­ва­ние два­ма ду­ши да встъ­пят в брак, ако меж­ду тях има фи­зи­чес­ко и пси­хи­чес­ко прив­ли­ча­не, ако прос­то се чув­с­т­ват доб­ре за­ед­но. За тях пред бра­ка не сто­ят дру­ги це­ли ос­вен вза­им­но­то фи­зи­чес­ко и емо­ци­о­нал­но удов­лет­во­ря­ва­не. Но трай­ни, гра­див­ни и ус­той­чи­ви на прев­рат­нос­ти­те на вре­ме­то се оказ­ват оне­зи бра­ко­ве, в ко­и­то съп­ру­зи­те ос­вен вза­им­но­то прив­ли­ча­не имат и ня­как­ва об­ща цел и иде­ал, кой­то да след­ват. Бра­ко­ве, в ко­и­то два­ма­та ис­кат за­ед­но да из­ми­нат жи­во­та си не в неп­рес­тан­но вза­им­но съ­зер­ца­ние, а във вза­им­на под­к­ре­па и съ­дейс­т­вие в пос­ти­га­не­то на та­зи об­ща цел и иде­ал. Не ли­це в ли­це, а по-ско­ро ра­мо до ра­мо. За хрис­ти­я­ни­те та­зи цел е Цар­с­т­во­то Бо­жие.

Пъл­но­цен­но се­мейс­т­во мо­же да съз­да­дат са­мо пъл­но­цен­ни лич­нос­ти, а пъл­но­цен­на­та лич­ност мо­же да бъ­де са­мо чо­век, кой­то пом­ни, че ние сме не са­мо плът, но и ду­ша и дух, че жи­во­тът, за да бъ­де той смис­лен, зна­чим и хар­мо­ни­чен, тряб­ва да се из­г­раж­да въз ос­но­ва на ус­та­но­ве­ни­те от Бо­га неп­ре­ход­ни за­ко­ни. То­ва ва­жи за всич­ки сфе­ри на жи­во­та и осо­бе­но за се­мейс­т­во­то. Щас­т­ли­ви­ят се­ме­ен жи­вот е пре­ди всич­ко ду­хо­вен жи­вот, за­то­ва са­мо ду­хов­ни­ят чо­век мо­же пра­вил­но да из­г­ра­ди пъл­но­цен­ни, вза­им­но удов­лет­во­ря­ва­щи и гра­див­ни от­но­ше­ния с друг чо­век и да въз­пи­та­ва пра­вил­но де­ца­та си.

Се­мейс­т­во­то е сред­с­т­во за спа­се­ние без ко­е­то бол­шин­с­т­во­то хо­ра, жи­ве­е­щи на зе­мя­та, не би­ха мог­ли це­ло­мъд­ре­но да из­жи­ве­ят своя жи­вот. А “це­ло­мъд­ре­но” оз­на­ча­ва: мъд­ро да из­г­раж­да жи­во­та си в не­го­ва­та ця­лост и да си пос­та­вя мъд­ри це­ли.

Чо­ве­кът е съз­да­ден по Бо­жий об­раз и е приз­ван да се усъ­вър­шен­с­т­ва до пъл­но упо­до­бя­ва­не на Бо­га. От­тук и цел­та на бра­ка е да съз­да­де мак­си­мал­но доб­ри ус­ло­вия и да спо­ма­га осъ­щес­т­вя­ва­не­то на це­ли­те на са­мия жи­вот. Та­зи цел, ду­хов­но­то им въз­рас­т­ва­не и ре­а­ли­за­ци­я­та им ка­то лич­нос­ти, съп­ру­зи­те се стре­мят да пос­тиг­нат за­ед­но във вза­им­на лю­бов ­ под­к­ре­пя­ща, на­сър­ча­ва­ща, вдъх­но­вя­ва­ща ­ и със съ­дейс­т­ви­е­то на бла­го­дат­та Бо­жия.

Що се от­на­ся до раж­да­не­то на де­ца­та цел­та е да се раз­прос­т­ра­ня­ва Бо­жи­я об­раз на Зе­мя­та. Ако де­ца­та не се от­г­леж­дат в ат­мос­фе­ра на ста­бил­ност, раз­би­ра­тел­с­т­во, вза­им­но ува­же­ние и лю­бов, ако ро­ди­те­ли­те не ги въз­пи­та­ват в хрис­ти­ян­с­ки дух и не им пре­да­ват хрис­ти­ян­с­ки­те доб­ро­де­те­ли та­ка, че Бо­жи­ят Мир, Бо­жи­я­та Лю­бов и Ис­ти­на да се раз­п­рос­т­ра­ня­ват все по­ве­че от по­ко­ле­ние на по­ко­ле­ние, от­ри­ча­ме са­ма­та цел на раж­да­не­то на де­ца. В то­зи сми­съл, хрис­ти­ян­с­ки­ят брак не е прос­то съ­жи­тел­с­т­во, об­щес­т­вен до­го­вор или со­ци­ал­но яв­ле­ние, а бо­гос­лу­же­ние ­ про­цес, чи­я­то цел е пос­ти­га­не на цар­с­т­во­то Бо­жие, цар­с­т­во­то на Лю­бов­та, Ми­ра, Ра­дост­та, Ис­ти­на­та.

Ако в съп­ру­жес­т­во­то и в ро­ди­тел­с­т­во­то сме ръ­ко­во­де­ни от его­ис­тич­ни це­ли и под­бу­ди, бра­кът ни ня­ма да е оно­ва, ко­е­то би тряб­ва­ло да бъ­де, а ние ня­ма да се чув­с­т­ва­ме удов­лет­во­ре­ни и щаст­ли­ви. Бра­кът не е са­мо съ­юз меж­ду две ли­ца. От не­го за­ви­си бъ­де­ще­то на чо­ве­чес­т­во­то и то­ва не е ни­как пре­у­ве­ли­че­но, за­що­то как­ва­то и да е ат­мос­фе­ра­та в на­шия дом, тя ще отек­не на­да­ле­че във вре­ме­то и прос­т­ран­с­т­во­то чрез на­ши­те де­ла и де­ла­та на де­ца­та ни.

Ако се за­мис­лим, ще ус­та­но­вим, че Биб­ли­я­та е ис­то­рия на ед­на лю­бов, от ко­я­то мо­жем са­мо да се по­у­чим ­ ис­то­ри­я­та на Бо­жи­я­та все­оп­ро­ща­ва­ща лю­бов към ед­но не­пос­то­ян­но, не­лю­бя­що и неб­ла­го­дар­но чо­ве­чес­т­во. Гос­под каз­ва чрез ус­та­та на про­рок Йе­ре­мия: “... с веч­на обич те обик­нах и за­то­ва прос­т­рях към те­бе бла­го­во­ле­ние” (Йе­рем. 31:3). Лю­бов­та на Йе­хо­ва към из­б­ра­ния из­ра­ил­с­ки на­род, ко­я­то Ста­ри­ят За­вет ни раз­к­ри­ва, дос­та при­ли­ча на лю­бов­та на все­от­да­ен съп­руг който е го­тов от­но­во и от­но­во да прос­ти и при­е­ме не­вяр­на­та си съп­ру­га, а Но­ви­ят За­вет ни раз­к­ри­ва ед­на без­г­ра­нич­на и бе­зус­лов­на лю­бов, го­то­ва да пре­ми­не и през смърт за те­зи, ко­и­то оби­ча (вж. Йо­ан 3:16). От Бо­жи­е­то сло­во на­у­ча­ва­ме, че лю­бов­та ви­на­ги пра­ви най-доб­ро­то за своя въз­лю­бен, без зна­че­ние как­во є стру­ва то­ва и да­ли той й от­го­ва­ря със съ­що­то.

Ние тряб­ва да зна­ем как­ва след­ва да е ис­тин­с­ка­та лю­бов, за да зна­ем как­во да се стре­мим да из­г­раж­да­ме в своя жи­вот, в от­но­ше­ни­я­та си и кон­к­рет­но в на­шия брак. А то­ва мо­жем да на­у­чим от Све­ще­но­то Пи­са­ние. Ежед­нев­ни­ят жи­вот на Хрис­тос ни раз­к­ри­ва та­зи съ­вър­ше­на лю­бов, ко­я­то не от­па­да при ни­как­ви об­с­то­я­тел­с­т­ва. Св. ап. Па­вел в пос­ла­ни­е­то си до ефе­ся­ни­те, 5 гла­ва, ни раз­к­ри­ва един об­ра­зец на съп­ру­жес­ка лю­бов, как­ва­то е лю­бов­та на Хрис­тос към Цър­к­ва­та. А в пър­во­то си пос­ла­ние до хрис­ти­я­ни­те от Ко­ринт апос­тол Па­вел из­б­ро­я­ва ха­рак­те­рис­ти­ки­те на ис­тин­с­ка­та бо­жес­т­ве­на лю­бов. На те­зи мо­мен­ти Цър­к­ва­та из­рич­но об­ръ­ща вни­ма­ние на мла­до­жен­ци­те по вре­ме на вен­чал­ния об­ред.

Вся­ко ис­тин­с­ко се­мейс­т­во въз­ник­ва от лю­бов и да­ва на чо­ве­ка си­гур­ност, под­к­ре­па и щас­тие. Там, къ­де­то ня­ма лю­бов, бра­кът е са­мо вън­шен и не из­пъл­ня­ва сво­е­то пред­наз­на­че­ние. Ро­ди­те­ли­те мо­гат да на­у­чат де­ца­та си на лю­бов са­мо ако те са­ми­те уме­ят да оби­чат, мо­гат да им да­дат щас­тие са­мо ако те са­ми­те на­ми­рат щас­тие в об­щу­ва­не­то в се­мейс­т­во­то си. Се­мейс­т­во, ко­е­то е вът­реш­но спло­те­но от лю­бов е най-доб­ра­та шко­ла за ду­шев­но здра­ве, урав­но­ве­сен ха­рак­тер и твор­чес­ка пред­п­ри­ем­чи­вост и пъл­но­цен­но об­щу­ва­не с дру­ги­те хо­ра. Са­мо в та­ко­ва се­мейс­т­во де­те­то мо­же да раз­гър­не сво­и­те спо­соб­нос­ти и да се из­г­ра­ди ка­то хар­мо­нич­на и зря­ла лич­ност.

Цър­ков­ни­ят учи­тел Тер­ту­ли­ан (160-223 г.) е ка­зал, че “чо­веш­ка­та ду­ша е по при­ро­да хрис­ти­ян­ка”. То­зи из­раз осо­бе­но точ­но мо­же да се от­не­се към хрис­ти­ян­с­ко­то се­мейс­т­во, по­не­же в бра­ка и в се­мейс­т­во­то чо­век се учи да оби­ча и от лю­бов да стра­да, да тър­пи и да се жер­т­ва, заб­ра­вяй­ки за се­бе си и да слу­жи на те­зи, ко­и­то са му по-близ­ки и по-ми­ли от всич­ко на све­та. Всич­ко то­ва не е ни­що дру­го ос­вен хрис­ти­ян­с­ка лю­бов. За­то­ва се­мейс­т­во­то се оказ­ва ка­то че ли ес­тес­т­ве­на шко­ла за хрис­ти­ян­с­ка лю­бов, шко­ла на твор­чес­ко­то са­мо­по­жер­т­ва­не, на ал­т­ру­ис­тич­ния на­чин на мис­ле­не. В здра­вия се­ме­ен жи­вот ду­ша­та на чо­ве­ка от ран­но дет­с­т­во се обуз­да­ва, смек­ча­ва се, при­уч­ва се да се от­на­ся към ближ­ния с по­чи­та­ние, вни­ма­ние и лю­бов.

За де­те­то се­мейс­т­во­то е пър­во­то род­но мяс­то на зе­мя­та, от­на­ча­ло само жи­ли­ще, из­точ­ник на топ­ли­на и хра­на, пос­ле ­ мяс­то на осъз­на­та лю­бов и ду­хов­но раз­би­ра­не. Се­мейс­т­во­то е за де­те­то пър­во­то “ни­е”, въз­ник­ва­що от лю­бов­та и доб­ро­вол­но­то слу­же­ние, къ­де­то един стои зад всич­ки и всич­ки зад един.

В се­мейс­т­во­то де­те­то се учи на вяр­но въз­п­ри­е­ма­не на ав­то­ри­те­ти. Пос­ред­с­т­вом лю­бов­та и ува­же­ни­е­то към ба­ща­та и май­ка­та то за пър­ви път се на­у­ча­ва да въз­п­ри­е­ма по-ви­со­кия ранг на дру­го­то ли­це, прек­ла­няй­ки се, но не и уни­жа­вай­ки се, сми­ря­вай­ки се, без да из­па­да ни­то в за­вист, ни­то в не­на­вист, ни­то в оз­лоб­ле­ние.

В та­зи ес­тес­т­ве­на фор­ма на ав­то­ри­тет­на­та власт де­те­то за пър­ви път се убеж­да­ва, че власт­та, на­си­те­на с лю­бов, се явя­ва бла­го­дат­на си­ла и че по­ря­дъ­кът в об­щес­т­ве­ния жи­вот и жи­во­та въ­об­ще пред­по­ла­га на­лич­ност на та­ка­ва ор­га­ни­зи­ра­ща и по­ве­ля­ва­ща си­ла.

Ос­нов­на за­да­ча на въз­пи­та­ни­е­то на де­те­то се със­тои в то­ва: де­те­то да по­лу­чи дос­тъп до всич­ки сфе­ри на ду­хов­ния опит, за да мо­же не­го­во­то ду­хов­но око да се от­во­ри за всич­ко зна­чи­мо в жи­во­та. За да се на­у­чи не­го­во­то сър­це да се от­зо­ва­ва на вся­ко бо­жес­т­ве­но яв­ле­ние в све­та, ду­ша­та на де­те­то тряб­ва да бъ­де за­ве­де­на по всич­ки мес­та, къ­де­то мо­же да на­ме­ри и пре­жи­вее не­що бо­жес­т­ве­но: при­ро­да­та в ця­ла­та є кра­со­та, ве­ли­чие и тайн­с­т­ве­на вът­реш­на це­ле­съ­об­раз­ност, глъ­би­на­та на ис­тин­с­ко­то из­кус­т­во, не­под­п­ра­ве­но­то съ­чув­с­т­вие към всич­ко стра­да­що, дейс­т­ве­на­та лю­бов към ближ­ния, бла­го­дат­на­та си­ла на съ­вест­та, мъ­жес­т­во­то на на­ци­о­нал­ния ге­рой, твор­чес­кия жи­вот на ге­ния, и най-глав­но­то: да поз­нае не­пос­ред­с­т­ве­но­то мо­лит­ве­но об­ръ­ще­ние към Бо­га, Кой­то чу­ва, оби­ча, по­ма­га. Де­те­то тряб­ва да по­лу­чи дос­тъп нав­ся­къ­де, къ­де­то Ду­хът Бо­жий ди­ша, зо­ве и се раз­к­ри­ва ­ как­то в са­мия чо­век, та­ка и в об­к­ръ­жа­ва­щия го свят.

Ду­ша­та на де­те­то тряб­ва да се на­у­чи да въз­п­ри­е­ма све­ще­ни­те сле­ди и тайн­с­т­ве­ни­те уро­ци на Все­виш­ния: да ги въз­п­ри­е­ма и да ги след­ва въп­ре­ки це­лия зе­мен шум и въп­ре­ки ця­ла­та не­из­ко­ре­ни­ма пош­лост на ежед­не­ви­е­то. Тряб­ва в ду­ша­та на де­те­то да про­ник­ват кол­ко­то мо­же по­ве­че лъ­чи­те на лю­бов­та, ра­дост­та и Бо­жи­я­та бла­го­дат. Въз­пи­та­ни­е­то на де­ца­та се явя­ва за ро­ди­те­ли­те пос­лу­ша­ние пред Бо­га, за­що­то де­ца­та са дар Бо­жий. От то­ва как се из­пъл­ня­ва то, как чо­век но­си кръс­та си, въз­ло­жен му от Бо­га, за­ви­си спа­се­ни­е­то на ду­ша­та.

Всич­ко, ко­е­то пра­вим в се­мейс­т­во­то си, има бук­вал­но веч­на стой­ност.