Дванадесети член

Версия за печат

(ОЧАК­ВАМ) И ЖИ­ВО­ТА В БЪ­ДЕ­ЩИЯ ВЕК. АМИН

Въз­к­ре­се­ни­е­то на мър­т­ви­те ще бъ­де пос­лед­но­то ве­ли­ко чу­до, ко­е­то Гос­под ще из­вър­ши на зе­мя­та. След то­ва тоя свят ще се свър­ши и ще нас­тъ­пят но­во не­бе и но­ва зе­мя, на ко­и­то ще ца­ру­ва прав­да (2 Петр. 3:13). Ще за­поч­не нов жи­вот. На­деж­да­та за тоя нов жи­вот се из­ра­зя­ва в пос­лед­ния член от Сим­во­ла за вя­ра­та: „Очак­вам и жи­во­та в бъ­де­щия век, Амин“. То­зи жи­вот ще нас­тъ­пи след въз­к­ре­се­ни­е­то на мър­т­ви­те и все­о­б­щия Хрис­тов стра­шен съд. За тоя ве­чен жи­вот е про­по­вяд­вал Хрис­тос. За да ни да­де бла­жен­с­т­во­то на тоя ве­чен жи­вот, Той е сля­зъл от не­бе­то на зе­мя­та, пос­т­ра­дал, ум­рял, бил пог­ре­бан, въз­к­ръс­нал от мър­т­ви­те, въз­не­съл се на не­бе­то и из­п­ра­тил Све­тия Дух над вяр­ва­щи­те. То­зи ве­чен жи­вот е цел­та на зем­ния наш жи­вот. Без вя­ра във веч­ния жи­вот ние нап­раз­но жи­ве­ем на зе­мя­та. Нап­раз­но се и тру­дим да пос­тиг­нем доб­ро­де­тел­ност. Са­мо вя­ра­та във веч­ния жи­вот ос­мис­ля ста­ра­ни­я­та ни да спа­сим ду­ши­те си.

Но ка­къв ще бъ­де тоя ве­чен жи­вот? Жи­во­тът в бъ­де­щия век е про­ти­во­по­ло­жен на на­шия се­га­шен вре­ме­нен жи­вот. Вре­мен­ни­ят жи­вот за­поч­ва с раж­да­не­то и за­вър­ш­ва със смърт­та. Той има на­ча­ло и край. А жи­во­тът в бъ­де­щия век, имай­ки на­ча­ло, ня­ма да има край, т.е. той ще бъ­де без­ко­не­чен, ве­чен. То­ва е пър­ва­та ог­ром­на раз­ли­ка меж­ду вре­мен­ния и веч­ния жи­вот.

Жи­во­тът в бъ­де­щия век ще бъ­де за вяр­ва­щи­те и оби­ча­щи­те Бо­га тол­ко­ва бла­жен и щас­т­лив, че ние не мо­жем да си пред­с­та­вим да­же то­ва бла­жен­с­т­во. Всич­ки мъ­ки на зем­ния жи­вот в срав­не­ние с не­го ще из­г­леж­дат ка­то кап­чи­ца гор­чи­ви­на в срав­не­ние с оке­ан от сла­дост. И св. ап. Па­вел твър­ди, че „стра­да­ни­я­та на се­гаш­но­то вре­ме не са ни­що в срав­не­ние с оная сла­ва, ко­я­то ще се яви в нас“ (Рим. 8:18). Там ня­ма да има ни­то бо­лест, ни­то стра­да­ния, ни­то въз­диш­ки, а всич­ко ще бъ­де не­и­з­ка­за­на ра­дост. Там ще ца­ру­ва веч­но Гос­под Иисус Хрис­тос, По­бе­ди­те­лят над зло­то и смърт­та. Око­ло Не­го ще бъ­дат Не­го­ви­те апос­то­ли и всич­ки вер­ни Не­го­ви пос­ле­до­ва­те­ли, ко­и­то са Го оби­ча­ли от сър­це и са би­ли го­то­ви и жи­во­та си да по­ло­жат за сво­я­та вя­ра. Там ще бъ­дат и всич­ки пра­вед­ни­ци, мъ­че­ни­ци, дев­с­т­ве­ни­ци, пас­ти­ри и учи­те­ли на Цър­к­ва­та, ко­и­то са се бо­ри­ли за Не­го­во­то де­ло на зе­мя­та и са по­бе­ди­ли са­та­на­та. Там ще бъ­дат всич­ки те, за­що­то Сам Спа­си­те­лят е обе­щал: „Ще ви взе­ма при Ме­не Си, за да бъ­де­те и вие, де­то съм Аз“ (Ио­ан 14:3). Там те ще се рад­ват на не­о­пи­су­е­ми ра­дос­ти. Св. ап. Па­вел, кой­то ви­дял рая, ка­то не е на­ме­рил на зе­мя­та по­до­бия и об­раз­ци, за да го опи­ше, из­ка­зал се е за не­го с ду­ми­те на св. про­рок Иса­ия: „Око не е виж­да­ло, ухо не е чу­ва­ло и чо­ве­ку на ум не е ид­ва­ло то­ва, що Бог е при­гот­вил за ония, ко­и­то Го оби­чат“ (1 Кор. 2:9). Най-го­ля­мо­то бла­жен­с­т­во за пра­вед­ни­те ще бъ­де пос­то­ян­но­то им пре­бъд­ва­не с Бо­га и съ­зер­ца­ва­не сла­ва­та Му, как­то пи­ше св. Ио­ан Бо­гос­лов: „Ще бъ­дем по­доб­ни Не­му, за­що­то ще Го ви­дим, как­то си е“ (1 Ио­ан. 3:2). Спа­си­те­лят е из­ка­зал съ­що­то с ду­ми­те: „Бла­же­ни чис­ти­те по сър­це, за­що­то те ще ви­дят Бо­га“ (Мат. 5:8).

Вяр­ва­щи­те и приб­ли­же­ни­те с чис­тия си жи­вот до Бо­га още в тоя вре­ме­нен жи­вот чув­с­т­ват не­и­з­ка­за­на ра­дост и уте­ше­ние от об­ще­ни­е­то си с Не­го. Но кол­ко по-го­ля­ма ще бъ­де тая ра­дост, ко­га­то те ще ви­дят Гос­по­да на прес­то­ла на Не­го­ва­та веч­на сла­ва и ще чу­ят без­чис­ле­но­то мно­жес­т­во бла­же­ни, свет­ли, пра­вед­ни ду­ши, ко­и­то пе­ят на своя Бог! То­ва имен­но ще бъ­де ра­ят!

В сло­во­то Бо­жие ра­ят се на­ри­ча още све­ти­ят град, Но­ви­ят Иеру­са­лим. Със сво­я­та кра­со­та то­зи град пре­въз­хож­да вся­ко срав­не­ние. Той блес­ти в дра­го­цен­ни ка­мъ­ни, би­се­ри и зла­то. Чис­ти­те ду­ши, ко­и­то по­беж­да­ват зло­то и гре­ха в тоя свят, ще нас­ле­дят след скър­би­те и не­щас­ти­я­та на вре­мен­ния жи­вот бла­жен­с­т­во­то на рая. „И ще от­рие Бог вся­ка съл­за от очи­те им“ (Откр. 21:4). „А на страх­лив­ци и не­вер­ни, на мръс­ни­ци и убий­ци, на блуд­ни­ци и ма­гьос­ни­ци, на идо­лос­лу­жи­те­ли и на всич­ки лъж­ци де­лът им е в езе­ро­то, що го­ри с огън и жу­пел“ (Откр. 21:8). Те ня­ма да нас­ле­дят рая (1 Кор. 6:9-10).

За­е­д­но с ду­ши­те ще бъ­дат пос­та­ве­ни в рая и те­ла­та на пра­вед­ни­ци­те. В нас­то­я­щия жи­вот по­ра­ди гре­ха тя­ло­то на чо­ве­ка е под­х­вър­ле­но на бо­лес­ти и раз­ни не­мо­щи. Там ще бъ­де ина­че. Пра­вед­ни­те ня­ма да чув­с­т­ват ни­то глад, ни­то жаж­да, ни­то го­ре­щи­на, ни­то студ. Те­ла­та им ще бъ­дат слав­ни и све­то­нос­ни, как­то е би­ло све­то и пре­о­б­ра­зе­но­то  на Та­вор Тя­ло Гос­под­не.

Но бла­жен­с­т­во­то ня­ма да бъ­де ед­нак­во за всич­ки. Все­ки ще се рад­ва съ­о­б­раз­но нрав­с­т­ве­на­та си из­диг­на­тост, за­що­то Гос­под ще въз­да­де все­ки­му спо­ред де­ла­та му. За съ­що­то то­ва сви­де­тел­с­т­ва и св. ап. Па­вел, ка­то каз­ва: „Един е бля­съ­кът на слън­це­то, друг е бля­съкът на ме­се­чи­на­та, друг пък на звез­ди­те, па и звез­да от звез­да се раз­ли­ча­ва по бля­сък. Тъй е и въз­к­ре­се­ни­е­то на мър­т­ви­те“ (1 Кор. 15:41-42).

Св. Ан­д­рей Юро­ди­ви, кой­то дос­тиг­нал по пъ­тя на стра­да­ни­я­та го­ля­мо съ­вър­шен­с­т­во на ду­ха и за­ра­ди чис­тия си жи­вот и без­к­рай­но сми­ре­ние бил на­да­рен от Бо­га с ве­ли­ки ду­хов­ни дар­би, ви­дял вед­нъж по­доб­но на св. ап. Па­вел не­о­пи­су­е­ми­те кра­со­ти на рая. То­ва е опи­са­но под­роб­но в жи­тието му. И св. Се­ра­фим Са­ров­с­ки, кой­то е ум­рял през 1883 г., се е удос­то­ил да по­се­ти ду­хом райс­ки­те оби­те­ли, от ко­е­то без­к­рай­но се е ус­ла­ди­ла ду­ша­та му. Ко­га­то той раз­каз­вал за то­ва свое ви­де­ние на един свой по­чи­та­тел, цял про­си­ял от бла­го­дат са­мо при спо­ме­на за ви­дя­но­то на не­бе­то! Ка­то ис­кал да под­чер­тае, кол­ко ве­ли­ко и дра­го­цен­но е удос­то­я­ва­не­то с рая, той ка­зал на по­се­ти­те­ля си: „О, ако ти би зна­ел, как­ва ра­дост, как­ва сла­дост очак­ват на не­бе­то ду­ша­та на пра­вед­ния, то ти би се ре­шил в тоя вре­ме­нен жи­вот да по­на­сяш вся­ка скръб, го­не­ние и кле­ве­та с бла­го­дар­ност. Ако и ця­ла­та та­зи на­ша ки­лия би би­ла из­пъл­не­на с чер­веи, и ако тия чер­веи би­ха гри­за­ли на­ша­та плът през це­лия наш вре­ме­нен жи­вот, би тряб­ва­ло с пъл­на го­тов­ност да се съг­ла­сим и на то­ва, сти­га са­мо да не се ли­шим от оная не­бес­на ра­дост, ко­я­то Гос­под е при­гот­вил за ония, ко­и­то Го оби­чат“.

А как­во ще бъ­де със­то­я­ни­е­то на не­вяр­ва­щи­те и на не­раз­ка­я­ни­те греш­ни­ци? Как­то пра­вед­ни­ци­те ще се рад­ват не­и­з­ка­за­но и веч­но, та­ка греш­ни­ци­те ще се мъ­чат веч­но. За пра­вед­ни­ци­те се прек­ра­тя­ват със смърт­та всич­ки стра­да­ния, бо­лес­ти и скър­би, ко­и­то те по­на­сят в тоя жи­вот. А за греш­ни­ци­те, ко­и­то са от­х­вър­ли­ли Бо­жи­я­та лю­бов, тък­мо нап­ро­тив, със смърт­та за­поч­ват мъ­ки­те. То­ва се виж­да от Хрис­то­ва­та прит­ча за бо­га­та­ша и бед­ния Ла­зар. „Аз се мъ­ча в тоя пла­мък“, ка­зал бо­га­та­шът, на­ми­ращ се в ада. Но ни­кой не мо­жел да му по­мог­не. Спа­си­те­лят е пре­дуп­ре­дил, че ще ка­же на не­раз­ка­я­ни­те греш­ни­ци при пос­лед­ния стра­шен съд след­ни­те ду­ми: „Иде­те от Ме­не, прок­ле­ти, в огън веч­ни, при­гот­вен за дя­во­ла и не­го­ви­те ан­ге­ли“ (Мат. 25:41). Тол­ко­ва ужас­но ще бъ­де със­то­я­ни­е­то на греш­ни­ци­те, че те ще ог­ла­сят веч­но с пи­съ­ци­те си тъм­ни­те без­д­ни на ада.

Веч­но­то мъ­че­ние на греш­ни­ци­те не про­ти­во­ре­чи на Бо­жи­я­та лю­бов. Бог ис­ка всич­ки хо­ра да се спа­сят. За та­зи цел Той из­п­ра­тил в на­шия гре­шен свят Своя Еди­но­ро­ден Син Иисус Хрис­тос да учи хо­ра­та на доб­ро и да ги из­ку­пи от зло­то, прок­ля­ти­е­то и смърт­та, ка­то ум­ре на кръс­та за тях. Бо­жи­я­та лю­бов ли­чи и от туй, че Хрис­тос ни е от­к­рил ис­ти­на­та за веч­ни­те мъ­ки, за да ни пред­па­зи да не пад­нем в тях. Хо­ра­та са­ми ре­ша­ват съд­ба­та си. Кой­то зло­у­пот­ре­бя­ва със сво­бод­на­та си во­ля, вър­ши съз­на­тел­но и упо­ри­то грях след грях, пре­зи­ра Бо­га и Не­го­вия свят за­кон, той сам не ис­ка да бъ­де в об­щес­т­во­то на Бо­га и Не­го­ви­те ан­ге­ли. Той до­ри и да бъ­де пос­та­вен в рая, ня­ма да ис­ка да стои в не­го, за­що­то ра­ят по­ве­че ще го мъ­чи, от­кол­ко­то адът, тъй как­то свет­ли­на­та по­ве­че мъ­чи бол­ни­те очи, от­кол­ко­то тъм­ни­на­та. Са­мо он­зи, кой­то от ця­ла­та си ду­ша оби­ча Бо­га, мо­же да иде при Бо­га и да Му се рад­ва. Кой­то не­на­виж­да Бо­га, ста­ва нес­по­со­бен да се рад­ва на райс­ко­то бла­жен­с­т­во във веч­ност­та.

Да пом­ним вся­ко­га края на на­шия зе­мен жи­вот! Да не заб­ра­вя­ме ада и веч­ни­те мъ­ки в не­го! Да се ста­ра­ем да жи­ве­ем с пъл­на вя­ра в Бо­га, как­то ни учи то­ва раз­г­ле­да­ни­ят от нас Сим­вол на вя­ра­та, и да се стре­мим да жи­ве­ем съ­о­б­раз­но с тая на­ша вя­ра. Си­ли за то­ва ще по­лу­чим в обил­ни­те бла­го­дат­ни да­ро­ве, ко­и­то ни да­ва св. на­ша Цър­к­ва чрез тайн­с­т­ва­та. То­га­ва на­ше­то хрис­ти­я­н­с­т­во ще бъ­де де­ло­во хрис­ти­я­н­с­т­во. И то­га­ва ще се на­у­чим да жи­ве­ем та­ка, че да бъ­дем го­то­ви все­ки миг да пос­рещ­нем смърт­та.

Св. Ти­хон За­дон­с­ки каз­ва:

„Виж­даш ли, как на­ви­ти­ят ча­сов­ник неп­ре­къс­на­то вър­ви и, спим ли или бо­дър­с­т­ва­ме, ра­бо­тим ли или се­дим, той след­ва сво­е­то неп­рес­тан­но дви­же­ние и се приб­ли­жа­ва към сво­е­то спи­ра­не. Та­къв е и на­ши­ят жи­вот ­ от раж­да­не­то до смърт­та неп­ре­къс­на­то те­че и се скъ­ся­ва... И се­га е по-близ­ко до своя край, от­кол­ко­то бе­ше вче­ра и зав­че­ра... Тъй не­за­бе­ля­за­но се сък­ра­ща­ват дни­те ни, тъй ми­на­ват ча­со­ве­те и ми­ну­ти­те! А ко­га ще се свър­ши ве­ри­га­та и ма­ха­ло­то ще прес­та­не да чу­ка, ние не зна­ем то­ва. Бо­жи­ят про­ми­съл е скрил то­ва от нас, за да бъ­дем вся­ко­га го­то­ви за смърт­та, ко­га­то ще ни по­ви­ка при Се­бе Си на­ши­ят Гос­по­дар ­ Бог. Бла­жен е то­зи, ко­го­то Гос­под на­ме­ри бу­ден (Лу­ка 12:37). Гор­ко на оно­го­ва, ко­го­то Той на­ме­ри по­тъ­нал в гре­хо­вен сън!

Тия раз­съж­де­ния те учат, хрис­ти­я­ни­но, на след­но­то:

1. Вре­ме­то на на­шия жи­вот неп­ре­къс­на­то се скъ­ся­ва.

2. Не­въз­мож­но е да се вър­не от­ле­тя­ло­то вре­ме.

3. Ми­на­ло­то и бъ­де­ще­то не са на­ши, а са­мо нас­то­я­ще­то, ко­е­то има­ме се­га.

4. Кра­ят не ни е из­вес­тен.

5. Сле­до­ва­тел­но, вся­ко­га, все­ки час, вся­ка ми­ну­та тряб­ва да бъ­деш го­тов за смърт­та, ако же­ла­еш да ум­реш бла­жен.

6. От­тук след­ва, че хрис­ти­я­ни­нът тряб­ва да се на­ми­ра в неп­ре­къс­на­то по­ка­я­ние, в под­виг на вя­ра­та и бла­го­чес­ти­е­то.

7. Кой ка­къв­то же­лае да бъ­де при смърт­та си, та­къв тряб­ва да се ста­рае да бъ­де през жи­во­та си, за­що­то ни­кой не знае, да­ли от ут­рин­та ще до­жи­вее до ве­чер­та, и от ве­чер­та ще до­ча­ка ли ут­ро­то. Ние виж­да­ме, че ня­кои, ко­и­то сут­рин­та са се дви­жи­ли здра­ви, ве­чер­та са ля­га­ли без­ди­хан­ни на смър­т­ния одър; а ня­кои, ко­и­то ве­чер­та са си зас­пи­ва­ли, сут­рин­та не са се съ­буж­да­ли, по­не­же са зас­пи­ва­ли на­ве­ки до ар­хан­гел­с­ка­та тръ­ба. А как­во­то се случ­ва с дру­ги­те, съ­що­то то­

ва мо­же да се слу­чи и на те­бе, и на ме­не“...

Ка­то пом­ним тия мъд­ри нас­тав­ле­ния на св. Ти­хон, ние мо­жем да из­бег­нем опас­ност­та да се от­де­лим от Бо­га и да по­пад­нем във власт­та на са­та­на­та. Пре­пов­та­ряй­ки си ги по-чес­то, ние мо­жем по тях да из­г­ра­дим пла­на на на­шия вре­ме­нен жи­вот и да дос­тиг­нем до пъл­на лю­бов към

Бо­га, ко­я­то и зак­лю­ча­ва в се­бе си пъл­но­та­та на райс­ко­то бла­женс­т­во.