Пети член

Версия за печат

И ВЪЗ­К­РЪС­НА В ТРЕ­ТИЯ ДЕН СПО­РЕД ПИ­СА­НИ­Я­ТА

Най-сил­но­то до­ка­за­тел­с­т­во за то­ва, че Хрис­то­ви­те стра­да­ния и смърт са на­и­с­ти­на из­ку­пи­тел­ни за нас чо­ве­ци­те, е слав­но­то Хрис­то­во въз­к­ре­се­ние от мър­т­ви­те. Бо­го­чо­ве­кът въз­к­ръс­на и с то­ва по­ло­жи ос­но­ва и на на­ше­то бла­же­но въз­к­ре­се­ние и окон­ча­тел­но из­бав­ле­ние от гре­ха, прок­ля­ти­е­то и смърт­та. „Хрис­тос въз­к­ръс­на от мър­т­ви­те и за ум­ре­ли­те ста­на на­ча­тък“ (1 Кор. 15:20). Тия ду­ми зна­чат, че и ние след смърт­та си ще въз­к­ръс­нем по­доб­но на Иисус Хрис­тос при вто­ро­то Не­го­во при­шес­т­вие, за да се рад­ва­ме с Не­го, ако сме се ста­ра­ли да Му уго­дим през зем­ния си жи­вот.

В ед­на цър­ков­на пе­сен, опис­ва­ща не­о­пи­су­е­мия Иисус Хрис­тос не­пос­ред­с­т­ве­но след смърт­та Му и пре­ди въз­к­ре­се­ни­е­то Му, се каз­ва: „Хрис­те, Ти си бил в гро­ба с плът­та Си, в ада с ду­ша­та Си ка­то Бог, в рая с раз­бой­ни­ка и на прес­то­ла с От­ца и Ду­ха. Ти из­пъл­ваш всич­ко, Не­о­пи­су­е­ми!“

За­що е бил Иисус Хрис­тос и в ада, в тая ду­хов­на тъм­ни­ца, де­то са би­ли зак­люч­ва­ни всич­ки ду­ши на по­чи­на­ли­те до Хрис­тос чо­ве­ци? Хрис­тос е сля­зъл в ада, за да из­ба­ви от не­го всич­ки ду­ши, ко­и­то с вя­ра са очак­ва­ли Не­го­во­то ид­ва­не и са се на­дя­ва­ли на из­бав­ле­ние чрез Не­го (1 Петр. 3:19).

Туй, че Иисус Хрис­тос е сля­зъл с ду­ша­та Си в ада, по­каз­ва, че на­ши­ят Спа­си­тел е ум­рял дейс­т­ви­тел­но, а не при­вид­но. Тя­ло­то Му е би­ло пог­ре­ба­но в зе­мя­та, а ду­ша­та Му е сляз­ла в ада. Ко­га­то Иисус Хрис­тос въз­к­ръс­нал, ду­ша­та Му се вър­на­ла в тя­ло­то и то от­но­во ожи­вя­ло. Див­но и не­пос­ти­жи­мо е въз­к­ре­се­ни­е­то на на­шия Гос­под Иисус Хрис­тос! Не­го­во­то въз­к­ръс­на­ло тя­ло, без да бъ­де дух, при­до­би­ло след въз­к­ре­се­ни­е­то свойс­т­ва­та на ду­ха.

Ве­чер­та на съ­щия ден, ко­га­то Хрис­тос въз­к­ръс­нал, апос­то­ли­те се би­ли съб­ра­ли в ед­на иеру­са­лим­с­ка къ­ща, на ко­я­то здра­во зак­лю­чи­ли вра­та­та по­ра­ди туй, че се стра­ху­ва­ли да не дой­де при тях ня­кой от ев­ре­и­те. Ни­кой се­га не мо­жел да вле­зе при тях през зак­лю­че­ни­те вра­ти. Но ето, най-не­о­чак­ва­но пос­ред тях зас­та­нал из­вед­нъж въз­к­ръс­на­ли­ят Хрис­тос. То­ва явя­ва­не на Иисус би­ло не­о­бик­но­ве­но. През зат­во­ре­ни вра­ти мо­гат да про­ник­ват са­мо ду­хо­ве. А ето, Гос­под Иисус се явил тук със Сво­е­то тя­ло, по ко­е­то ли­ча­ли ра­ни­те от кръс­та. Той по­ка­зал на уче­ни­ци­те Си ръ­це­те и но­зе­те Си, про­бо­де­ни от гвоз­де­и­те. И след ка­то ре­къл на уче­ни­ци­те Си: „Мир вам“ ­ по съ­щия на­чин, по кой­то им се явил, Той ста­нал из­вед­нъж не­ви­дим.

След въз­к­ре­се­ни­е­то Си Иисус Хрис­тос ста­нал пъ­лен Гос­по­дар на вре­ме­на­та и прос­т­ран­с­т­ва­та. Той се явил на Сво­и­те вер­ни пос­ле­до­ва­те­ли, ко­га­то по­и­с­к­вал и къ­де­то по­и­с­к­вал. И мо­жел да ста­ва не­ви­дим по съ­щия на­чин. Тъй нап­ри­мер, ко­га­то Лу­ка и Кле­о­па, два­ма Не­го­ви уче­ни­ци от чис­ло­то на се­дем­де­сет­те, пъ­ту­ва­ли от Иеру­са­лим за Ема­ус и бе­сед­ва­ли за раз­пъ­ва­не­то Му на кръс­та, Сам въз­к­ръс­на­ли­ят Хрис­тос се приб­ли­жил до тях и тръг­нал ре­дом с тях, ка­то че за да до­ка­же ис­тин­ност­та на Сво­и­те ду­ми: „Де­то са съб­ра­ни два­ма или три­ма в Мое име, там съм и Аз пос­ред тях“. Но уче­ни­ци­те Му не Го поз­на­ли. Той им обяс­ня­вал пи­са­ни­я­та, ут­вър­дя­вал ги във вя­ра­та им и тъй не­за­бе­ля­за­но стиг­на­ли до Ема­ус. Хрис­тос нап­ра­вил вид, че ис­ка да пъ­ту­ва по-на­та­тък, но уче­ни­ци­те Го по­мо­ли­ли да ос­та­не с тях, тъй ка­то ве­че се све­че­ря­ва­ло. Той вля­зъл с тях в къ­ща­та. Тук, ко­га­то сед­на­ли да ве­че­рят, Хрис­тос бла­гос­ло­вил хра­на­та и, ко­га­то пре­ло­мя­вал хля­ба, уче­ни­ци­те Го поз­на­ли, но Той ста­нал не­ви­дим за тях (Лу­ка 24:13-32).

Тъй и след апос­тол­с­ки­те вре­ме­на Иисус Хрис­тос не­ви­ди­мо е бил око­ло мно­го Свои вер­ни пос­ле­до­ва­те­ли, не­о­чак­ва­но им се явя­вал и пак ста­вал не­ви­дим. Той се е по­каз­вал на мно­го св. мъ­че­ни­ци за вя­ра­та, ка­то ги е ук­реп­вал в мъ­ки­те им. Явя­вал се е и на мно­го св. от­шел­ни­ци, пре­по­доб­ни от­ци и чис­ти де­ви­ци през ця­ла­та ис­то­рия на Цър­к­ва­та до ден дне­шен. Явя­вал се е на­я­ве и на­сън и на мно­го из­мъ­че­ни, от­ру­де­ни и об­ре­ме­не­ни в жи­во­та хрис­ти­я­ни, на мно­го раз­ка­я­ли се греш­ни­ци, явя­вал се край бол­нич­но­то лег­ло на уми­ра­щи, явя­вал се е в бед­ни къ­щур­ки, сред си­я­ни­е­то на хра­мо­ви­те ол­та­ри, в тъм­ни­ци и пр. Явя­вал се е и се явя­ва вред, де­то на­ми­ра дъл­бо­ко сми­ре­ние, чис­та, пра­вос­лав­на вя­ра и не­пок­ва­ре­ни и по­кай­ни сър­ца. Той е бил и е ви­на­ги око­ло Сво­и­те вер­ни, по­не­же Сам е обе­щал: „Ето, Аз съм с вас през всич­ки дни до свър­ше­ка на све­та“ (Мат. 28:20).

Въз­к­ре­се­ни­е­то на Иисус Хрис­тос е би­ло пред­с­ка­за­но още в Ста­рия За­вет. За­то­ва в Сим­во­ла на вя­ра­та се каз­ва: „въз­к­ръс­нал в тре­тия ден спо­ред пи­са­ни­я­та“ (1 Кор. 15:4). На раз­ни мес­та в Све­ще­но­то Пи­са­ние (Пс. 15:10; Ос. 6:3; Ис. 53:10-11) мо­гат да се на­ме­рят про­ро­чес­т­ва и пре­доб­ра­зи за стра­да­ни­я­та, смърт­та и въз­к­ре­се­ни­е­то на Гос­под Иисус Хрис­тос. Осо­бе­но яс­но се го­во­ри за то­ва в 53-та гла­ва от кни­га­та на св. про­рок Иса­ия.

След ка­то е об­ри­су­вал из­ку­пи­тел­ния под­виг на Он­зи, Кой­то е бил „из­по­ра­нен“ за на­ши­те гре­хо­ве и мъ­чен за на­ши­те без­за­ко­ния, про­ро­кът каз­ва: „А ко­га­то ду­ша­та Му при­не­се уми­лос­тив­на жер­т­ва, Той ще ви­ди дъл­го­веч­но по­том­с­т­во и во­ля­та Гос­под­ня ус­пеш­но ще се из­пъл­ня­ва чрез Не­го­ва­та ръ­ка. С до­вол­с­т­во Той ще гле­да под­ви­га на ду­ша­та Си; чрез поз­на­ни­е­то, ко­е­то ще имат за Не­го, Той, Пра­вед­ни­кът, Мо­ят раб, ще оп­рав­дае мно­зи­на и гре­хо­ве­те им вър­ху Си ще по­не­се“ (Иса­ия 53:10-11). Сам Спа­си­те­лят не­вед­нъж сви­де­тел­с­т­вал пред на­ро­да и уче­ни­ци­те Си, че ще Го уби­ят, но че Той ще въз­к­ръс­не. Та­ка, не мно­го пре­ди стра­да­ни­я­та Си Той каз­вал на уче­ни­ци­те Си: „Ето, въз­ли­за­ме за Иеру­са­лим и ще се из­вър­ши на Си­на Че­ло­ве­чес­ки всич­ко, пи­са­но чрез про­ро­ци­те, по­не­же ще Го пре­да­дат на езич­ни­ци­те и ще се по­ру­га­ят над Не­го, ще Го ос­кър­бят и оп­лю­ят, ще Го би­чу­ват и уби­ят; и на тре­тия ден ще въз­к­ръс­не“ (Лу­ка 18:31-33).

Друг път Иисус Хрис­тос по­соч­вал зна­ме­ни­е­то на про­рок Иона, ко­е­то сим­во­ли­зи­ра­ло Не­го­во­то въз­к­ре­се­ние в тре­тия ден. Как­то Иона бил по­гъл­нат и ка­то че пог­ре­бан в ут­ро­ба­та на ки­та, де­то пре­ка­рал три де­но­но­щия, и след то­ва от­но­во бил из­х­вър­лен жив от ут­ро­ба­та му на су­хо, тъй и Иисус Хрис­тос е пре­ка­рал три дни в гро­ба, след ко­е­то въз­к­ръс­нал.

По­дир въз­к­ре­се­ни­е­то Си Иисус Хрис­тос пре­бъд­вал още 40 дни на зе­мя­та, ка­то се явя­вал на Сво­и­те уче­ни­ци, раз­к­ри­вай­ки им тай­ни­те на цар­с­т­во­то Бо­жие (Де­ян. 1:3). Той бе­сед­вал чес­то с тях, ук­ре­пя­вал ги във вя­ра­та им и ял с тях. С всич­ко то­ва Той ис­кал да ги зат­вър­ди окон­ча­тел­но и не­пок­ла­ти­мо в убе­де­ност­та, че на­и­с­ти­на Той е въз­к­ръс­нал. И дейс­т­ви­тел­но, апос­то­ли­те се уве­ри­ли, че Иисус Хрис­тос е въз­к­ръс­нал от мър­т­ви­те. Ко­га­то за­поч­на­ли го­не­ни­я­та сре­щу тях и ко­га­то ги зас­та­вя­ли да мъл­чат и да не про­по­вяд­ват за въз­к­ръс­на­лия Хрис­тос, те сме­ло каз­ва­ли: „Ние не мо­жем да не го­во­рим за то­ва, ко­е­то сме ви­де­ли и чу­ли“ (Де­ян. 4:20).

Сви­де­тел­с­т­во­то на апос­то­ли­те има­ло го­ля­ма си­ла, за­що­то те би­ли оче­вид­ци на всич­ко (1 Ио­ан. 1:1). Те осе­за­ва­ли, пи­па­ли въз­к­ръс­на­лия Хрис­тос (Ио­ан 20:27). Сам Хрис­тос ги уве­рил на­пъл­но в Сво­е­то въз­к­ре­се­ние, за да мо­гат те да раз­к­ри­ят по най-убе­ди­те­лен на­чин ве­ли­чи­е­то и дейс­т­ви­тел­ност­та на то­ва слав­но съ­би­тие. Чу­до­то на въз­к­ре­се­ни­е­то пот­вър­ди­ло не са­мо бо­жес­т­во­то на Иисус Хрис­тос, но и све­тост­та и си­ла­та на Не­го­во­то бо­жес­т­ве­но уче­ние.

За хрис­ти­я­ни­те ня­ма по-ве­лик праз­ник от ве­ли­кия ден, ко­га­то се чес­т­ва Хрис­то­во­то Въз­к­ре­се­ние. За­що­то, ако Рож­дес­т­во Хрис­то­во е пос­та­ви­ло на­ча­ло на спа­се­ни­е­то ни чрез въп­лъ­ще­ни­е­то на Бо­жия Син, Въз­к­ре­се­ние Хрис­то­во пред­с­тав­ля­ва сла­вен за­вър­шек на спа­си­тел­но­то Хрис­то­во де­ло на зе­мя­та. Чрез въз­к­ре­се­ни­е­то Си Иисус Хрис­тос е по­бе­дил смърт­та, пре­мах­нал прок­ля­ти­е­то, обез­си­лил зло­то и пос­ра­мил дя­во­ла. За­то­ва Въз­к­ре­се­ние Хрис­то­во се на­ри­ча „праз­ник на праз­ни­ци­те“ и „тър­жес­т­во на тър­жес­т­ва­та“. Още пър­ви­те  хрис­ти­я­ни са го на­ри­ча­ли цар на всич­ки праз­ни­ци, „ве­лик ден на Гос­по­да“ и, ко­га­то се сре­ща­ли, в знак на го­ля­ма ра­дост се поз­д­ра­вя­ва­ли с ду­ми­те: „Хрис­тос вос­к­ре­се!“ и си от­го­ва­ря­ли вза­и­м­но: „На­и­с­ти­на вос­к­ре­се!“ От­то­га­ва е ос­та­нал и у нас оби­ча­ят от Пас­ха до Въз­не­се­ние да се поз­д­ра­вя­ва­ме с то­зи ра­дос­тен по­бе­ден поз­д­рав.

Тро­па­рът, кой­то се пее на Въз­к­ре­се­ние Хрис­то­во, е след­ни­ят: „Хрис­тос въз­к­ръс­на от мър­т­ви­те, със смърт­та Си смърт­та по­бе­ди и на ония, ко­и­то са в гро­бо­ве­те, жи­вот по­да­ри!“ Тия све­ще­ни ду­ми най-доб­ре ра­зяс­ня­ват ве­ли­ка­та по­бе­да на Хрис­тос над пос­лед­ния враг на чо­ве­чес­т­во­то ­ смърт­та. Хрис­то­во­то въз­к­ре­се­ние е нап­ра­ви­ло смърт­та за хрис­ти­я­ни­те нес­т­раш­на.

Със Сво­я­та смърт и с въз­к­ре­се­ни­е­то Си Хрис­тос по­бе­ди смърт­та. Тъй тя за­гу­би своя зло­вещ сми­съл. Ис­тин­с­ки вяр­ва­щи­те в Иисус Хрис­тос я пос­ре­щат се­га ве­че със спо­койс­т­вие и ра­дост. „По-ско­ро же­лая да на­пус­на тя­ло­то и да се при­бе­ра у Гос­по­да“, каз­ва за се­бе си св. ап. Па­вел (2 Кор. 5:8). „Смърт­та за ме­не не е страш­на; тя по-ско­ро ще ме съ­е­ди­ни с Хрис­тос“, го­во­ре­ли за се­бе си св. Ва­си­лий и св. Ио­ан Зла­то­уст.

Мно­го св. угод­ни­ци Бо­жии са виж­да­ли, как ду­ши­те на пра­вед­ни­ци­те след зем­на­та смърт са би­ли въз­на­ся­ни от ан­ге­ли­те в цар­с­т­во­то Бо­жие. Тъй нап­ри­мер св. Гри­го­рий Дво­е­с­лов раз­каз­ва, че св. Ве­не­дикт ста­нал ед­на нощ на мо­лит­ва. Пос­ред нощ той ви­дял свет­ли­на, ко­я­то тъй блес­тя­ла, че нощ­та ста­на­ла по-свет­ла от ден. Уди­вен от то­ва, той вдиг­нал пог­ле­да си и ви­дял в ог­не­но си­я­ние ду­ша­та на пра­вед­ния епис­коп Гер­ман, ко­я­то ан­ге­ли­те въз­на­ся­ли към не­бе­то.

В жи­ти­е­то на пре­по­доб­ни Ан­то­ний Ве­ли­ки се раз­каз­ва, че вед­нъж, ко­га­то той хо­дел из пус­ти­ня­та, ви­дял пол­ко­ве ан­ге­ли и мно­го апос­то­ли, меж­ду ко­и­то ра­дос­т­но си­я­ела пра­вед­на­та ду­ша на св. Па­вел Ти­вейс­ки, кой­то то­ку-що се бил прес­та­вил в Гос­по­да.

А за кон­чи­на­та на ве­ли­кия Бо­жи угод­ник св. Се­ра­фим Са­ров­с­ки се знае след­ни­ят за­бе­ле­жи­те­лен факт. Да­леч от Са­ров­с­ка­та оби­тел, в за­къ­та­ния сред при­ро­да­та Глин­с­ки ма­нас­тир, жи­вял във вре­ме­то на св. Се­ра­фим един пра­ве­ден ста­рец ­- о. Фи­ла­рет. Той бил игу­мен на ма­нас­ти­ра. На 2 яну­а­ри 1833 г. той бил из­ля­зъл ра­но сут­рин­та пред ки­ли­я­та си и не­о­чак­ва­но ви­дял на из­ток не­о­бик­но­ве­но си­я­ние. В лъ­чи­те на то­ва си­я­ние той за­бе­ля­зал, как ан­ге­ли Бо­жии с пе­сен но­се­ли към не­бе­то ду­ша­та на св. Се­ра­фим. Дъл­го съ­зер­ца­вал о. Фи­ла­рет то­ва ви­де­ние, па из­ви­кал на слу­чи­ли­те се там бра­тя:

-­ Ето как ду­ши­те на пра­вед­ни­ци­те се въз­на­сят към не­бе­то! То­ва е ду­ша­та на о. Се­ра­фим!

Всич­ки се заг­ле­да­ли в ука­за­на­та им по­со­ка. Са­мо два­ма се удос­то­и­ли да ви­дят от­час­ти си­я­ни­е­то. О. Фи­ла­рет за­бе­ля­зал по ча­сов­ни­ка, ко­га се е слу­чи­ло ви­де­ни­е­то му, и ед­ва след ня­кол­ко сед­ми­ци уз­нал, че точ­но по то­ва вре­ме св. Се­ра­фим пре­дал Бо­гу дух.

Всич­ко то­ва ни по­я­с­ня­ва по най-убе­ди­те­лен на­чин, как­во е до­нес­ло на вяр­ва­щи­те и доб­ро­де­тел­ни хрис­ти­я­ни слав­но­то Хрис­то­во въз­к­ре­се­ние.