Девети член

Версия за печат

(ВЯР­ВАМ) В ЕД­НА СВЕ­ТА, ВСЕ­ЛЕН­С­КА И АПОС­ТОЛ­С­КА ЦЪР­К­ВА

В обик­но­ве­ния раз­го­вор ние на­ри­ча­ме цър­к­ва хра­ма, де­то вяр­ва­щи­те се съ­би­рат на об­ща мо­лит­ва и де­то се из­вър­ш­ва св. Ли­тур­гия. Хра­мът се на­ри­ча още дом Бо­жи. Но ос­вен дом Бо­жи по­ня­ти­е­то „цър­к­ва“ оз­на­ча­ва още и об­щес­т­во­то от вяр­ва­щи, ко­и­то об­ра­зу­ват ед­но ця­ло и на ко­и­то гла­ва­та е Сам Хрис­тос. По-точ­но, Цър­к­ва е бо­го­у­с­та­но­ве­но об­щес­т­во от чо­ве­ци, съ­е­ди­не­ни с ед­на пра­вос­лав­на вя­ра, с един за­кон Бо­жи, с ед­на йе­рар­хия и с ед­ни тайн­с­т­ва. Та­зи Цър­к­ва об­ра­зу­ва ед­но Тя­ло Хрис­то­во (1 Кор. 12:12-20, 27-28). Гла­ва на Цър­к­ва­та е Сам Хрис­тос, ду­ша­та на Цър­к­ва­та е жи­вот­во­ря­щи­ят Све­ти Дух, а чле­но­ве на Цър­к­ва­та сме ние ­ пра­вос­лав­ни­те хрис­ти­я­ни. Цър­к­ва­та, ос­но­ва­на от Гос­под Иисус Хрис­тос, е за­поч­на­ла, тъй да се ка­же, офи­ци­а­л­но да съ­щес­т­ву­ва от де­ня Пет­де­сет­ни­ца, ко­га­то Све­ти­ят Дух сля­зъл над апос­то­ли­те. Тоя ден е ка­то че ли ней­ни­ят рож­ден ден. Све­ти­ят Дух, сля­зъл над нея, не я е ос­та­вил ве­че ни­ко­га, Той и се­га оби­та­ва в нея и я ръ­ко­во­ди. В Цър­к­ва­та и чрез Цър­к­ва­та вяр­ва­щи­те по­лу­ча­ват Бо­жи­я­та бла­го­дат и да­ро­ве­те на Све­тия Дух.

Но как тряб­ва да се раз­би­рат ду­ми­те: вяр­вам в Цър­к­ва­та? Вяр­ва се в не­що, ко­е­то не се виж­да. А Цър­к­ва­та е ви­ди­ма. Мо­же ли, сле­до­ва­тел­но, да се вяр­ва в Цър­к­ва­та? А все пак, как­то ще до­ка­жем, пра­вил­но е да се каз­ва: вяр­вам в Цър­к­ва­та, за­що­то в нея има пок­рай ви­ди­ма­та стра­на и не­ви­ди­ма. Към не­ви­ди­ма­та стра­на в Цър­к­ва­та тряб­ва да от­не­сем Бо­жи­я­та бла­го­дат, ко­я­то пре­бъд­ва в нея и я уп­рав­ля­ва. Към не­ви­ди­ма­та стра­на в Цър­к­ва­та тряб­ва да от­не­сем още и не­бес­на­та Цър­к­ва, към ко­я­то при­над­ле­жат всич­ки ум­ре­ли в ис­тин­с­ка вя­ра и по­ка­я­ние пра­вос­лав­ни хрис­ти­я­ни и всич­ки све­тии. Ка­то каз­ва­ме: вяр­вам в Цър­к­ва­та, ние ка­то че ли за­я­вя­ва­ме: твър­до сме убе­де­ни в то­ва, че в Цър­к­ва­та Хрис­то­ва, ко­я­то се на­ми­ра на зе­мя­та и към ко­я­то при­над­ле­жат всич­ки пра­вос­лав­ни хрис­ти­я­ни, пре­бъд­ва и дейс­т­ва Бо­жи­я­та бла­го­дат, и че Цър­к­ва­та Хрис­то­ва е още и на не­бе­то, де­то тя обе­ди­ня­ва всич­ки ум­ре­ли в ис­тин­с­ка­та пра­вос­лав­на вя­ра све­тии и пра­вед­ни­ци и всич­ки ис­к­ре­но раз­ка­я­ли се греш­ни­ци.

Но ос­вен по из­тък­на­ти­те при­чи­ни ние каз­ва­ме: вяр­вам в Цър­к­ва­та още и по­ра­ди то­ва, че пок­рай ис­тин­с­ка­та Цър­к­ва Хрис­то­ва има и мно­го дру­ги ре­ли­ги­о­з­ни об­щес­т­ва, сбо­ри­ща и сек­ти, ко­и­то имат вид на Цър­к­ва, но не са Цър­к­ва. Кой ще ни убе­ди, коя е ис­тин­с­ка­та Цър­к­ва, ако не на­ша­та пра­о­те­чес­ка вя­ра? Да си по­я­с­ним то­ва с ня­кои при­ме­ри. На­ши­ят Спа­си­тел Иисус Хрис­тос е скрит ка­то обик­но­вен чо­век меж­ду мно­го­то чо­ве­ци. Кой ще ни Го раз­к­рие ка­то Бо­го­чо­век, ако не на­ша­та вя­ра? Св. Биб­лия, ко­я­то съ­дър­жа ду­ми на ве­чен жи­вот, е скри­та ка­то обик­но­ве­на кни­га меж­ду мно­го­то дру­ги кни­ги в све­та. Кое ще ни по­мог­не да я от­ли­чим от ос­та­на­ли­те кни­ги и да ви­дим в нея Кни­га­та на кни­ги­те, ако не на­ша­та вя­ра? Тъй и св. Пра­вос­лав­на цър­к­ва е скри­та меж­ду мно­го­то чо­веш­ки ре­ли­ги­о­з­ни об­щес­т­ва ка­то ед­но от тях. Кое ще ни по­со­чи в нея ис­тин­с­ка­та бо­го­у­с­та­но­ве­на и спа­си­тел­на Цър­к­ва, ако не на­ша­та вя­ра? Ето за­то­ва и ние каз­ва­ме: „Вяр­вам в ед­на, све­та, съ­бор­на и апос­тол­с­ка Цър­к­ва.“

Цър­к­ва­та ка­то ус­та­нов­ле­ние Бо­жие е ос­но­ва­на на зе­мя­та, за да под­гот­ви вяр­ва­щи­те за не­бе­то. Тя ще съ­щес­т­ву­ва веч­но. То­ва е ка­зал Сам Хрис­тос: „На тоя ка­мък ще съг­ра­дя Цър­к­ва­та Си и пор­ти­те адо­ви ня­ма да є над­де­ле­ят“ (Мат. 16:18). Зна­чи, ня­ма та­ка­ва си­ла, ко­я­то би мог­ла да по­бе­ди Цър­к­ва­та Хрис­то­ва и да прек­ра­ти ней­но­то съ­щес­т­ву­ва­не. То­ва се е до­ка­за­ло мно­го пъ­ти в ис­то­ри­я­та. В пър­ви­те ве­ко­ве на хрис­ти­я­н­с­т­во­то ­ в епо­ха­та на най-страш­ни­те го­не­ния, ко­га­то рим­с­ки­те им­пе­ра­то­ри мис­ле­ха, че ще уни­що­жат и име­то хрис­ти­я­нин, Цър­к­ва­та най-мно­го ук­реп­на и се раз­п­рос­т­ра­ни. Тя е не­по­бе­ди­ма, за­що­то я за­щи­ща­ва и ук­ре­пя­ва ней­ни­ят Ос­но­ва­тел и Гла­ва, Сам Гос­под Иисус Хрис­тос.

Вя­ра­та в св. Цър­к­ва ни за­дъл­жа­ва да я слу­ша­ме, да є се по­ко­ря­ва­ме и да не на­ру­ша­ва­ме ней­ни­те за­по­ве­ди и ус­та­нов­ле­ния. Чле­но­ве­те на ед­но тя­ло не мо­гат да се под­чи­ня­ват на дру­ги за­ко­ни, ос­вен на тия, ко­и­то дейс­т­ват в ця­ло­то тя­ло. Ина­че, ако те не се под­чи­ня­ват на за­ко­ни­те, дейс­т­ва­щи в тя­ло­то, не ще мо­гат да по­лу­ча­ват жи­вот от не­го, ще ста­нат мър­т­ви и ще от­пад­нат от не­го. Та­ка и ние, чле­но­ве­те на Хрис­то­ва­та Цър­к­ва, тряб­ва да се под­чи­ня­ва­ме на ней­ни­те за­ко­ни и да спаз­ва­ме ней­ни­те ус­та­нов­ле­ния, ако не ис­ка­ме да ста­нем мър­т­ви чле­но­ве и да от­пад­нем от нея.

Ние вяр­ва­ме в ед­на, све­та, съ­бор­на и апос­тол­с­ка Цър­к­ва.

За­що тя се на­ри­ча ед­на? Тя е ед­на, за­що­то един е Хрис­тос, ней­ни­ят Гла­ва. Цър­к­ва­та се на­ри­ча тя­ло Хрис­то­во (1 Кор. 12:27). Как­то под ед­на гла­ва не мо­же да има две или по­ве­че те­ла, тъй и еди­ни­ят Хрис­тос не мо­же да бъ­де Гла­ва на две или по­ве­че раз­но­и­з­по­вед­ни цър­к­ви или ре­ли­ги­о­з­ни об­щес­т­ва. Той е ос­но­вал ед­на Цър­к­ва, а не мно­го. Той е ис­кал да въ­ве­де всич­ки в ед­на ко­ша­ра. Той се е мо­лил да бъ­дат всич­ки по­вяр­ва­ли в Не­го ед­но (Ио­ан 17:21). От­па­да­щи­те от ед­на­та Цър­к­ва са­ми се от­къс­ват от спа­си­тел­но­то тя­ло за своя по­ги­бел, ка­то ста­ват мър­т­ви чле­но­ве. Още от ос­но­ва­ва­не­то на Цър­к­ва­та са се по­я­ви­ли мно­го ере­ти­ци и раз­кол­ни­ци. Но един­с­т­во­то на ис­тин­с­ка­та Хрис­то­ва Цър­к­ва се е за­па­зи­ло по си­ла­та на Хрис­то­во­то обе­ща­ние до ден дне­шен.

Цър­к­ва­та е ед­на не са­мо по сво­е­то на­ча­ло и ос­но­ва­ва­не. Тя е ед­на и по вът­реш­но­то си и по вън­ш­но­то си ус­т­ройс­т­во. Тя има един Гла­ва ­ Гос­под Иисус Хрис­тос, и се ожи­вот­во­ря­ва от еди­ния Све­ти Дух. Чле­но­ве­те на Цър­к­ва­та се де­лят на пас­ти­ри и па­со­ми. Но всич­ки пас­ти­ри пре­по­да­ват ед­но и съ­що пра­вос­лав­но уче­ние, един и същ Сим­вол на вя­ра­та; те из­вър­ш­ват ед­ни и съ­щи тайн­с­т­ва и се ръ­ко­во­дят от ед­ни и съ­щи бо­жес­т­ве­ни за­ко­ни. Всич­ки па­со­ми при­е­мат то­ва уче­ние и тоя Сим­вол на вя­ра­та, пол­з­ват се от тия тайн­с­т­ва и след­ват ръ­ко­вод­с­т­во­то на сво­и­те пас­ти­ри.

Един­с­т­во­то на Цър­к­ва­та ни за­дъл­жа­ва да за­паз­ва­ме „един­с­т­во­то на ду­ха чрез връз­ки­те на ми­ра“ (Ефес. 4:3). Ма­кар че Цър­к­ва­та е раз­п­рос­т­ра­не­на по ця­ла­та зе­мя, но има ка­то че ли ед­на ду­ша, ед­но сър­це, ед­ни ус­та. Цър­к­ва­та е ед­на, въп­ре­ки че с ум­но­жа­ва­не­то на ней­ни­те чле­но­ве поч­на­ли да се обо­со­бя­ват от­дел­ни час­ти на ед­на­та и един­на все­лен­с­ка Цър­к­ва. Та­ка са се по­я­ви­ли тъй на­ре­че­ни­те по­мес­т­ни пра­вос­лав­ни цър­к­ви ­ гръц­ка, бъл­гар­с­ка, рус­ка, сръб­с­ка, ру­мън­с­ка и пр. То­ва обо­со­бя­ва­не е са­мо ге­о­г­раф­с­ко и на­род­нос­т­но; то е по мес­то­по­ло­же­ние и по ад­ми­нис­т­ра­тив­но ус­т­ройс­т­во, но в ни­ка­къв слу­чай не и вер­с­ко. То не на­ру­ша­ва ос­нов­но­то един­с­т­во на Цър­к­ва­та, не є пре­чи да си ос­та­не ед­на по вя­ра, по за­кон Бо­жи, по тайн­с­т­ва, по иерар­хи­чес­ко и по ка­но­ни­чес­ко ус­т­ройс­т­во.

Св. Кип­ри­ян каз­ва: „Слън­це­то има мно­го лъ­чи, но свет­ли­на­та му е ед­на. На дър­во­то има мно­го кло­ни, но дъ­не­рът е един... От­де­ли слън­че­вия лъч от не­го­во­то на­ча­ло, ­ един­с­т­во­то ня­ма да до­пус­не да съ­щес­т­ву­ва от­дел­на свет­ли­на. От­де­ли кло­на от дър­во­то, ­ от­чу­пе­на­та част ще за­гу­би спо­соб­ност­та да рас­те... По съ­щия на­чин Цър­к­ва­та, оза­ре­на от Гос­под­ня­та свет­ли­на, раз­п­ръс­к­ва по це­лия свят сво­и­те лъ­чи. Но свет­ли­на­та, раз­ли­ва­ща се нав­ся­къ­де, е ед­на, и един­с­т­во­то на тя­ло­то ос­та­ва не­раз­дел­но. Тя раз­п­рос­т­ра­ня­ва по ця­ла­та зе­мя сво­и­те кло­ни, отеж­не­ли от пло­до­ве... При все то­ва гла­ва­та ос­та­ва ед­на“...

От ед­на­та из­на­чал­на Цър­к­ва са се от­к­ло­ни­ли ка­то­ли­чес­т­во­то и про­тес­тан­т­с­т­во­то. Те са из­не­ве­ри­ли на вя­ра­та на древ­на­та и един­на Пра­вос­лав­на цър­к­ва, по­не­же са въз­п­ри­е­ли раз­ни но­ви ве­ро­у­чи­тел­ни осо­бе­нос­ти. Ка­то­ли­чес­т­во­то се е от­де­ли­ло от Пра­вос­лав­на­та цър­к­ва през ХI век, а про­тес­тан­т­с­т­во­то е въз­ник­на­ло още по-къс­но ­ ХVI век. Впос­лед­с­т­вие про­тес­тан­т­с­т­во­то се е раз­д­ро­би­ло на още мно­го сек­ти. Днес ня­кои ги наб­ро­я­ват над 1000.

Ако срав­ним всич­ки днеш­ни ве­ро­и­з­по­ве­да­ния с древ­на­та Цър­к­ва, ко­я­то е про­съ­щес­т­ву­ва­ла в един­с­т­во от ос­но­ва­ва­не­то си до раз­де­ле­ни­е­то, ще ви­дим, че са­мо на­ша­та Пра­вос­лав­на цър­к­ва се пок­ри­ва на­пъл­но с нея, по­не­же Све­ти­ят Дух, Ду­хът на ис­ти­на­та, Кой­то я ръ­ко­во­ди още от ос­но­ва­ва­не­то є, я пред­паз­ва от ере­ти­чес­ки но­во­въ­ве­де­ния, как­ви­то са се про­мък­на­ли в от­де­ли­ли­те се от нея дру­ги из­по­ве­да­ния.

Пра­вос­лав­ни­те хрис­ти­я­ни тряб­ва да пом­нят, че те са чле­но­ве на ед­на­та, све­та, все­лен­с­ка и апос­тол­с­ка Цър­к­ва и че вън от нея те не мо­гат да во­дят пра­ви­лен ду­хо­вен жи­вот и ще по­ги­нат. Вън от Пра­вос­лав­на­та цър­к­ва ня­ма спа­се­ние. Са­мо в Пра­вос­лав­на­та цър­к­ва се па­зи на­пъл­но не­пов­ре­де­но уче­ни­е­то на Гос­под Иисус Хрис­тос, ко­е­то ни е пре­да­де­но чрез апос­то­ли­те в Но­вия За­вет и ко­е­то се съх­ра­ня­ва още и в Све­ще­но­то Пре­да­ние, за ко­е­то зна­ем от цър­ков­ни­те мо­лит­ви, от древ­ни­те цър­ков­ни оби­чаи и от тво­ре­ни­я­та на све­ти­те от­ци и учи­те­ли на Цър­к­ва­та.

Св. Цър­к­ва се на­ри­ча ед­на, ма­кар че се със­тои от две по­ло­ви­ни ­ зем­на и не­бес­на. Към не­бес­на­та Цър­к­ва се чис­лят всич­ки ан­ге­ли и всич­ки по­кой­ни свет­ци и пра­вед­ни­ци, как­то и всич­ки раз­ка­я­ли се греш­ни­ци, от­ми­на­ли от­въд и по­мил­ва­ни от Бо­га. А към зем­на­та Цър­к­ва при­над­ле­жат всич­ки жи­ве­е­щи на зе­мя­та пра­вос­лав­ни хрис­ти­я­ни. Как мо­же да се го­во­ри за ед­на Цър­к­ва, щом има зем­на и не­бес­на Цър­к­ва? Тях­но­то един­с­т­во се със­тои в то­ва, че един е тех­ни­ят Гла­ва ­ Гос­под Иисус Хрис­тос, Кой­то е ка­зал: „Да­де Ми се вся­ка власт на не­бе­то и на зе­мя­та“ (Еф. 28:18). За съ­що­то го­во­ри и св. ап. Па­вел, ко­га­то пи­ше, че Бог Отец е съ­е­ди­нил всич­ко не­бес­но и зем­но под един Гла­ва ­ Хрис­тос (Еф. 1:10). Ос­вен то­ва, в не­бес­на­та и в зем­на­та Цър­к­ва дейс­т­ва един и съ­щи Бо­жи Дух и се из­пъл­ня­ва ед­на и съ­ща во­ля Бо­жия.

Об­ще­ни­е­то меж­ду зем­на­та и не­бес­на Цър­к­ва съ­що го­во­ри за тях­но­то един­с­т­во. То­ва об­ще­ние се чув­с­т­ва осо­бе­но сил­но в бо­жес­т­ве­на­та Ли­тур­гия, ко­га­то све­ще­ни­кът при из­вър­ш­ва­не на св. прос­ко­ми­дия спо­ме­на­ва от не­бес­на­та Цър­к­ва Май­ка­та Бо­жия, всич­ки свет­ци и всич­ки по­кой­ни хрис­ти­я­ни, а от зем­на­та Цър­к­ва ­ име­на­та на жи­ви­те. Все­ки пра­вос­ла­вен хрис­ти­я­нин чув­с­т­ва връз­ка­та си с не­бес­на­та Цър­к­ва, ко­га­то се мо­ли на св. Бо­го­ро­ди­ца и на све­ти­и­те. Бог е дал на из­б­ра­ни­ци­те Си от не­бес­на­та Цър­к­ва чу­дот­вор­на си­ла и бла­го­дат да по­ма­гат на ония от зем­на­та Цър­к­ва, ко­и­то с вя­ра и усър­дие при­зо­ва­ват тях­на­та по­мощ. Ето един ха­рак­те­рен слу­чай.

Ед­на мо­на­хи­ня от Ди­ве­е­в­с­кия ма­нас­тир, кой­то бил ръ­ко­во­ден от ве­ли­кия Бо­жи угод­ник св. Се­ра­фим Са­ров­с­ки, за­бо­ля­ла от очи. Тя се мо­ле­ла на по­чи­на­лия ве­че Са­ров­с­ки све­тец да я из­ле­ку­ва. Вед­нъж тя виж­да на­сън, че се на­ми­ра в цър­к­ва­та на Тих­вин­с­ка­та Бо­жия Май­ка. Св. Се­ра­фим из­ли­за от цар­с­ки­те вра­ти в бя­ла одеж­да, по­да­ва на бол­на­та ед­на от пок­рив­ки­те, с ко­и­то се пок­ри­ват све­ти­те да­ро­ве, и є каз­ва да от­рие с нея очи­те си.

-­ Ти ли си то­ва, ба­тюш­ка? -­ пи­та в не­до­у­ме­ние мо­на­хи­ня­та.

­- Как­ва си не­вяр­ва­ща, ра­дост моя, -­ от­в­ръ­ща й той. ­- Са­ма ме по­мо­ли да ти по­мог­на, а се­га не вяр­ваш. Аз слу­жа тук св. Ли­тур­гия.

След тия ду­ми див­ни­ят Бо­жи угод­ник ста­нал не­ви­дим. А мо­на­хи­ня­та по­чув­с­т­ва­ла очи­те си съ­вър­ше­но из­ле­ку­ва­ни.

Има без­чис­ле­но мно­жес­т­во при­ме­ри за то­ва, как свет­ци, от­ми­на­ли от­въд, по­ма­гат на вяр­ва­щи­те лю­де. За­туй и ние чес­то тряб­ва да се об­ръ­ща­ме към тях с ду­ми­те: „Све­ти Бо­жии угод­ни­ци, мо­ле­те се Бо­гу за нас!“

Св. Пра­вос­лав­на цър­к­ва вяр­ва, въз ос­но­ва на сло­во­то Бо­жие, в чу­дот­вор­на­та си­ла не са­мо на мо­лит­ви­те на све­ти­и­те (Иак. 5:16), но и в чу­дот­вор­на­та си­ла на пред­ме­ти, ос­та­на­ли от тях (Де­ян. 19:12), как­то и в чу­дот­вор­на­та си­ла на све­ти­те им мо­щи (4 Цар. 13:21).

По-на­та­тък в Сим­во­ла на вя­ра­та Цър­к­ва­та се на­ри­ча све­та. Све­тост­та е не­съ­е­ди­ни­ма с гре­ха, тъй как­то тъм­ни­на­та не мо­же да се слее със свет­ли­на­та. Све­тост­та пред­по­ла­га без­г­реш­ност. Цър­к­ва­та ка­то све­та ня­ма в се­бе си ни­що гре­хов­но, ни­как­ва сквер­но­та или по­рок (Еф. 5:25-27). Тя е све­та, за­що­то е ос­ве­те­на от Иисус Хрис­тос чрез Не­го­во­то уче­ние, чрез Не­го­ви­те мо­лит­ви, чрез Не­го­ви­те стра­да­ния. Гос­под ос­ве­тя­ва Сво­я­та Цър­к­ва и чрез тайн­с­т­ва­та, пос­ред­с­т­вом ко­и­то се да­ва на вяр­ва­щи­те бла­го­дат­та на Све­тия Дух, ко­я­то ос­ве­ща­ва и ук­ре­пя­ва хо­ра­та.

Цър­к­ва­та се на­ри­ча све­та още и за­то­ва, че ней­ни­те чле­но­ве са приз­ва­ни да бъ­дат све­ти, очис­те­ни от всич­ко не­чис­то в тоя свят, в кой­то жи­ве­ят и през кой­то пъ­ту­ват. Но ние виж­да­ме, че към тая све­та Цър­к­ва не при­над­ле­жат са­мо свет­ци, но и греш­ни лю­де. Как мо­же Цър­к­ва­та да бъ­де све­та, щом в нея вли­зат и греш­ни­ци? Съг­ре­ша­ва­щи­те, ко­и­то се очис­т­ват с ис­тин­с­ко по­ка­я­ние, не пре­чат на Цър­к­ва­та да бъ­де све­та. Чрез по­ка­я­ни­е­то си те се окъп­ват в бла­го­дат­та, ко­я­то е в Цър­к­ва­та, и по не­пос­ти­жим на­чин ста­ват са­ми све­ти. Хрис­тос не е до­шъл да при­зо­ве пра­вед­ни­те, но греш­ни­те към по­ка­я­ние.

Има мно­го уди­ви­тел­ни при­ме­ри в цър­ков­на­та ис­то­рия, ко­и­то ни по­соч­ват, как ве­ли­ки греш­ни­ци са се пре­раж­да­ли ос­нов­но и са ста­ва­ли свет­ци. Тук е дос­та­тъч­но да спо­ме­нем са­мо при­ме­ра на св. Мой­сей Му­рин, кой­то бил по-пре­ди раз­бой­ник, а пос­ле ста­нал ве­лик Бо­жи угод­ник и чу­дот­во­рец, и при­ме­ра на св. Ма­рия Еги­пет­с­ка, ко­я­то от блуд­ни­ца ста­на­ла све­ти­ца. Все­ки член на Цър­к­ва­та тряб­ва да се стре­ми към свя­тост, тъй ка­то без нея ни­кой ня­ма да ви­ди Гос­по­да (Евр. 12:14). С бла­го­дат­на­та по­мощ на Све­тия Дух све­тост­та ста­ва дос­ти­жи­ма за все­ки вяр­ващ, сти­га той да се стре­ми с всич­ки си­ли към нея.

Не­раз­ка­я­ни­те пък греш­ни­ци, упор­с­т­ва­щи в зло­то, са­ми от­па­дат ка­то мър­т­ви чле­но­ве от един­но­то тя­ло на Цър­к­ва­та. Тъй че те ос­к­вер­ня­ват чрез гре­хо­ве­те се­бе си, а не све­та­та Цър­к­ва. Те се от­лъч­ват от нея или чрез ре­ше­ни­я­та на цър­ков­на­та власт, или чрез не­ви­ди­мия Бо­жи съд.

В Сим­во­ла на вя­ра­та Цър­к­ва­та се на­ри­ча още съ­бор­на или все­лен­с­ка. То­ва зна­чи, че тя съ­би­ра вяр­ва­щи от ця­ла­та зем­на шир или че тя е пръс­на­та по ця­ла­та зем­на шир. А зем­на­та шир на цър­ко­вен език чес­то се на­ри­ча все­ле­на. От­тук, все­лен­с­ка, т.е. раз­п­рос­т­ра­не­на по це­лия свят.

Цър­к­ва­та мо­же да бъ­де нав­ред по зе­мя­та. Прос­т­ран­с­т­ва­та и вре­ме­на­та не я ог­ра­ни­ча­ват. Сам Гос­под Иисус Хрис­тос е ка­зал на Сво­и­те уче­ни­ци: „Иде­те по цял свят и про­по­вяд­вай­те Еван­ге­ли­е­то на всич­ки тва­ри“ (Марк 16:15). Апос­то­ли­те из­пъл­ни­ли за­ве­та на Спа­си­те­ля. Тех­ни­ят звук се по­не­съл по ця­ла­та зе­мя и тех­ни­те ду­ми до кра­и­ща­та на все­ле­на­та (Пс. 18:5). И днес ние виж­да­ме пра­вос­лав­ни хра­мо­ве бук­вал­но из це­лия свят.

Цър­к­ва­та Хрис­то­ва не пред­по­чи­та ед­на на­род­ност пред дру­га. За нея ня­ма „ни елин, ни иуде­ин, ни об­ре­за­ние, ни не­о­б­ре­за­ние, ни вар­ва­рин, ни скит, ни роб, ни сво­бод­ник, а всич­ко и във всич­ко е Хрис­тос“ (Кол. 3:11). Не е би­ло та­ка по-ра­но. Ели­ни­те (ста­ри­те гър­ци), ка­то об­ра­зо­ва­ни, с пре­неб­ре­же­ние гле­да­ли на вар­ва­ри­те. Сво­бод­ни­те пре­зи­ра­ли ро­би­те. Не­о­б­ря­за­ни­те не мог­ли да при­над­ле­жат към вет­хо­за­вет­на­та цър­к­ва. На ев­ре­и­те би­ло заб­ра­не­но да се сбли­жа­ват с дру­го­род­ци­те. В Хрис­то­ва­та цър­к­ва е съв­сем ина­че. Тя не се ог­ра­ни­ча­ва с един ка­къв­то и да е на­род или със­ло­вие, а включ­ва в се­бе си вяр­ва­щи­те от всич­ки на­ро­ди, със­ло­вия, ра­си и въз­рас­ти. Тя не от­х­вър­ля ни­ко­го, ос­вен оно­го­ва, кой­то нея от­х­вър­ля и с то­ва сам от­лъч­ва се­бе си от нея.

Тя не е ог­ра­ни­че­на и по вре­ме. При­би­ра в се­бе си вяр­ва­щи­те от всич­ки вре­ме­на. Ней­на­та все­о­б­х­ват­ност се прос­ти­ра не са­мо от Хрис­та нап­ред, но и от Хрис­та на­зад. Тя включ­ва ос­вен но­во­за­вет­ни­те вяр­ва­щи още и всич­ки ония вет­хо­за­вет­ни пра­вед­ни ду­ши от Адам до св. Ио­ан Кръс­ти­тел, за­ра­ди ко­и­то въз­к­ръс­на­ли­ят Хрис­тос сле­зе в ада, за да ги из­ве­де от­там в цар­с­т­во­то не­бес­но. Цър­к­ва­та об­х­ва­ща и жи­ви­те, и по­кой­ни­те свои чле­но­ве. Над ней­на­та съ­бор­ност и смърт­та ня­ма власт. Тя ще съ­щес­т­ву­ва веч­но, за­що­то ня­ма си­ла, ко­я­то да прек­ра­ти ней­но­то съ­щес­т­ву­ва­не (Мат. 16:18).

Най-сет­не Цър­к­ва­та се на­ри­ча още и апос­тол­с­ка. Ос­но­ва­ни­я­та за то­ва са след­ни­те: апос­то­ли­те са би­ли пър­ви­те ней­ни чле­но­ве, пър­ви­те пос­ле­до­ва­те­ли на Хрис­тос, пър­ви­те сви­де­те­ли на Не­го­ви­те де­ла, пър­ви­те вес­ти­те­ли на Не­го­ви­те чу­де­са и по­у­че­ния, пър­ви­те раз­п­рос­т­ра­ни­те­ли на но­ва­та вя­ра. Те пър­ви след Хрис­тос са про­ле­ли кръв­та си и с то­ва са за­я­к­чи­ли ос­но­ви­те на св. Цър­к­ва. Св. ап. Па­вел пи­ше на ефес­ки­те хрис­ти­я­ни, че те са се ут­вър­ди­ли „вър­ху ос­но­ва­та на апос­то­ли­те и про­ро­ци­те, имай­ки Са­мия Иису­са Хрис­та за кра­е­ъгъ­лен ка­мък“ (Еф. 2:20). Ця­ло­то уче­ние на вя­ра­та, всич­ки пра­ви­ла на бла­го­чес­ти­е­то све­та­та Цър­к­ва е при­е­ла от апос­то­ли­те, ко­и­то пък на свой ред са по­лу­чи­ли всич­ко то­ва от Иисус Хрис­тос. На Пет­де­сет­ни­ца Све­ти­ят Дух сля­зъл над апос­то­ли­те и пре­бъд­вал от­то­га­ва вся­ко­га с тях. А те, ка­то въз­ла­га­ли ръ­це над сво­и­те при­е­м­ни­ци ­ епис­ко­пи­те и све­ще­ни­ци­те ­ пре­по­да­ва­ли им от своя стра­на бла­го­дат­та на Све­тия Дух. От­то­га­ва по пъ­тя на ръ­ко­по­ло­же­ни­е­то чак до на­ши дни та­зи бла­го­дат ми­на­ва вър­ху но­во­ръ­ко­по­ла­га­ни­те при­е­м­ни­ци на апос­тол­с­ки­те при­е­м­ни­ци и та­ка ще бъ­де до свър­ше­ка на све­та. То­ва ве­риж­но пре­по­да­ва­не бла­го­дат­та на Све­тия Дух в Пра­вос­лав­на­та цър­к­ва чрез ръ­ко­по­ла­га­не се на­ри­ча апос­тол­с­ко при­е­м­с­т­во.

И тъй, Цър­к­ва­та се на­ри­ча апос­тол­с­ка, за­що­то е раз­п­рос­т­ра­не­на от апос­то­ли­те, за­що­то па­зи апос­тол­с­ко­то уче­ние и пре­да­ния, за­що­то чрез све­ще­но­то ръ­ко­по­ло­же­ние пре­по­да­ва от апос­тол­с­ко вре­ме до днес и ще пре­по­да­ва и за­нап­ред до свър­ше­ка на све­та от по­ко­ле­ние на по­ко­ле­ние да­ро­ве­те на Све­тия Дух и ця­ло­то цър­ков­но дос­то­я­ние. За­туй, ако ние ис­ка­ме да бъ­дем ис­тин­с­ки пра­вос­лав­ни хрис­ти­я­ни, тряб­ва да дър­жим здра­во апос­тол­с­ки­те пра­ви­ла, уче­ния и пре­да­ния и да бя­га­ме от та­ки­ва уче­ния и та­ки­ва учи­те­ли, ко­и­то ня­мат в ос­но­ва­та си апос­тол­с­ки­те пре­да­ния. В тоя сми­съл св. ап. Па­вел съ­вет­ва со­лун­с­ки­те хрис­ти­я­ни: „Стой­те и дръж­те пре­да­ни­я­та, ко­и­то на­у­чих­те би­ло чрез на­ше сло­во, би­ло чрез на­ше пос­ла­ние“ (2 Сол. 2:15). Вся­ка ерес не е ни­що дру­го, ос­вен от­к­ло­не­ние от апос­тол­с­ко­то уче­ние. Ние тряб­ва да се па­зим от ере­ти­ци и от ере­ти­чес­ки уче­ния, ако ис­ка­ме да не по­ги­нем. За­що­то вън от Пра­вос­лав­на­та цър­к­ва ня­ма спа­се­ние. Скъ­са­ме ли връз­ка­та с апос­то­ли­те, скъс­ва­ме връз­ка­та и с бла­го­дат­та на Све­тия Дух. А без Бо­жи­я­та бла­го­дат, ко­я­то дейс­т­ва в Пра­вос­лав­на­та цър­к­ва, ни­кой не мо­же да се спа­си.

Бо­жи­ят угод­ник Ки­ри­ак, един дъл­бо­ко прос­ве­тен под­виж­ник на Пра­вос­лав­на­та цър­к­ва, се под­ви­за­вал в ед­на тяс­на ки­лия око­ло ре­ка Иор­дан. Вед­нъж до­шъл при не­го един из­пад­нал в ерес мо­нах на име Те­о­фан, кой­то се бил ув­ля­къл по нес­то­ри­я­н­с­ки­те заб­лу­ди. Св. Ки­ри­ак нас­то­я­тел­но го убеж­да­вал да се от­ка­же от ере­ти­чес­т­во­то си и пак да се вър­не в ло­но­то на ед­на­та, све­та, съ­бор­на и апос­тол­с­ка Цър­к­ва. „Един­с­т­ве­ни­ят път на на­ше­то спа­се­ние“, каз­вал той, „е то­зи да мис­лим и вяр­ва­ме, та­ка, как­то са мис­ли­ли и вяр­ва­ли све­ти­те от­ци“...

На то­ва Те­о­фан от­го­во­рил:

-­ Всич­ки ере­си каз­ват съ­що­то, че, ако ня­маш с тях об­ще­ние, ня­ма да се спа­сиш. И аз не знам, ко­го да вяр­вам. Мо­ят ра­зум е та­ка слаб, че не мо­же да пос­тиг­не ис­ти­на­та и да я раз­ли­чи от заб­лу­да­та. Но по­мо­ли се Бо­гу за ме­не, Той да ме вра­зу­ми по ня­ка­къв на­чин с от­к­ро­ве­ние сви­ше!

Те­о­фан съв­сем не бил упо­рит ере­тик. Той из­пад­нал в ерес не от зла во­ля, не и по­ра­ди не­чес­тив жи­вот, а по­ра­ди нез­на­ние. Св. Ки­ри­ак се за­рад­вал сил­но, ка­то ви­дял го­тов­ност­та на тоя брат да при­е­ме ис­ти­на­та и му ка­зал:

-­ Ос­та­ни в мо­я­та ки­лия и аз се на­дя­вам, че Бо­жи­я­та бла­гост ще ти от­к­рие пра­ва­та вя­ра.

След то­ва пре­по­доб­ни Ки­ри­ак се от­да­ле­чил на ед­но уеди­не­но мяс­то и за­поч­нал усър­д­но да се мо­ли за вра­зу­мя­ва­не­то на Те­о­фан. Бог чул мо­лит­ва­та на Своя угод­ник. И ето, на след­ва­щия ден око­ло три ча­са след плад­не Те­о­фан ви­дял, че ня­кой се приб­ли­жил до не­го и със строг глас му ка­зал:

-­ Ела да поз­на­еш ис­ти­на­та!       

Не­поз­на­ти­ят го по­вел към ед­но тъм­но и смрад­но мяс­то и му по­ка­зал сред ад­с­кия огън ере­ти­ци­те Арий, Нес­то­рий, Ев­ти­хий, Ди­о­с­кор и др., ко­и­то из­да­ва­ли ужас­ни сте­на­ния и скър­ца­ли със зъ­би от не­по­но­си­ми­те мъ­ки.

-­ Ето, -­ ка­зал му той, -­ то­ва е мяс­то­то на ония, ко­и­то ере­ти­чес­ки мис­лят, как­то и на ония, ко­и­то ги след­ват. И тъй, ако ти ха­рес­ва то­ва мяс­то, ос­та­ни си в сво­я­та заб­лу­да. А ако не ис­каш да се под­х­вър­лиш на та­ко­ва на­ка­за­ние, обър­ни се към све­та­та, съ­бор­на и апос­тол­с­ка Цър­к­ва, към ко­я­то се чис­ли пре­по­доб­ни Ки­ри­ак. Ис­ти­на ти каз­вам, че, ако чо­век из­вър­ши всич­ки доб­ро­де­те­ли, но не вяр­ва пра­вос­лав­но, ще дой­де в то­ва мяс­то на мъ­ки­те.

След тия ду­ми вес­ти­те­лят на Бо­жи­я­та во­ля ста­нал не­ви­дим. А Те­о­фан се при­съ­е­ди­нил към све­та­та Пра­вос­лав­на цър­к­ва.

Ние тряб­ва да оби­ча­ме на­ша­та спа­си­тел­на пра­вос­лав­на, апос­тол­с­ка вя­ра. Тряб­ва да я па­зим ка­то зе­ни­ца­та на очи­те си и за нея тряб­ва да бъ­дем го­то­ви до­ри и кръв­та си да про­ле­ем. Хрис­ти­я­н­с­ка­та ис­то­рия ни да­ва мно­го при­ме­ри на ве­ли­ка твър­дост в из­по­вяд­ва­не све­та­та апос­тол­с­ка вя­ра. Ето един от тия при­ме­ри.

В VIII век ца­ру­вал ви­зан­тийс­ки­ят им­пе­ра­тор Кон­с­тан­тин Коп­ро­ним. Той се от­к­ло­нил от апос­тол­с­ки­те пре­да­ния, ка­то прес­та­нал да по­чи­та св. ико­ни и ка­то под­дър­жал ико­но­бор­на­та ерес. В то­ва вре­ме жи­вял твър­ди­ят за­щит­ник на Пра­вос­ла­ви­е­то св. Сте­фан Но­ви. Им­пе­ра­то­рът, мис­лей­ки да го спе­че­ли на своя стра­на, из­п­ра­тил при не­го два­ма свои прид­вор­ни чи­нов­ни­ци, чрез ко­и­то му пред­ла­гал скъ­пи по­да­ръ­ци. Св. Сте­фан при­ел цар­с­ки­те да­ро­ве. Но ко­га­то му пре­да­ли во­ля­та на ца­ря да под­пи­ше ре­ше­ни­я­та на ико­но­бор­чес­кия ере­ти­чес­ки съ­бор за уни­що­жа­ва­не на ико­но­по­чи­та­ни­е­то, св. Сте­фан мъ­жес­т­ве­но се обя­вил про­тив то­ва ис­ка­не на им­пе­ра­то­ра. Той ка­зал:

-­ Аз ня­ма да пре­под­пи­ша ва­шия съ­бор, из­пъл­нен с праз­нос­ло­вие и лъ­жа. Ка­же­те на ца­ря, че ни­ко­га аз ня­ма да на­зо­ва гор­чи­во­то слад­ко и тъм­ни­на­та ­ свет­ли­на... А за све­ти­те ико­ни аз съм го­тов и да ум­ра и не ме е страх от цар­с­ки­те зап­ла­хи.

След то­ва той прос­т­рял ръ­ка­та си и ка­то съб­рал ше­па­та си, про­дъл­жил:

-­ Ако бих имал в се­бе си кръв са­мо кол­ко­то тая ше­па, то и нея не бих се по­ко­ле­бал да про­лея за Хрис­то­ва­та ико­на. Ка­же­те то­ва на им­пе­ра­то­ра. А тия да­ро­ве от­не­се­те об­рат­но...

Пра­те­ни­ци­те се вър­на­ли при ца­ря без вся­ка­къв ус­пех. Тъй св. Сте­фан не се уп­ла­шил от ца­ря, въс­та­нал сре­щу про­веж­да­на­та от не­го ерес и ос­та­нал ве­рен на апос­тол­с­ки­те пре­да­ния. Тъй и ние тряб­ва да дър­жим здра­во уче­ни­е­то на св. апос­то­ли и да въс­та­ва­ме про­тив вся­ко изо­па­ча­ва­не на св. пра­вос­лав­на вя­ра.

В зак­лю­че­ние ще при­пом­ним прек­рас­ни­те срав­не­ния на Цър­к­ва­та, ко­и­то на­ми­ра­ме у св. Ио­ан Зла­то­уст, ве­лик пра­вед­ник и про­по­вед­ник, жи­вял в IV век. Той упо­до­бя­ва жи­во­та на мо­ре, ко­е­то всич­ки тряб­ва да преп­лу­ва­ме. Един­с­т­ве­ни­ят ко­раб, кой­то не по­тъ­ва, за­що­то е па­зен от все­мо­гъ­щия Бог, то­ва е св. Цър­к­ва Хрис­то­ва. Гос­по­да­рят на тоя ко­раб е Бог Отец. Кор­м­чи­я­та е Еди­но­род­ни­ят Му Син. Бла­гоп­ри­я­т­ни­ят вя­тър е Све­ти­ят Дух. Под­чи­не­ни­те уп­ра­ви­те­ли на то­зи ко­раб са апос­то­ли­те и тех­ни­те при­е­м­ни­ци ­ цър­ков­ни­те пас­ти­ри. Плу­ва­щи­те в тоя ко­раб са пра­вос­лав­ни­те хрис­ти­я­ни... Мач­та­та е св. Кръст Хрис­тов. Плат­на­та са лю­бов­та. Кот­ва­та е на­деж­да­та. То­зи ко­раб пре­веж­да жи­ве­е­щи­те бла­го­чес­ти­во и пра­вос­лав­но вяр­ва­щи хрис­ти­я­ни през бу­ри­те на вре­ме­то в ти­хо­то прис­та­ни­ще на цар­с­т­во­то не­бес­но. Кой­то от­па­да от тоя ко­раб, об­ри­ча се сам на по­ги­бел.

И тъй, да сто­им твър­до в св. Пра­вос­лав­на цър­к­ва, ко­я­то е за нас един­с­т­вен спа­си­те­лен ко­раб. И ка­то из­по­вяд­ва­ме: „Вяр­вам в ед­на, све­та, все­лен­с­ка и апос­тол­с­ка Цър­к­ва“, да се ста­ра­ем да пот­вър­ж­да­ва­ме вя­ра­та си със съ­о­т­вет­ни бо­го­у­год­ни де­ла.