ЗАКОВАНИЯТ ПРОЗОРЕЦ

Версия за печат

Дъжд се сипеше като из ведро. Едрите капки удряха земята и се разливаха по нея. Александър тичаше по тротоара и минаваше през локвите, без да се замисля. Усещаше ходилата си мокри, но не го интересуваше. Скоро щеше да стигне.

Докато тичаше, си мислеше за вчерашния ден. Беше се скарал с родителите си. Беше тръгнал да търси отговор в едно отдавна забравено от хората място - православния храм.

След като усети умората и студа, нахлули в жилите му, той намали темпото и скоро пред очите му се издигна висока камбанария. Беше стигнал.

Мястото, в което Александър се готвеше да влезе, се наричаше храм „Света Троица”. Самата сграда беше малка и бедна на вид. Един прозорец беше закован с прогнили дъски.

Небето беше озарено от поредната мълния. Дъждът все още се сипеше от черно-сивкавите облаци. Александър се прекръсти и бутна вратата. Тя изскърца и го допусна вътре.

Отвътре, храмът представляваше жалка, но спокойна картинка. Всичко изглеждаше толкова бедно. Сякаш в контраст с обстановката, иконостасът и един чудесен полюлей показваха, че тук се служи Някому. Над иконостаса беше изобразена фреска с Дева Мария и Младенеца.

Александър купи една свещ и тръгна към местата, където се палеха свещите. Мирисът на тамян изпълни ноздрите му. Бурята сякаш беше останала настрана и поутихнала. Момчето обели своята свещ и я запали. Постави я на високата част, посветена на живите. След като се прекръсти и прошепна кратка молитва за здраве и спасение, се доближи до иконостаса.

Внезапно в далечината екна тих старчески глас:

- Има ли някой тук?

Александър се огледа и забеляза приближаващ се, облечен в черно расо свещеник. Той беше среден на ръст. Очите му придаваха някак миловиден и самотен вид.

- О, как се радвам да видя накой в този храм!

- Отче, нима този храм не е посещаван!?

- Синко, огледай се! Онзи ден някой дори счупи прозореца! - тогава свещеникът посочи с леко изкривен, покрит с бели косъмчета пръст към онзи прозорец, закован със стари дъски.

- Защо тогава не се обърнете към общината?

- Уви, и тя няма желание да подпомогне реставрацията на храма. Ето, виж, в кутията за дарения има едва 5 лв.

Александър се доближи до кутията и надникна. Дъното й беше прашно и в него лежеше една смакчана банкнота от 5 лв. Той бръкна в джоба си и пусна още една такава банкнота.

- Ето, сега има 10 лв.

- Бог да те благослови, момчето ми!

- Но тази ситуация е ужасна! Нима българите са забравили какво ни е крепило и давало искрица надежда през цялото време!?

- Страхувам се, че е така, синко...

Александър се обърна към фреската със Светата Дева и Иисус Христос.

- Вие вярвате ли в Спасението, отче?

- Разбира се.

- А смятате ли, че аз мога да бъда спасен?

- Всеки може да бъде спасен, стига да го желае. Въпрос на личен избор.

- В този случай, отче, Раят ще е празен.

Отецът въздъхна. Александър понечи да каже нещо, но старецът го прекъсна:

- Синко, ти за какво си дошъл?

- Да търся отговор.

- Дошъл си на правилното място! Тук освен успокоение, ще намериш и отговор на търсеното от теб.

-    Знам. Просто го чувствам.

Александър затвори очи и започна да шепти поредната молитва.

Свещеникът наблюдаваше това момче, изпълнено с ентусиазъм и вяра. Замисли се над думите му: „В този случай, отче, Раят ще е празен”. За съжаление, това 15-16 годишно момче разбираше напълно положението на замиращата вяра.

Александър остана дълго време в храма, което прекара в разговор със свещеника. Единственият друг посетител беше една старица.

- Е, Сашо, вярата е точно като възрастните хора... в началото е млада и пъргава, а после остарява и умира. 

Александър се замисли над тези думи. Чак сега разбра, че бурята вече я няма, а през прогнилите дъски проникваха слънчеви лъчи. Отново птиците изпълваха въздуха с песните си.

- Да, отче, но след старият идва новият живот - прошепна младежът и се усмихна. Сега наистина се чувстваше щастлив.