ТАМ, КЪДЕТО СЕ РАЖДАТ ЗВЕЗДИ

Версия за печатВерсия за печат
Автор: 
Яна Цанева

БЕЗСЪНИЦИ 

Там, където се раждат звезди, Бог никога не спи. Дори, когато засънува и последното око, когато сенките склопят листа, приютили в прегръдките си бързото тупкане на животинските сърца, когато над света се спусне мрак – топъл, приспиващ и сигурен, в безкрая на човешката вяра, Той мисли, преценява и измерва. С мъдростта и силата на съзидателните си пръсти претегля  планове, мечти и идеи, преди да ги постави обратно в съзнанията на всички, напуснали телесните си окови и дръзнали да полетят.

 

Там, където се раждат звезди, Бог никога не спи. Дори сутрин рано, когато денят целува нощта по челото и волята разтърква очи, готова за бяг. Тогава над света е тихо, изгревно и над чистите души бдят ангели. Те се разхождат по тънката граница между двете страни, между реалното и сънуваното, между желаното и полученото, между мисъл и тяло и гонят от нея сенките на прехапаните до кръв страхове.  В останалите души Той рисува тишината – на спокойствието да приемаш нещата, хората, случките, такива, каквито са. Тишината на новото начало, на силата да вярваш и да бъдеш.

 

Там, където се раждат звезди, Бог никога не спи. Дори, когато хиляди молби, изречени с църковна боязън и протегнати ръце, го оплитат в мрежите си и му пречат да мисли. Всяка една от тях е като паяжина – лепкава, тънка и прозрачна от светлината на прибързаните обещания, които хората обичат да дават в стремежа си да получат и рядко изпълняват след това. Да имаш или да бъдеш, да получиш или да дадеш – „искам” не винаги трябва да бъде направено, но колко от невиждащите и нечуващи души могат да проумеят това? Крилата им са вече твърде уморени, за да носят натежалите им желания на възрастни. И трудно виждат, че при всяко едно изпълнено желание, везните се накланят и от окото на Бог се отронва сълза. Защото, иска или не, ще трябва да протегне ръцете си към нещо друго, отдавна потулено в чекмеджетата на човешката памет и да изтръска от него прахта на забравата, за да го постави – много по-привлекателно и желано от преди – на другата страна на везната. Щом равновесието се възстанови дори и за секунда, забравеното се превръща в новата цел, в новото желано, което ще обсебва покоя, съня и мислите на човека, докато Той не възстанови баланса и с тиха въздишка изпрати полученото в небитието.

 

Там, където се раждат звезди, Бог никога не спи. Дори, когато душите на хората не сънуват, а само се въртят в леглото си от неизпълнени очаквания, стремежи и сценарии. Тогава нощта е дълга, а кошмарите по-истински и близки от обикновените безсънни нощи. Той може да вземе мрака в едната си ръка, да го затвори в най-слънчевото жълто и да упои душите с усещане за сигурност. Едно движение и кошмарите вече няма да ги има. Може, но не трябва, не иска, не дава – Той знае, че в най-дълбокото на нощта, в гънките на набраната постеля, в блъскащите по решетките мисли, има скрита светлина, сила, от която човекът може да пие, докато заспи, приютил в гърдите си Вселената. Нейният покой е наградата за всеки, преплувал тъмния и дълъг океан на собствените си заблуди, забрани и страхове. В най-дълбокото на този океан Бог плува заедно с душата и макар че никога не протяга ръка, за да поеме тежестта и, Той винаги оставя знаци по пътя и, за да намери тя вярната посока. Стига да гледа внимателно.

 

Там, където се раждат звезди, Бог никога не спи. Дори, когато нощните кошмари не прибират дългите си пипала и денем, а продължават да оплитат нозете и да объркват мислите. Дори, когато хилядолетното наследство от безброй битиета, грешки и победи, грехове и пречиствания на отдавна измрели предци, дърпат душите надолу и превръщат хората в съзнания с неподвижни хоризонти, които се боят да помислят какво има зад прозореца и затова предпочитат да се преструват, че прозорец изобщо не съществува. Ужасени, че могат да загубят спокойствието на посредственото си съществуване, те издигат около себе си стени и не позволяват на нищо и никой да ги прескочи. Какво се случва отвъд стените няма значение – затворени в непоклатимата им сигурност, хората бавно губят идеята, че извън собствения им свят съществуват милиарди малки вселени и всяка от тях носи в себе си мъдростта на един човешки живот. Мъдростта на опита, натрупан от грешките и от ясното съзнание, че неизвършените грехове са по-страшни от извършените и изстраданите – те остават да тежат за цял живот, а човекът няма нужда от излишен товар, който да затиска крилете му. Няма нужда от изкуствени забрани и заблуди – тези, вътре в него, са достатъчни за цял живот – да ги чупи една по една и да се издига нагоре. Бавно да разбира, че да прави това, което смята за правилно, е много по-важно от това да следва сляпо неразбираеми правила, прекроявани многократно, за да се оглежда в тях – силен и могъщ – някой, държащ властта в ръцете си. Преди да е разбрал, че е станало твърде късно – че не е мечтал, не е обичал, не е летял достатъчно често. Преди да е разбрал, че е време да тръгва. А му се остава – за още една песен, за още една вяра…

 

Там, където се раждат звезди, Бог никога не спи. Дори, когато от живота на хората си тръгват вещи, чувства, други хора… Когато сърцата болят от празнота, а ръцете – от непрегръщане. Когато нишката на собственото им телесно съществуване започва опасно да се протрива по краищата и да се изтърква от умора. Когато мислите за живота наистина се превръщат в бреме и душите започват да си мислят, че е по-добре да не мислят изобщо, а само да се излежават по безметежните поляни на собственото си безсъзнание. Да бъдат просто прашинка в ръцете на Бог. Вълничка в океана. Листенце в короната на Световния дъб. На дъното на тези мисли Бог никога не спи – той чака хората да разхлабят хватката си, за да изпразни ръцете им и да постави в тях нещо по-голямо. Чака – прашинката да осъзнае своята уникалност, вълничката – своята сила, листото – своята необходимост. Чака. Стига да имат вярата да го дочакат и те.

 

Там, където се раждат звезди, безсъниците бдят над хората.