Четвърти член

Версия за печат

(ХРИС­ТОС) БЕ РАЗ­П­НАТ ЗА НАС ПРИ ПОН­ТИЯ ПИ­ЛА­ТА И СТРА­ДА, И БЕ ПОГ­РЕ­БАН

Иисус Хрис­тос из­вик­вал въз­хи­ще­ние с див­но­то Си уче­ние и не­о­бик­но­ве­ни­те Си де­ла (Мат. 22:33). Це­ли­ят на­род тръг­нал по­дир Не­го. То­ва въз­бу­ди­ло за­вист у ев­рейс­ки­те ста­рей­ши­ни. За­вист­та им се пре­вър­на­ла в ом­ра­за, ко­га­то Спа­си­те­лят взел да изоб­ли­ча­ва тях­но­то лъж­ли­во уче­ние и без­за­ко­нен жи­вот. За­то­ва те поч­на­ли да Го прес­лед­ват. Нак­ле­ве­ти­ли Го пред рим­с­ка­та власт, пред­с­тав­ля­ва­на то­га­ва от Пон­тий Пи­лат. На­бър­зо осъ­ден, Иисус Хрис­тос бил раз­п­нат на кръст, пре­тър­пял го­ле­ми стра­да­ния, ум­рял и бил пог­ре­бан.

За ко­го бил при­ко­ван на кръст Иисус Хрис­тос? ­ За нас, греш­ни­те лю­де, за да ни из­ку­пи от гре­ха и да ни да­де въз­мож­ност да вле­зем в бла­же­ния ве­чен жи­вот. „Син Чо­ве­чес­ки не дой­де, за да Му слу­жат, но да пос­лу­жи и да­де ду­ша­та Си от­куп за мно­зи­на“ (Мат. 20:28). За­ра­ди нас и вмес­то нас Хрис­тос бил раз­п­нат и стра­дал. Чрез тия Свои стра­да­ния и смърт Бо­го­чо­ве­кът ни е из­ку­пил от гре­ха, прок­ля­ти­е­то и смърт­та, т.е. пла­тил дъл­га вмес­то нас и ни е при­ми­рил със Своя Не­бе­сен Отец. Ние сме гре­ши­ли и сме тру­па­ли, тъй да се ка­же, дъл­го­ве пред Бо­га, ко­и­то не сме би­ли в със­то­я­ние да из­п­ла­тим. И по­не­же прав­да­та Бо­жия ис­ка въз­мез­дие, явил се Иисус Хрис­тос ­ Без­г­реш­ни­ят, при­ел вър­ху Се­бе Си от­го­вор­ност­та за всич­ки­те на­ши гре­хо­ве и пред ли­це­то на Бо­жи­я­та прав­да по­не­съл доб­ро­вол­но и пос­лед­с­т­ви­я­та на гре­хо­ве­те, на­ка­за­ни­е­то за тях, тъй ка­то все­ки грях мо­же да бъ­де уни­що­жен, са­мо след ка­то бъ­де из­ку­пен, из­с­т­ра­дан и зап­ла­тен. Че за на­ши­те гре­хо­ве е пос­т­ра­дал Иисус Хрис­тос, се каз­ва още в Ста­рия За­вет: „Той взе вър­ху Си на­ши­те не­мо­щи и по­не­се на­ши­те не­дъ­зи... Той бе из­по­ра­нен за на­ши­те гре­хо­ве и мъ­чен за на­ши­те без­за­ко­ния; на­ка­за­ни­е­то за на­шия мир би­де вър­ху Не­го и чрез Не­го­ви­те ра­ни ние се из­це­лих­ме“ (Иса­ия 53:4-5).

Един цър­ко­вен отец та­ка изяс­нил из­ку­пи­тел­но­то де­ло на Спа­си­те­ля: „Един ис­тин­с­ки при­я­тел ви­дял своя лю­бим дру­гар смър­то­нос­но на­ра­нен от ме­ча на вра­га и за­поч­нал усър­д­но да се гри­жи за не­го­во­то из­це­ря­ва­не. Ле­ка­ри­те му ка­за­ли, че та­зи ра­на е не­и­з­ле­чи­ма и че си­гур­на смърт очак­ва не­го­вия дру­гар. Но, до­ба­ви­ли те, той мо­же да оз­д­ра­вее, са­мо ако ня­кой би го из­ку­пил от смърт­та с це­на­та на своя жи­вот, т.е. ако би при­ле­пил ус­та­та си към ра­на­та му и ако би из­с­му­кал за­ра­за­та от ра­на­та, вслед­с­т­вие на ко­е­то сам би ум­рял. То­га­ва ис­тин­с­ки­ят при­я­тел се ре­шил да по­жер­т­ва жи­во­та си за своя мил дру­гар, из­с­му­кал от­ро­ва­та от не­го­ва­та ра­на и, ка­то го из­ку­пил по та­къв на­чин от си­гур­на­та смърт, сам ум­рял.

Та­ка и на­ши­ят Гос­под Бог е пос­тъ­пил с нас, на­ра­не­ни­те със смър­то­нос­на­та от­ро­ва на гре­ха. Той, Но­се­ни­ят вър­ху кри­ле­те на хе­ру­ви­ми­те, съ­вър­ше­ни­ят Ле­кар на ду­ши­те и те­ла­та, при­ле­пил Сво­я­та ус­та, т.е. Своя Еди­но­ро­ден Син, към ра­на­та на на­ша­та при­ро­да; и Бог Сло­во, съ­е­ди­нен с из­ра­не­на­та на­ша при­ро­да, из­тег­лил от нея гре­хов­на­та от­ро­ва вър­ху Се­бе Си. Той взел вър­ху Си гре­ха на све­та, по­не­съл всич­ки на­ши не­мо­щи и, ка­то по­ло­жил жи­во­та Си за нас, спа­сил ни е“.

За да ни нап­ра­ви по-по­нят­на тай­на­та на из­куп­ле­ни­е­то, сло­во­то Бо­жие срав­ня­ва Иисус Хрис­тос с Адам. Адам е гла­ва на ця­ло­то чо­ве­чес­т­во, ко­е­то за­е­д­но с не­го об­ра­зу­ва ед­но един­с­т­во, тъй ка­то про­и­з­хож­да по плът от не­го. Иисус Хрис­тос, в Ко­го­то се съ­е­ди­ни­ли бо­жес­т­ве­на­та с чо­веш­ка­та при­ро­да, бла­го­дат­но ста­нал нов Гла­ва на чо­ве­чес­т­во­то. Чрез вя­ра­та Той съ­е­ди­ня­ва всич­ки лю­де със Се­бе Си. По­ра­ди то­ва как­то в Адам ние сме по­пад­на­ли под власт­та на гре­ха, прок­ля­ти­е­то и смърт­та, та­ка в Иисус Хрис­тос се из­ба­вя­ме от гре­ха, прок­ля­ти­е­то и смърт­та. Не­го­во­то доб­ро­вол­но стра­да­ние и кръс­т­на смърт за нас, имай­ки без­п­ре­дел­на це­на и дос­тойн­с­т­во пред Бо­га ка­то смърт и стра­да­ния на без­г­реш­ния и не­ви­нен Бо­го­чо­век, пред­с­тав­ля­ват съ­вър­ше­но удов­лет­во­ре­ние на Бо­жи­е­то пра­во­съ­дие, ко­е­то ни е би­ло оп­ре­де­ли­ло смърт за гре­хо­ве­те. Не­го­во­то доб­ро­вол­но стра­да­ние и кръс­т­на смърт по съ­ща­та при­чи­на пред­с­тав­ля­ват и без­мер­на зас­лу­га пред Бо­га, вслед­с­т­вие на ко­я­то Спа­си­те­лят има пра­во, без да на­кър­ня­ва Бо­жи­е­то пра­во­съ­дие, да да­ва на нас греш­ни­те оп­ро­ще­ние на гре­хо­ве­те ни и бла­го­дат за по­беж­да­ва­не на гре­ха и смърт­та. В тоя сми­съл св. ап. Па­вел пи­ше: „Ако с прес­тъп­ле­ни­е­то на един чо­век смърт­та ца­ру­ва чрез не­го еди­ния, мно­го по­ве­че ония, ко­и­то при­е­мат изо­бил­но бла­го­дат­та и да­ра на оп­рав­да­ни­е­то, ще ца­ру­ват в жи­во­та чрез Ед­но­го Иисус Хрис­тос. И та­ка, как­то чрез прес­тъп­ле­ни­е­то на ед­но­го дой­де осъж­да­не на всич­ки чо­ве­ци, тъй и чрез прав­да­та на Ед­но­го дой­де на всич­ки чо­ве­ци оп­рав­да­ние за жи­вот“ (Рим. 5:17-18).

Из­ку­пи­тел­на­та жер­т­ва на Иисус Хрис­тос ос­ве­ти­ла це­лия чо­веш­ки род. Тя е да­ла си­ла на всич­ки по­вяр­ва­ли да се бо­рят с гре­ха, приб­ли­жи­ла е чо­ве­ка до Бо­га и го е при­ми­ри­ла с Не­го. Тая из­ку­пи­тел­на жер­т­ва е не са­мо акт на пра­во­съ­дие, но и де­ло на без­к­рай­на­та Бо­жия лю­бов към хо­ра­та. От без­г­ра­нич­на лю­бов към нас греш­ни­те Спа­си­те­лят е взел вър­ху Се­бе Си на­ши­те гре­хо­ве и, ка­то че Сам, би­дей­ки ви­но­вен за тях, е пос­т­ра­дал вмес­то нас, с ко­е­то ни е из­ку­пил (Ио­ан 3:16).

В Сим­во­ла на вя­ра­та е ка­за­но, че Иисус Хрис­тос е стра­дал и е бил раз­пъ­нат и пог­ре­бан през вре­ме­то на Пон­тий Пи­лат. За­що име­то на тоя езич­ник е вмък­на­то от све­ти­те със­та­ви­те­ли на на­ше­то „Ве­рую“ в та­къв све­щен текст?

В от­го­вор ще из­тък­нем глав­но две при­чи­ни.

1. Със спо­ме­на­ва­не­то на Пон­тий Пи­лат св. от­ци са ис­ка­ли да по­ка­жат, че Иисус Хрис­тос е ис­то­ри­чес­ка лич­ност. Той е жи­вял във вре­ме­то на Пи­лат. Пос­лед­ни­ят бил на­мес­т­ник на рим­с­кия им­пе­ра­тор в Иудея, ко­я­то по то­ва вре­ме се на­ми­ра­ла под власт­та на рим­ля­ни­те. Как­то ни­кой не се съм­ня­ва в ис­то­ри­чес­ко­то съ­щес­т­ву­ва­не на рим­с­кия про­ку­ра­тор Пи­лат, тъй не е оп­рав­да­но да се съм­ня­ва­ме в ис­то­ри­чес­ко­то съ­щес­т­ву­ва­не на Иисус Хрис­тос.

2. Със спо­ме­на­ва­не­то име­то на Пон­тий Пи­лат св. от­ци са ис­ка­ли още да по­ка­жат, че имен­но пос­т­ра­да­ли­ят при Пи­лат Иисус, а не друг ня­кой е ис­тин­с­ки­ят Ме­сия; че Той имен­но е бил обе­щан от Бо­га и бил очак­ван в Ста­рия За­вет и че най-сет­не всич­ки дру­ги ме­сии, ко­и­то са из­ди­га­ли или ще из­ди­гат за се­бе си пре­тен­ци­я­та за бо­гоп­ра­те­ни­чес­т­во, са лъж­ли­ви.

По-на­та­тък в чет­вър­тия член от Сим­во­ла на вя­ра­та се каз­ва, че Иисус Хрис­тос бил стра­дал и бил пог­ре­бан. То­ва е спо­ме­на­то на­роч­но, по­не­же се по­я­ви­ли лъ­же­у­чи­те­ли, ко­и­то каз­ва­ли, че Иисус Хрис­тос при­вид­но бил стра­дал и при­вид­но бил ум­рял. Ние оба­че из­по­вяд­ва­ме, че със Сво­я­та чо­веш­ка при­ро­да Спа­си­те­лят дейс­т­ви­тел­но стра­дал на кръс­та и дейс­т­ви­тел­но ум­рял за нас. Вяр­но е, че ка­то Бог Той не е стра­дал, за­що­то Бог не под­ле­жи на стра­да­ния. Но то­ва не на­ма­ля­ва фи­зи­чес­ки­те Му стра­да­ния ка­то чо­век. Ина­че как би­ха мог­ли да се обяс­нят тия Не­го­ви ду­ми: „Ду­ша­та Ми е прес­к­ръб­на до смърт“ (Мат. 26:38); или ду­ми­те: „Бо­же Мой, Бо­же Мой, за­що си Ме ос­та­вил?“ (Мат. 27:46) и др.

На не­до­у­ме­ни­е­то, мо­жел ли е Бо­го­чо­ве­кът Иисус Хрис­тос да стра­да, св. Сил­вес­тър, па­па рим­с­ки, е дал прек­ра­сен от­го­вор.

„На­ши­ят Гос­под Иисус Хрис­тос, каз­ва той е имал две ес­тес­т­ва: бо­жес­т­ве­но и чо­веш­ко, но в ед­но ли­це. Не­го­во­то чо­веш­ко ес­тес­т­во е пос­т­ра­да­ло за нас. Бо­жес­т­во­то Му оба­че не е би­ло под­х­вър­ле­но на стра­да­ния. Как­то дър­во­то, оза­ре­но от слън­че­ви лъ­чи, ко­га­то би­ва по­се­че­но, са­мо  пос­т­рад­ва, за­що­то слън­че­ви­ят лъч не се по­си­ча за­е­д­но с не­го, та­ка и чо­веш­ко­то ес­тес­т­во в Хрис­тос са­мо пре­тър­пя­ло стра­да­ния, тъй ка­то Бо­жес­т­во­то не е стра­да­ло“.

Иисус Хрис­тос е по­ка­зал във вре­ме на стра­да­ни­я­та Си най-ве­лик при­мер на лю­бов към вра­го­ве­те. Той се е мо­лил за вра­го­ве­те Си та­ка: „От­че, прос­ти им, по­не­же не зна­ят, що пра­вят“ (Лу­ка 23:34). От кръс­та Той се е пог­ри­жил за Май­ка Си, ка­то я про­ве­рил на лю­би­мия Си уче­ник св. Ио­ан Бо­гос­лов. На кръс­та, най-сет­не, Той спа­сил ка­е­щия се раз­бой­ник, с ко­е­то до­ка­зал, че е до­шъл на­и­с­ти­на да из­ку­пи греш­ни­ци­те и да ги из­ба­ви от веч­ни­те мъ­ки в ада, сти­га да има же­ла­ние у тях за то­ва. Ко­га­то ка­е­щи­ят се раз­бой­ник ка­зал на Хрис­тос: „Спом­ни си за ме­не, Гос­по­ди, ко­га дой­деш в цар­с­т­во­то Си“, чул вед­на­га от­го­во­ра: „Ис­ти­на ти каз­вам: днес ще бъ­деш с Ме­не в рая“ (Лу­ка 23:41-43). И ста­на­ло не­чу­ва­но до­се­га чу­до: тоя зло­дей и раз­бой­ник в пос­лед­ни­те ми­ну­ти на жи­во­та си се удос­то­ил със спа­се­ние. Не­го­ва­та ду­ша за­е­д­но с Гос­под пър­ва вляз­ла в Бо­жия рай. От­тук се виж­да, как­ви са из­ку­пи­тел­ни­те зас­лу­ги на Иисус Хрис­тос за греш­ни­ци­те и как ве­че и пос­лед­ни­те прес­тъп­ни­ци мо­гат да се спа­сят, ако са­мо се по­ка­ят пред Бо­га, из­по­вя­дат гре­хо­ве­те си, по­вяр­ват в Хрис­тос и по­мо­лят сък­ру­ше­но за прош­ка.

Тук мо­же да се пос­та­ви въп­ро­сът: за всич­ки ли е пос­т­ра­дал Спа­си­те­лят? Сло­во­то Бо­жие каз­ва, че за всич­ки. Хрис­то­ва­та из­ку­пи­тел­на жер­т­ва об­х­ва­ща всич­ки хо­ра от всич­ки вре­ме­на, жи­ве­ли и пре­ди, и след Иисус. Но от бла­го­дат­ни­те и спа­си­тел­ни пло­до­ве на тая жер­т­ва се пол­з­ват са­мо ония, ко­и­то по­вяр­ват и се кръс­тят в име­то на От­ца и Си­на и Све­тия Дух, ко­и­то вър­шат де­ла на вя­ра и лю­бов и ко­и­то от своя стра­на доб­ро­вол­но взи­мат учас­тие в Не­го­ви­те стра­да­ния и в Не­го­ва­та смърт (Фил. 3:10).

Все­ки чо­век има свой жи­тейс­ки кръст, свои стра­да­ния. Ако той ги по­на­ся без­ро­пот­но, със сми­ре­ние, с тър­пе­ние и с вя­ра в Гос­под Иисус Хрис­тос, той взи­ма все ед­но учас­тие в Гол­гот­с­ки­те мъ­ки на Из­ку­пи­те­ля. При твър­да, жи­ва и сър­деч­на вя­ра хрис­ти­я­ни­нът ста­ва тък­мо чрез скър­би­те и из­пи­та­ни­я­та си ед­но с Бо­жес­т­ве­ния Гол­гот­с­ки Стра­да­лец.

Ние взи­ма­ме учас­тие в Хрис­то­ви­те стра­да­ния още и ка­то раз­пъ­ва­ме в мъ­чи­тел­на са­мо­бор­ба със се­бе си сво­я­та плът с ней­ни­те страс­ти и по­хо­ти (Гал. 5:24). Ко­га­то тъй раз­пъ­ва се­бе си, дос­ти­га до най-тяс­но об­щу­ва­не с раз­пъ­на­тия Хрис­тос и мо­же да ка­же за се­бе си, по­доб­но на св. ап. Па­вел: „Раз­п­нах се с Хрис­та, и ве­че не аз жи­вея, а Хрис­тос жи­вее в ме­не“ (Гал. 2:19-20).

Раз­пъ­ва­не­то на страс­ти­те и по­хо­ти­те се пос­ти­га чрез въз­дър­жа­не от тях и чрез вър­ше­не про­тив­но­то на тях. Нап­ри­мер, ко­га­то гняв ни под­буж­да да злос­ло­вим вра­га си и да му на­па­кос­тим, ка­то му нап­ра­вим не­що ло­шо, ако ние се про­ти­вим на то­ва же­ла­ние, ако се въз­дър­жа­ме от от­мъ­ще­ние, ако си спом­ня­ме, как Иисус Хрис­тос на кръс­та се е мо­лил за Сво­и­те вра­го­ве, и ако се мо­лим и ние за своя враг, то ние раз­пъ­ва­ме по та­къв на­чин в се­бе си страст­та, на­ре­че­на гняв. Тъй тряб­ва да пос­тъп­ва­ме и с всич­ки дру­ги страс­ти в нас: и с блуд­на­та страст, и с гор­дост­та, и със среб­ро­лю­би­е­то, и с пи­я­н­с­т­во­то, и с чре­во­у­го­ди­е­то, и с вся­ка дру­га по­роч­на нак­лон­ност на на­ше­то сър­це. То­га­ва на­и­с­ти­на ще се са­мо­раз­пъ­ва­ме, за да жи­ве­ем с Хрис­тос. То­га­ва на­и­с­ти­на ще но­сим дос­той­но кръс­та си, кой­то ще ни въ­ве­де във веч­ния жи­вот.

Не­ка тук при­пом­ним, че кръс­тът е бла­го за ду­хов­ния жи­вот на чо­ве­ка. Той не е пос­ра­ма, а прос­ла­ва. За­що­то, как­то Хрис­тос чрез кръс­та Си се прос­ла­ви, тъй и нас Бог ще прос­ла­ви, ако без­ро­пот­но но­сим кръс­та си ка­то хрис­ти­я­ни. Спа­си­те­лят увис­на на кръс­та за на­ше­то спа­се­ние и, ка­то при­не­се Се­бе Си в жер­т­ва, спа­си всич­ки от роб­с­т­во­то на са­та­на­та. Тъй и ние, ако се са­мо­раз­пъ­ва­ме, ще спа­сим се­бе си от по­ги­бел. Хрис­то­ви­ят кръст е ис­тин­с­ка ем­б­ле­ма на по­бе­да и спа­се­ние, на жер­т­ве­на лю­бов и из­куп­ле­ние. За­туй прав е св. ап. Па­вел, ко­га­то се хва­ли с кръс­та Хрис­тов (Гал. 6:14).

„На Твоя кръст се пок­ла­ня­ме, Вла­ди­ко, и сла­вим Тво­е­то све­то въз­к­ре­се­ние!“

За въз­к­ре­се­ни­е­то на Хрис­тос го­во­ри пе­ти­ят член от Сим­во­ла на вя­ра­та.