Св. Николай Чудотворец - пример за християнска ревност

Версия за печат

Когато първохристиянската ревност вече охладняла, тогава истинските ревнители на Православието започнали да се отдалечават от градовете и топлохладното християнско общество в пустини и непроходими места и там, избягвайки общението с хора, които не са обладани от истинска евангелска ревност, се подвизавали за своето спасение.Така също и светите отци, учители на Църквата, излизали в защита на православните истини по необходимост – не за да покажат своите знания и мъдрост, но поради това, че еретиците, изопачавали основите на православното Предание. От Свещеното Писание, от историческите предания ние знаем, че първото столетие на християнството, в апостолския век имало множество хора, имащи благодатни дарования. Първите християни се обръщали към Господа с такава пламенна ревност, че се сподобявали с обилното действие на благодатта, която често слизала върху тях в същата мяра, както и върху светите апостоли. Първите християни говорили на човешки и ангелски езици, получавали дара на чудотворството. Те твърдо пазели вярата и били готови за нейното изповядване, с радост отивайки на смърт. Но постепенно, както често се случва с нашия лукав човешки род, тази пламенна вяра започнала да охладнява и накрая вече възгрявала само отделни хора. И ето в такова време на всеобщо охладняване се явил такъв праведник и подвижник на благочестието като св. Николай Мирликийски чудотворец.

В тези времена, когато настъпва всеобщо охладняване и безразличие, както например след като император Константин Велики прекратил гоненията срещу Църквата и мнозина хора, виждайки че държавната власт покровителства християнството, започнали да идват в Църквата заради кариерата и някакви земни изгоди, тогава особено, може би повече, отколкото в дните на гоненията, се цени християнската ревност, която проявил и свети Николай Мирликийски. Той не извинявал себе си така, както правим ние, позовавайки се на това, че времето за духовен живот сега е неблагоприятно, че няма истински учители, че няма на кого да се подражава, че няма такива Божии угодници, каквито били светите апостоли или преподобните подвижници, да кажем, от деветнадесети век. По такъв начин ние се оправдаваме и намираме различни извинения за това, че пребиваваме в нерадение и не се заставяме да възлюбим Господа от цялата си душа, както изисква от нас Евангелието.

Но има хора безкомпромисни, които не се спират пред никакви външни препятствия и обстоятелства. Такива хора не се смущават и от пророчеството за това, че в последните времена у мнозина ще охладнее любовта, - в тях тя никога не охладнява. Те със всички сили се подвизават в изпълнение на Евангелието.

Пример за такова поведение за нас трябва да стане св. Николай Мирликийски чудотворец, който в дни на охлаждане и оскъдяване на тази ревност, каквато имало в апостолския век, се подвизавал в изпълнение на Евангелието така безкомпромисно, че достигнал отначало дълбоко смирение, а след това придобил и най-великия дар, свидетелстващ за това, че угодил на Бога, - дара на чудотворството. Без да е избран за особено служение, така, както например били избрани апостолите, той със своя духовен подвиг, заключаващ се в точно следване на Божиите заповеди, придобил, с каквато били удостоени светите апостоли и други известни на целия свят Божии избраници. Затова и ние не трябва да се извиняваме с това, че сме обикновени хора.

Разбира се, не трябва да мечтаем за някакви високи дарования, за да не изпаднем във високоумие, а да се трудим да придобием най-висшето и най-необходимо за нашето спасение – живот според Евангелието. Да изпълнява Евангелието е дълг на всеки християнин, а не нещо желателно и възможно. А ще ни награди ли Господ с някакво дарование за трудовете – това вече не е така важно.

А ако ние не изпълняваме Евангелието, тогава ние действително сме принудени да търсим за себе си сериозно оправдание – не пред себе си, а пред Бога. Ще ни се наложи да се оправдаваме защо не сме изпълнили даже най-малката заповед. Както е казал Спасителят, „който наруши една от най-малките тия заповеди и тъй поучи човеците, той най-малък ще се нарече в царството небесно” /Мат. 5:19/. Колко тежко ще бъде да намерим оправдание за своето нехайство! Затова трябва да принуждаваме себе си с всички сили да подражаваме на Божиите угодници, да се стараем, подобно на св. Николай Мирликийски чудотворец, да служим на Господа Бога, без да се поставяме в зависимост от всеобщото разложение.

Макар и да е трудно да вървим срещу течението, с помощта Божия това е възможно – във всички времена, даже в най-неблагоприятните, въпреки царящата немара и пустота, винаги се намирали хора, които угаждали на Бога, сподобявали се с благодатни дарования и достигали висше християнско съвършенство. Амин.