ТАМ, КЪДЕТО СЕ РАЖДАТ ЗВЕЗДИ

Версия за печат

ИМА РАЗЛИЧНИ РАЗМЕРИ БЕЗКРАЙНОСТИ

Харесвам повече падащите звезди, отколкото метеорите, изгарящи в земната атмосфера...

Стискам в ръка химикала, но отдавна той стои неподвижен. Ето, пак удрям бутончето в челото си и металното връхче на пълнителя леко се подава напред.

„Нека хората имат всичко – тогава те пак ще бъдат нещастни и мрачни, защото ако щастието се състоеше в имането, никой нямаше да е щастлив, защото никой няма всичко. Хората са създадени да бъдат обичани, а вещите, за да бъдат употребявани, но днес ние сякаш сме забравили това.”

Дали не се получи някак глупаво? Вместо нещо гръмко, фрапантно, нещо забавно, първото, което се промъкна в ума ми беше това. Както и да е – мисълта не стои на едно място, тя не чака, не се бави, а трепти безплътно и споделя…

„Най-обичам книгите с чудаци. И не защото толкова обичам да се учудвам, а защото героите от породата на Серафим са проводници, а където са чудаците, там, в техните светове, са и чудесата. Те са отговора на незададения въпрос, те са синоним на портала към енигматичното.”

И пак се поколебавам, но отново движението на мислите ме изпреварва и прошепва полугласно:

«Странни са хората. Обичат да издигат огради. Аз мразя оградите; те винаги скриват по нещо, разделят на части, на свое и чуждо. Пречат на свободата, а тя ми е нужна. Хората прекосяват Земята и посещават Луната, а не поздравяват съседите. Аз нямам съседи, аз имам приятели. Хората гонят припряно стрелките  в безкрая на циферблата и нямат време да си отговорят защо? На мен ми стига вечността. Хората имат сърца, но за какво са им, щом в тях липсва искра? Загасна една звезда. Навремето не беше така. Словото – от него започна света. Таено в пазви, прехвърляно от шепа в шепа, в една земя раздирана с нокти на бразди, изпръхнала в пожари и рохка от кръвта, в битка родено и до днес непобедено, то бе свято, то бе всичко. Но понякога всичко не е достатъчно, понякога залезите са повече от изгревите.

Нещо в небето леко потреперва. Какво е? За да разберем нека се върнем там, някъде и някога...”

В космическата безпределност няма нито начало, нито край. Има константа и безкрайно многообразие на проявлението и. Абсолютна нула и милиони градуси. Експлозии и имплозии. Непрогледен мрак и ослепителни сияния. Хаос, който всъщност може да е някакъв непознат за нас ред, обаче не тоя, учебникарският. В космоса засияват свръхнови само за да се разпаднат в гигантски експлозии, черни дупки зловещо всмукват материя, за да я превърнат в небитие, хармонията на цикличността шеметно и безспир трополи задъхано по изкривена, стегната орбита и се повтаря и променя отново и отново. Диалектиката и законът за увеличаване на ентропията отдавна са известни, но кое липсващото звено по между им?

На всеки сигурно се е случвало да го връхлитат някакви мисли, да го обсебят така внезапно, дошли изневиделица, без да ги е викал и без да е подозирал, че ще се появят. Тези мисли може да са ненадейни, но не са безразборни. Идват според нагласата ти. Закономерност. Сродното привлича сродно. Като радиоприемника. Като звездното небе – тръпки могат да те побият, когато стоиш под цялата му пищна огромност и ако допуснем, че за миг се отмени закона на гравитацията и в същия този миг ти се отделяш от земята и започваш да потъваш в неговата чернота дълбоко, изцяло докрай. Тръпки могат да те побият, но на ужас или на възхищение? За нас именно това би трябвало да бъде красотата – вечното сътворение на раждащите се звезди, олицетворението на вечното. Но понеже човек я съизмерва красотата със себе си, истинската и грандиозна красота го изпълва с ужас, защото го кара да се чувства незначителен. Хората еднакво се боят от бездните и от височините, а в тая необятност само това ни заобикаля – безкрайни височини и безкрайни бездни.

Трябваше да превърнем планетата в бунище, та да се сетим: „Брей, абе какво става с околната среда!” Само не знам кога ще забележим до каква степен сме замърсили пространството с мислите си. Само, ако опитам да си представя какво излъчват милиони хора в тоя момент, с какви мисли насищат околността – злоба и жестокост, завист, алчност и похот, а в най-добрия случай на страх и отчаяние. Страшни еманации, нали? И както електричеството съществува, действа и убива, дори като е невидимо, въпрос на подробности е, че мислите нямат визуален образ, важното е, че те имат сила. Всяка от тях, веднъж предизвикана, продължава да се движи из пространството дълго, безкрай. Също като светлината на ония звезди, дето все още пътува към нас, макар звездите да са изчезнали отдавна. И толкова по-зле за нас, че така на сериозно вземаме думите, многократно по-бледата сянка на мисълта, разчитайки на уютната заблуда, че не са опасни. Идеята, че човешките мисли се излъчват в пространството, витаят из него, обгръщайки го като отровен газ, който все по заплашително се сгъстява, задавя ни и ни души, предполага, че хубавите мисли, от своя страна, би трябвало да го прочистват, да неутрализират и компенсират лошите. И всичко би било наред, ако случая не беше същия, както с пречиствателните инсталации в природата – намаляват с десет процента отровите, дето ги изхвърлят в реката и казват:”Всичко е наред. Замърсяваме, но и прочистваме.” Да, ама не! Защо някой не направи сметка какво е съотношението на добрите и лошите мисли? И без данни и подслушвателна апаратура е ясно какво се върти в главите на хората: пари, болести, проблеми…повече критики, по малко мечти, повече злословия, по малко вяра. Ако пък чак толкова не можем без данни е достатъчно да потърсим съотношението в собствената си глава – колко светли и колко мрачни мисли произвежда тя всеки божи ден. По презумпция - каквито хората, такива и мислите, но най-тъжното, даже трагичното е, че ако беше цвят, представител на мнозинството хорски мисли щеше да е сивото. Без черни мисли, а още по-малко бели. И понеже съвсем без мисли не може, остават сивите – посредствени, прозаично-делнични. Без омраза и без обич. Без вяра и надежда и без отчаяние. И най-вече – без смисъл. Просто сиви. Сиви и грозни.

И ето тук е ролята на религията, нейното съдбоносно значение – религията като принцип. И понеже принципа винаги е абстракция – тук е мястото на конкретното, на християнството. На хората им е нужна една истина. „Бог е любов” Една мисъл, силна, проста и убедителна, една спасителна мисъл, която колективното им съзнание да прегърне с доверие. А щом това стане, съзнанието им непрестанно ще я повтаря и излъчва в пространството, за да се насити с доброта. Една идея-светкавица, излъчвана едновременно от милиони същества, една сила, която като ураган да очисти пространството и хората в него. „Бог е любов” – огромното съдържание е сведено до нещо лаконично и пределно могъщо, кратко и всесилно. „Бог е любов” – холограма, в която частта отразява цялото и в цялото е отразена всяка част. Така, както думата „евангелие” би означавала просто думата „блага вест”, ако го нямаше Христос, Спасителя, който да придаде смисъл и значение на понятията, който да даде примера за праведен живот и да донесе спасение на грешните хора. Да възкръсне и да очисти пространството вместо нас, да даде ново начало, нов живот и импулс на християнството. С раждането си Синът Божи става тази така необходима пътеводна звезда, изгряла над всички и за всички, той е идеята-мълния, която променя света, като ни кара и ние да направим това, и да сложим дебела черна задраскваща черта на човешката си суета. Във величието му има една проста тайна – той е такъв, каквито иска другите да бъдат. И понеже успехът не се измерва с това колко път си изминал, а каква посока си избрал, в един момент разбирам това, което съм знаела и преди –Христос ме кара да падам на колене в знак на преклонение с признателно сведена глава, но и насочва погледа ми високо в необятното, изпълнен с вярата, че ще намеря точната звезда.

„Бог е любов” – това е тя, целебната мисъл, която възвисява и облагородява, тя е пътят, който води там, където се раждат звезди, тогава, когато блясъкът на една-единствена звезда струва, колкото цялата вселенска тъмнина.