Единадесети член

Версия за печат

ОЧАКВАМ ВЪЗ­К­РЕ­СЕ­НИ­Е­ТО НА МЪР­Т­ВИ­ТЕ

Пос­лед­ни­те два чле­на от Сим­во­ла на вя­ра­та го­во­рят за бъ­де­ще­то ­ за въз­к­ре­се­ни­е­то на мър­т­ви­те и за жи­во­та във веч­ност­та.

Ние вяр­ва­ме, че всич­ки ум­ре­ли ще ожи­ве­ят при свър­ше­ка на све­та, за да зас­та­нат пред Бо­жи­е­то съ­ди­ли­ще и да по­лу­чат пъл­но и окон­ча­тел­но въз­мез­дие за де­ла­та си. То­ва зна­чат ду­ми­те:

Очак­вам въз­к­ре­се­ни­е­то на мър­т­ви­те.

Въз­к­ре­се­ни­е­то на мър­т­ви­те ще бъ­де най-див­на и ве­ли­чес­т­ве­на глед­ка. Пред­с­та­ве­те си ог­ром­но мно­жес­т­во пти­ци, на­ка­ца­ли по зе­мя­та. И из­вед­нъж всич­ки те се вди­гат във въз­ду­ха и по­ле­тя­ват. И все пак та­зи ве­ли­чес­т­ве­на глед­ка не е ни­що в срав­не­ние с очак­ва­но­то въз­к­ре­се­ние на мър­т­ви­те. Ан­ге­ли­те ще зат­ръ­бят и ми­ли­а­р­ди по­кой­ни­ци ще из­ля­зат от гро­бо­ве­те, за да срещ­нат иде­щия в об­ла­ци­те Съ­дия на все­ле­на­та.

Но ни­ма то­ва е въз­мож­но? Как ще бъ­де то­ва?

Ед­на звез­д­на нощ Бог из­вел пра­вед­ния и без­де­тен Ав­ра­ам на от­к­ри­то и му ре­къл: „Пог­лед­ни към не­бе­то и из­б­рой звез­ди­те, ако мо­жеш ги из­б­рои. И му ре­че: тол­ко­ва ще бъ­дат тво­и­те по­том­ци“ (Бит. 15:5). То­га­ва Ав­ра­ам е бил твър­де стар... И на Сар­ра, Ав­ра­а­мо­ва­та же­на, Бог обе­щал, че тя ще ро­ди син, ма­кар че е би­ла в мно­го нап­ред­на­ла въз­раст. Сар­ра се зас­мя­ла, ка­то чу­ла то­ва и рек­ла: „Аз ли ще имам та­зи уте­ха, след ка­то ос­та­рях? Па и гос­по­да­рят ми е стар. И ре­че Гос­под на Ав­ра­ам: „За­що Сар­ра се зас­мя?... Има ли не­що мъч­но за Гос­по­да?“ (Бит. 18:12-14). И ис­ти­на, как­во­то Гос­под обе­щал, из­пъл­нил. От прес­та­ре­ли­те Ав­ра­ам и Сар­ра се ро­ди­ло та­ко­ва по­том­с­т­во, ко­е­то по броя си съ­пер­ни­чи на не­бес­ни­те звез­ди.

Ето как се из­пъл­ни­ло Бо­жи­е­то обе­ща­ние за съз­да­ва­не без­чис­ле­но по­том­с­т­во от без­дет­ни­те и прес­та­ре­ли ро­ди­те­ли. Тъй ще се из­пъл­ни и дру­го­то Бо­жие обе­ща­ние за въз­к­ре­ся­ва­не­то на мър­т­ви­те. За­що­то има ли не­що мъч­но за Гос­по­да? Ако Той е съз­дал чо­ве­ци­те, ко­и­то не са съ­щес­т­ву­ва­ли, ни­ма не мо­же да пре­съз­да­де чо­ве­ци­те, ко­и­то са съ­щес­т­ву­ва­ли? Бог ще въз­к­ре­си всич­ки мър­т­ви без из­к­лю­че­ние: и ония, ко­и­то са из­т­ле­ли в зе­мя­та, и ония, ко­и­то са би­ли раз­къ­са­ни от хищ­ни зве­ро­ве, и ония, ко­и­то са се уда­ви­ли из мо­ре­та­та и ре­ки­те, и ония, ко­и­то са би­ли по­гъл­на­ти от ри­би­те.

Иисус Хрис­тос, Кой­то не е ка­зал ни­то ед­на праз­на ду­ма, го­во­ри: „Иде час, ко­га­то всич­ки, ко­и­то са в гро­бо­ве­те, ще чу­ят гла­са на Си­на Бо­жи и ще из­ля­зат: ко­и­то са пра­ви­ли доб­ро, ще въз­к­ръс­нат за жи­вот, а ко­и­то са вър­ши­ли зло, ще въз­к­ръс­нат за осъж­да­не“ (Ио­ан 5:28-29). Тъй са учи­ли след Иисус Хрис­тос и све­ти­те апос­то­ли. Тъй учи и дод­нес св. Пра­вос­лав­на цър­к­ва. Гръ­мог­лас­на тръ­ба ще съ­бу­ди мър­т­ви­те от дъл­бо­кия им мно­го­ве­ко­вен сън и те ще въз­к­ръс­нат. Ми­ли­а­р­ди чо­ве­ци, по­доб­но на ог­ром­ни ята пти­ци, ще се диг­нат във въз­ду­ха, за да срещ­нат ид­ва­щия Хрис­тос.

На­ша­та вя­ра, че мър­т­ви­те ще въз­к­ръс­нат, по­чи­ва вър­ху твър­дия ка­мък на Бо­жи­е­то обе­ща­ние. От сло­во­то Бо­жие ние зна­ем, че как­во­то Бог е обе­щал, все е из­пъл­нил. Щом Хрис­тос ни каз­ва, че мър­т­ви­те ще въз­к­ръс­нат, то неп­ре­мен­но ще ста­не, кол­ко­то и не­ве­ро­я­т­но да ни се виж­да то­ва на пръв пог­лед. „По-лес­но е не­бе и зе­мя да пре­ми­не, не­же­ли ед­на чер­ти­ца от за­ко­на да про­пад­не“ (Лу­ка 16:17).

Иисус Хрис­тос не са­мо го­во­ри за въз­к­ре­се­ние на мър­т­ви­те. Той е и въз­-к­ре­ся­вал мър­т­ви, за да по­ка­же, че меж­ду ду­ми­те и де­ла­та Му ня­ма раз­ли­ка. Тъй, по ед­на Не­го­ва ду­ма е ожи­вя­ла мър­т­ва­та Иа­иро­ва дъ­ще­ря. Та­ка Той въз­к­ре­сил с ед­но влас­т­но сло­во и ум­ре­лия син на На­и­н­с­ка­та вдо­ви­ца. Тъй най-сет­не Той въз­к­ре­сил и пог­ре­ба­ния и раз­ла­гащ се ве­че Ла­зар, ум­рял че­ти­ри де­на пре­ди то­ва. Хрис­тос зас­та­нал пред гроб­ни­ца­та и из­ви­кал: „Ла­за­ре, из­лез вън!“ (Ио­ан 11:43). И Ла­зар из­ля­зъл. Как­то тук Хрис­то­ви­ят глас дос­тиг­нал до уши­те на без­душ­ни­те тру­по­ве, как­то про­ник­нал в гро­бо­ве­те и мър­т­ви­те ожи­ве­ли, тъй и при Вто­ро­то при­шес­т­вие „всич­ки, ко­и­то са в гро­бо­ве­те, ще чу­ят гла­са на Си­на Бо­жи и ще из­ля­зат“ (Ио­ан 5:28). Те­ла­та на по­кой­ни­ци­те ще се съ­е­ди­нят с ду­ши­те си и ще ожи­ве­ят.

То­ва не­о­бик­но­ве­но съ­би­тие е по­ка­за­но наг­лед­но във ви­де­ни­е­то на св. про­рок Иезе­ки­ил, опи­са­но в 37 гла­ва на не­го­ва­та кни­га. Про­ро­кът ви­дял ед­но по­ле, осе­я­но с кос­ти от ум­ре­ли лю­де. Бог за­пи­тал про­ро­ка, да­ли ще ожи­ве­ят тия кос­ти. Про­ро­кът от­го­во­рил, че са­мо Бог знае то­ва. То­га­ва Бог ре­къл на про­ро­ка: „Тъй каз­ва Гос­под Бог на тия кос­ти: ето, Аз ще въ­ве­да във вас дух ­ и ще ожи­ве­е­те. Ще ви дам жи­ли, ще нап­ра­вя да из­рас­те на вас плът, ще ви пок­рия с ко­жа и ще въ­ве­да във вас дух, ­ и ще ожи­ве­е­те и ще поз­на­е­те, че Аз съм Гос­под“ (Иез. 37:5-6). Ко­га­то би­ло из­ре­че­но сло­во­то Гос­под­не, чул се шум, по­я­ви­ло се дви­же­ние и кос­ти­те взе­ли да се съ­би­рат и сгло­бя­ват ед­на с дру­га, из­рас­на­ла плът, пок­ри­ла ги ко­жа от­го­ре, явил се дух в мър­т­ви­те кос­ти и те ожи­ве­ли.  То­ва за­бе­ле­жи­тел­но про­ро­чес­т­во по­каз­ва, по ка­къв на­чин под въз­дейс­т­ви­е­то на Бо­жи­е­то все­мо­гъ­щес­т­во при Вто­ро­то при­шес­т­вие те­ла­та на ум­ре­ли­те ще се съ­е­ди­нят с ду­ши­те и ще ожи­ве­ят.

Те­ла­та на въз­к­ръс­на­ли­те то­га­ва не ще бъ­дат ка­то на­ши­те се­гаш­ни те­ла ­ тлен­ни и гру­би, а нет­лен­ни, без­с­мър­т­ни, ле­ки, ду­хов­ни. Св. ап. Па­вел го­во­ри: „Сее се тя­ло ду­шев­но (т.е. пог­реб­ва се на­ше­то ес­тес­т­ве­но смър­т­но тя­ло), а въз­к­ръс­ва тя­ло ду­хов­но“ (т.е. ще се по­я­ви на не­го­во мяс­то оду­хот­во­ре­но, без­с­мър­т­но тя­ло). Ду­хът не се спи­ра пред гра­ни­ци ка­то тя­ло­то, ни­то се ог­ра­ни­ча­ва от вре­ме­то. Ду­хом ние мо­жем да про­ник­ва­ме нав­ся­къ­де, да­же и през сте­ни­те и в един миг да се пре­на­ся­ме в най-от­да­ле­че­ни мес­та. Ако въз­к­ръс­на­ли­те те­ла бъ­дат ду­хов­ни, то зна­чи, че те ще имат съ­щи­те свойс­т­ва, как­ви­то и ду­хът, т.е. в рам­ки­те на сво­я­та твар­ност ня­ма да бъ­дат ог­ра­ни­че­ни от вре­ме­то и прос­т­ран­с­т­во­то. Та­ко­ва прос­ла­ве­но и ду­хов­но е би­ло тя­ло­то на въз­к­ръс­на­лия Хрис­тос. То се явя­ва­ло бър­зо от ед­но мяс­то на дру­го и мог­ло да ми­на­ва през зат­во­ре­ни вра­ти.

Въз­к­ре­се­ни­е­то на мър­т­ви­те е не­пос­ти­жи­мо за нас яв­ле­ние. Как ще се съ­бе­рат пак всич­ки ония час­ти­ци, ко­и­то са със­та­вя­ли на­ши­те те­ла и ко­и­то след смърт­та ни са се раз­пад­на­ли и раз­пи­ле­ли? Кой ще ги съ­бе­ре? Кой ще ги на­ре­ди? Кой ще ги ожи­ви? Мно­го хо­ра, за­да­ва­щи си тия въп­ро­си, не вяр­ват. Но ние, ка­то пом­ним при­ме­ра със Сар­ра, и ка­то зна­ем за мно­го дру­ги чу­де­са, обе­ща­ни и из­пъл­не­ни от Бо­га, тряб­ва да им ка­жем: „Има ли не­що мъч­но за Гос­по­да?“ Ма­кар че те­ла­та на мър­т­ви­те се раз­сип­ват на прах, Гос­под мо­же от пра­ха да въз­съз­да­де те­ла­та. Кой би по­вяр­вал, че Бог мо­же от прах, т.е. от пръст да нап­ра­ви на­ше­то тъй уди­ви­тел­но и хар­мо­нич­но ус­т­ро­е­но тя­ло? А ето че Бог от пръст го е нап­ра­вил. Ни­ма Той не мо­же пак да го въ­зоб­но­ви? Кое е по-труд­но: да съз­да­деш не­що, ко­е­то не е съ­щес­т­ву­ва­ло, или да въ­зоб­но­виш не­що, ко­е­то е ве­че съ­щес­т­ву­ва­ло? И ако ние, ко­и­то пре­ди не сме съ­щес­т­ву­ва­ли, се­га съ­щес­т­ву­ва­ме по си­ла­та на Бо­жи­и­те твор­чес­ки за­ко­ни, ни­ма, след ка­то ум­рем, не мо­жем да бъ­дем пак въ­зоб­но­ве­ни от все­сил­ния Бог? Има ли не­що мъч­но за Гос­по­да? Ако ед­но де­тен­це мо­же със сво­и­те куб­че­та да си нап­ра­ви къ­щич­ка, да я раз­ру­ши и пак да я нап­ра­ви съ­ща­та, ни­ма Бог не ще мо­же да въз­к­ре­си чо­веш­ко­то тя­ло, тая къ­щич­ка на ду­ша­та?

Вед­нъж го­ле­ми­ят учен Ню­тон бил по­ка­нил гос­ти у до­ма си. В раз­го­во­ра ста­на­ло ду­ма и за въз­к­ре­се­ни­е­то на мър­т­ви­те. Ня­кои из­ра­зи­ли съм­не­ние, че то­ва мо­же да ста­не. „Кой ще съ­бе­ре пръс­на­тия прах от ум­ре­ли­те те­ла, за да нап­ра­ви но­ви те­ла за ду­ши­те?“ ­ за­пи­та­ли те. Ню­тон мъл­ча­ли­во взел ед­на ше­па же­лез­ни стър­го­ти­ни, сме­сил ги с пя­сък и по­пи­тал: „Кой от вас ще мо­же да от­де­ли же­лез­ни­те стър­го­ти­ни от тая смес?“ При об­що­то не­до­у­ме­ние уче­ни­ят мъж взел един го­лям маг­нит и раз­бър­кал с не­го смес­та. Из­вед­нъж же­лез­ни­те стър­го­ти­ни ста­на­ли чув­с­т­ви­тел­ни, раз­д­ви­жи­ли се и по­ле­те­ли към маг­ни­та. Ско­ро по не­го се по­ле­пи­ли всич­ки же­лез­ни час­тич­ки. То­га­ва Ню­тон се­ри­о­з­но из­г­ле­дал при­със­т­ва­щи­те и ре­къл: „Он­зи, Кой­то е дал та­ка­ва си­ла на то­зи ме­тал, ни­ма не мо­же да из­вър­ши не­що по-ве­ли­ко чрез на­ши­те ду­ши, ко­га­то дой­де вре­ме­то те да се об­ле­кат в пре­диш­ни­те, но об­но­ве­ни ве­че те­ла при въз­к­ре­се­ни­е­то?“

Мно­го не­ща в при­ро­да­та ни го­во­рят за въз­к­ре­се­ни­е­то на мър­т­ви­те. Ето, по­ся­то­то зър­но из­г­ни­ва в зе­мя­та, за да по­ник­не от не­го нов жи­вот. Св. ап. Па­вел го­во­ри: „То­ва, що ти се­еш, ня­ма да ожи­вее, ако не ум­ре. И ко­га­то се­еш, не се­еш тя­ло­то, ко­е­то има да ста­не, а го­ло зър­но, нап­ри­мер: пше­нич­но или дру­го ня­кое; но Бог му да­ва тя­ло, как­во­то си ис­ка, и на вся­ко се­ме соб­с­т­ве­но­то му тя­ло“ (1 Кор. 15:36-38).

Но най-сил­но ни уве­ря­ва във въз­к­ре­се­ни­е­то на мър­т­ви­те въз­к­ре­се­ни­е­то на Иису­с Хрис­тос, за­що­то то­ва див­но съ­би­тие е до­ка­за­ло по­бе­да­та на Хрис­та над смърт­та. Ето за­що и св. Цър­к­ва пее на Ве­лик­ден: „Хрис­тос въз­к­ръс­на от мър­т­ви­те, със смърт­та Си смърт­та по­бе­ди и на ония, ко­и­то са в гро­бо­ве­те, жи­вот по­да­ри“.

Ня­кои ос­но­ва­тел­но се пи­тат: как­во ще ста­не с хо­ра­та, ко­и­то до­жи­ве­ят до Вто­ро­то при­шес­т­вие? Ще ум­рат ли те? На то­ва от­го­ва­ря св. ап. Па­вел: „Всин­ца ня­ма да ум­рем, ала всин­ца ще се из­ме­ним из­вед­нъж, в един миг, при пос­лед­на­та тръ­ба: ще зат­ръ­би и мър­т­ви­те ще въз­к­ръс­нат нет­лен­ни, а ние ще се из­ме­ним“ (1 Кор. 15:51-52). То­ва зна­чи, че всич­ки жи­ви във вре­ме на об­що­то въз­к­ре­се­ние ще ста­нат без­с­мър­т­ни; тех­ни­те тлен­ни те­ла ще се из­ме­нят в нет­лен­ни, как­ви­то ще бъ­дат и те­ла­та на въз­к­ръс­на­ли­те мър­тъв­ци.

Но ко­га ще ста­не всич­ко то­ва? При свър­ше­ка на све­та, не­пос­ред­с­т­ве­но пре­ди Вто­ро­то при­шес­т­вие на Гос­под Иисус Хрис­тос. То­га­ва не са­мо чо­ве­ци­те, но и це­ли­ят ви­дим свят ще се из­ме­ни от тле­нен в нет­ле­нен. То­ва ще ста­не със си­ла­та Бо­жия пос­ред­с­т­вом сти­хи­я­та на огъ­ня, как­то каз­ва св. ап. Пе­тър (2 Петр. 3:7-12). „Са­ми­те тва­ри ще бъ­дат ос­во­бо­де­ни от роб­с­т­во­то на тле­ни­е­то при слав­но­то ос­во­бож­де­ние на си­но­ве­те Бо­жии“ (Рим. 8:21). И то­га­ва ще нас­тъ­пи но­во не­бе и но­ва зе­мя, на ко­и­то оби­та­ва прав­да (2 Петр. 3:13).

Тук е умес­т­но да си пос­та­вим един друг въп­рос ­ къ­де са ду­ши­те на по­кой­ни­ци­те след смърт­та и в как­во по­ло­же­ние се на­ми­рат те до въз­съ­е­ди­ня­ва­не­то им с те­ла­та, ко­е­то ще ста­не при все­о­б­що­то въз­к­ре­се­ние на мър­т­ви­те?

От Хрис­то­ва­та прит­ча за жес­то­кия бо­га­таш и за бед­ния Ла­зар ние зна­ем, че вед­на­га след смърт­та на те­ла­та ду­ши­те оти­ват в от­въд­ния мир и про­дъл­жа­ват да жи­ве­ят там съз­на­те­лен жи­вот. За ду­ша­та на бо­га­та­ша се каз­ва, че отиш­ла в ада, в мяс­то­то на мъ­ки­те, де­то про­дъл­жа­ва­ла да жи­вее, да мис­ли, да има же­ла­ния. Ду­ша­та на Ла­зар пък отиш­ла в рая, де­то се нас­лаж­да­ва­ла на не­бес­ни­те бла­га. Всич­ко то­ва из­да­ва лъ­жов­ност­та на он­ези сек­тан­т­с­ки въз­г­ле­ди, спо­ред ко­и­то след смърт­та на те­ла­та ду­ши­те пре­кар­ва­ли в ня­как­во без­съз­на­тел­но сън­но със­то­я­ние до Вто­ро­то при­шес­т­вие. Спа­си­те­лят яс­но го­во­ри: ду­ши­те на пра­вед­ни­ци­те се на­ми­рат в мяс­то­то на ра­дост­та, де­то жи­ве­ят, чув­с­т­ват, мис­лят, а ду­ши­те на греш­ни­ци­те са в мяс­то­то на мъ­ка­та, де­то стра­дат, раз­би­рат ужас­но­то си със­то­я­ние и нап­раз­но скър­бят за про­пи­ля­но­то на зе­мя­та вре­ме, пре­ка­ра­но в гре­хо­ве.

Но ни­то греш­ни­ци­те в ада, ни­то пра­вед­ни­ци­те в рая по­лу­ча­ват пъл­но и окон­ча­тел­но въз­мез­дие не­пос­ред­с­т­ве­но след смърт­та си. Ед­ни­те пред­в­кус­ват мъ­ки­те си, а дру­ги­те ­ бла­жен­с­т­во­то си. Пъл­но­то въз­мез­дие ще бъ­де раз­да­де­но след въз­к­ре­се­ни­е­то на те­ла­та. При­чи­на­та за то­ва е след­на­та. Чо­век се със­тои от тя­ло и ду­ша. В доб­ри­те му, как­то и в ло­ши­те му де­ла учас­т­ват и тя­ло­то, и ду­ша­та му. По­ра­ди то­ва не би­ва да бъ­де въз­наг­ра­де­на или на­ка­за­на са­мо ду­ша­та, а ця­лос­т­ни­ят чо­век ­ и ду­ша­та, и тя­ло­то. Ето за­що пра­вед­ни­ят Бо­жи съд е ос­та­вил пъл­но­то въз­мез­дие за след въз­к­ре­се­ни­е­то на те­ла­та. Тъй го­во­ри и св. ап. Па­вел: „Всич­ки ние тряб­ва да се явим пред Хрис­то­во­то съ­ди­ли­ще, за да по­лу­чи вся­кой зас­лу­же­но­то, спо­ред доб­ро­то или зло­то, ко­е­то е из­вър­шил с тя­ло­то си“ (2 Кор. 5:10).

По­не­же по­ло­же­ни­е­то на от­ми­на­ли­те от­въд не е още окон­ча­тел­но, то за ония греш­ни­ци, по­пад­на­ли в ада, ко­и­то са вяр­ва­ли и са се ка­е­ли при­жи­ве за ло­шия си жи­вот, но не са има­ли вре­ме да при­не­сат дос­той­ни пло­до­ве на по­ка­я­ни­е­то, има още на­деж­да за спа­се­ние. Го­во­рей­ки за гре­ха про­тив Ду­ха Све­та­го, Иисус Хрис­тос каз­ва, че тоя грях ня­ма да се прос­ти на чо­ве­ци­те ни­то на то­зи, ни­то на он­зи свят (Мат. 12:32). От­тук се виж­да, че има гре­хо­ве, ко­и­то мо­гат да бъ­дат прос­те­ни и на он­зи свят, т.е. след смърт­та на чо­ве­ка. Как мо­гат да бъ­дат прос­те­ни та­ки­ва гре­хо­ве? Мо­лит­ви­те, ми­лос­ти­ня­та и по­ме­ни­те, пра­ве­ни в чест на по­кой­ни­ци­те, мо­гат да уми­лос­ти­вят Бо­га и да пок­ри­ят мно­го гре­хо­ве. Осо­бе­но по­ма­га тук за­у­по­кой­на­та ли­тур­гия. От св. Биб­лия ние зна­ем, че Иуда Ма­ка­вей е при­не­съл уми­лос­ти­ви­тел­на жер­т­ва за пад­на­ли­те в бой вой­ни­ци (2 Мак. 12:43). В но­во­за­вет­на­та Цър­к­ва вся­ко­га е би­ла пред­виж­да­на в пос­ле­до­ва­ни­е­то на бо­жес­т­ве­на­та Ли­тур­гия и мо­лит­ва за по­кой­ни­ци­те. Още в Ли­тур­ги­я­та на св. ап. Иаков виж­да­ме то­ва. Св. Ва­си­лий Ве­ли­ки каз­ва в сво­я­та мо­лит­ва на Пет­де­сет­ни­ца, че Гос­под при­е­ма от нас уми­лос­ти­ви­тел­ни мо­лит­ви и жер­т­ви за ония, ко­и­то са в ада, за да бъ­де смек­че­на тях­на­та участ или до­ри да бъ­дат те ос­во­бо­де­ни от мъ­ки­те.

Св. Ио­ан Да­мас­кин раз­каз­ва, че ня­кой си свет ста­рец имал уче­ник, кой­то жи­ве­ел без­г­риж­но и мно­го съг­ре­ша­вал. В та­ко­ва със­то­я­ние юно­ша­та ум­рял. Све­те­цът мно­го ис­кал да уз­нае, как­ва е зад­г­роб­на­та участ на не­го­вия уче­ник и за­то­ва със съл­зи на очи взел да се мо­ли Бо­гу да му я от­к­рие. Гос­под чул мо­лит­ва­та на ста­ре­ца и във ви­де­ние му по­ка­зал юно­ша­та, кой­то го­рял до ши­я­та в стра­шен пла­мък. Све­те­цът се ужа­сил и поч­нал усър­д­но да мо­ли Бо­га за спа­се­ни­е­то на греш­ния мла­деж. То­га­ва във вто­ро ви­де­ние Гос­под му по­ка­зал юно­ша­та, кой­то пак бил в огъ­ня, но тоя път пла­мъ­ци­те сти­га­ли до по­я­са му. По­дир то­ва уте­ши­тел­но ви­де­ние ста­ре­цът про­дъл­жил с още по-уси­лен под­виг да въз­на­ся мо­лит­ви за про­ща­ва­не гре­хо­ве­те на юно­ша­та и Гос­под му по­ка­зал мла­де­жа и тре­ти път. Се­га ве­че уче­ни­кът сто­ял вън от пла­мъ­ка.

Има мно­го слу­чаи, раз­каз­ва­ни от ду­хов­но опит­ни под­виж­ни­ци, за из­бав­ле­ни­е­то на греш­ни­ци от ада по мо­лит­ви­те на тех­ни­те близ­ки. Св. Пра­вос­лав­на цър­к­ва знае доб­ре то­ва и за­туй пос­то­ян­но се мо­ли за по­кой­ни­ци­те на прос­ко­ми­ди­я­та, при из­вър­ш­ва­не на па­ни­хи­ди, при за­у­по­кой­ни ли­тур­гии и при пог­ре­бе­ния. Ние тряб­ва да се мо­лим за по­кой­ни­ци­те и в сво­и­те час­т­ни мо­лит­ви, ко­и­то из­вър­ш­ва­ме у до­ма си. Доб­ре е, ако мо­жем, спо­ред си­ли­те си, да да­ва­ме ми­лос­ти­ня на бед­ни­те за тях, тъй ка­то ми­лос­ти­ня­та из­вън­ред­но мно­го по­ма­га за об­лек­ча­ва­не зад­г­роб­на­та участ на по­чи­на­ли­те.

Един свет ста­рец на име Лу­ка имал брат мо­нах, кой­то мал­ко се гри­жел за спа­се­ни­е­то на ду­ша­та си. След смърт­та му св. Лу­ка на­ме­рил в ки­ли­я­та му мно­го па­ри, ко­е­то по­каз­ва­ло, че по­кой­ни­ят бил гру­бо на­ру­шил мо­на­шес­кия обет за нес­тя­жа­ние. Всич­ко на­ме­ре­но ста­ре­цът раз­дал на бед­ни­те за спа­се­ние ду­ша­та на своя брат. Чес­то в мо­лит­ви­те си той се об­ръ­щал към Бо­га с ду­ми­те: „Гос­по­ди, от­к­рий ми зад­г­роб­на­та участ на моя брат!“

И ето, вед­нъж той виж­да на­сън ду­ша­та на по­кой­ни­ка, око­ло ко­я­то сто­я­ли ан­ге­ли и спо­ре­ли със зли­те ду­хо­ве.

­

- Тая ду­ша е на­ша! -­ ви­ка­ли де­мо­ни­те. ­-Тя вър­ше­ше на­ши­те де­ла.

­

- Не, -­ от­го­во­ри­ли ан­ге­ли­те, -­ тая ду­ша е ве­че из­ба­ве­на от ва­ша­та власт с ми­лос­ти­ня­та, ко­я­то е раз­да­де­на за нея.

Но злите духове възразявали:

-­ Ни­ма сам по­кой­ни­кът е раз­дал ми­лос­ти­ня­та? Брат му я раз­да­де!

И те по­со­чи­ли при тия ду­ми св. Лу­ка.

То­га­ва той се на­ме­сил в раз­го­во­ра и ре­къл жи­во:

-­ Да, на­и­с­ти­на аз раз­да­дох ми­лос­ти­ня­та, но не за се­бе си, а за ду­ша­та на моя гре­шен брат.

След тия ду­ми де­мо­ни­те из­чез­на­ли пос­ра­ме­ни...

Кол­ко е уте­ши­тел­но да зна­ем, че мър­т­ви­те ще въз­к­ръс­нат, че ду­ша­та е без­с­мър­т­на и че на­ши­те мо­лит­ви и осо­бе­но мо­лит­ви­те на св. Цър­к­ва мо­гат да по­ма­гат на скъ­пи­те ни по­кой­ни­ци, ум­ре­ли ка­то чо­ве­ци в гре­хо­ве!...