Трети член

Версия за печат

(БО­ЖИ­ЯТ СИН) ЗА­РА­ДИ НАС ЧО­ВЕ­ЦИ­ТЕ И ЗА­РА­ДИ НА­ШЕ­ТО СПА­СЕ­НИЕ СЛЕ­ЗЕ ОТ НЕ­БЕ­СА­ТА И СЕ ВЪП­ЛЪ­ТИ ОТ СВЕ­ТИЯ ДУХ И ДЕ­ВА МА­РИЯ И СТА­НА ЧО­ВЕК.

В то­зи член се го­во­ри за чо­веш­ка­та при­ро­да на Иисус Хрис­тос.

От със­т­ра­да­ние и лю­бов към пад­на­лия в гре­хо­ве чо­веш­ки род Иисус Хрис­тос сля­зъл от не­бе­са­та при нас, за да ни из­ку­пи от прок­ля­ти­е­то, гре­ха и смърт­та и да ни спа­си. Ро­ден от Бо­га От­ца пре­ди всич­ки ве­ко­ве, Той се е ро­дил пре­ди 2009 го­ди­ни на зе­мя­та ка­то чо­век по свръ­хес­тес­т­вен на­чин от св. Де­ва Ма­рия без на­ме­са­та на мъж. Във вто­рия член от Сим­во­ла на вя­ра­та се раз­к­ри­ва ис­ти­на­та, че Иисус Хрис­тос, вто­ро­то ли­це на Св. Тро­и­ца, е ис­тин­с­ки Бог. А тук, в тре­тия член се обяс­ня­ва, че Той е и ис­тин­с­ки чо­век. Той е и Син Бо­жи, и син на Де­ва, ро­ден е на не­бе­то от От­ца без май­ка, ро­ден е и на зе­мя­та от Май­ка без ба­ща.

Зна­чи, в Гос­под Иисус Хрис­тос има две ес­тес­т­ва: бо­жес­т­ве­но и чо­веш­ко. Спо­ред уче­ни­е­то на Цър­к­ва­та тия ес­тес­т­ва у Не­го са нес­ле­ти и не­раз­дел­ни. Той има съ­о­б­раз­но с то­ва и две во­ли: бо­жес­т­ве­на и чо­веш­ка. Той е ис­тин­с­ки Бог и ис­тин­с­ки чо­век ­ с тя­ло и ду­ша чо­веш­ка. За­то­ва Той се на­ри­ча и Син Бо­жи, и Син Чо­ве­чес­ки.

Но тия две ес­тес­т­ва в Не­го об­ра­зу­ват ед­но един­с­т­ве­но ли­це ­ Бо­го­чо­ве­кът Хрис­тос. То­ва е най-ве­ли­ко чу­до, не­пос­ти­жи­мо за чо­веш­кия ум. То се на­пом­ня при вся­ко ут­рен­но бо­гос­лу­же­ние, ко­га­то се пе­ят пса­лом­с­ки­те ду­ми: „Бог е Гос­под и се яви нам!“

То­ва чу­до ние, хрис­ти­я­ни­те, при­е­ма­ме с бла­го­го­вей­на вя­ра ка­то не­пос­ти­жи­мо и без­к­рай въз­ви­ше­но. Ние зна­ем, че тай­ни­те Бо­жии са не­дос­тъп­ни за ог­ра­ни­че­ния чо­веш­ки ум. Кой­то ис­ка с над­мен­но дръз­но­ве­ние да ги раз­бе­ре, не­ка ка­же, да­ли е раз­б­рал и да­ли мо­же да раз­га­дае тай­ни­те на оби­ка­ля­ща­та го при­ро­да: как от зър­но­то се по­я­вя­ва рас­те­ни­е­то, как око­то на чо­ве­ка виж­да, как са зак­ре­пе­ни из без­п­ре­дел­ни­те прос­т­ран­с­т­ва във все­ми­ра звез­ди­те, без да се пок­ла­тят и без да пад­нат, как и най-дреб­ни­те бу­бо­леч­ки жи­ве­ят, дви­жат се, ле­тят, ум­но­жа­ват се. Всич­ко в све­та е чу­до. Всич­ко е тай­на. Кол­ко по-го­ля­ма тай­на е за нас Съз­да­те­лят на тоя свят ­ Бог! И ако ние не мо­жем да раз­га­да­ем тво­ре­ни­е­то, как ще раз­га­да­ем Тво­ре­ца! За­туй с бла­го­го­вей­на вя­ра тряб­ва да при­е­мем как­то Не­го­ви­те де­ла, тъй и Не­го­ви­те от­к­ро­ве­ния.

Ето, в сло­во­то Бо­жие ни е ка­за­но, че Бог Син се е въп­лъ­тил, ста­нал чо­век, ка­то се ро­дил от св. Де­ва Ма­рия под не­пос­ти­жи­мо­то въз­дейс­т­вие на Све­тия Дух. То­ва е дос­та­тъч­но за ис­тин­с­ки вяр­ва­щи­те. Те не пи­тат как е би­ло въз­мож­но то­ва? За­що­то зна­ят, че за Бо­га всич­ко е въз­мож­но (Лу­ка 18:27).

Св. Кон­с­тан­тин Фи­ло­соф в сво­и­те сло­воп­ре­ния с ев­ре­и­те и са­ра­ци­ни­те изяс­нил по мно­го спо­луч­лив на­чин тай­на­та на Бо­го­въп­лъ­ще­ни­е­то.

Са­ра­ци­ни­те каз­ва­ли:

-­ Вие, хрис­ти­я­ни­те, твър­ди­те, че Бог ­ се е ро­дил от же­на. Но мо­же ли Бог да се ро­ди от же­на?

-­ Не от прос­та же­на се е ро­дил Бог, ­- от­го­во­рил св. Кон­с­тан­тин ­- а от без­б­рач­на и све­та Де­ва чрез уча­с­ти­е­то на Све­тия Дух... Бог та­ка е по­же­лал. А на Не­го­ва­та во­ля и же­ла­ние се по­ко­ря­ва вся­ка съз­да­де­на твар. Къ­де­то по­же­лае Бог, там при­род­ни­ят по­ря­дък се из­ме­ня.

-­ Но, как мо­же же­на да вмес­ти в ут­ро­ба­та си Бо­га, към Ко­го­то чо­век не мо­же до­ри да пог­лед­не, а ка­мо ли да Го ро­ди! ­- се учуд­ва­ли са­ра­ци­ни­те.

Све­ти­ят фи­ло­соф по­со­чил към се­дя­щия нас­ре­ща са­ра­цин­с­ки цар, пос­ле към не­го­вия пръв съ­вет­ник и ре­къл:

-­ Ако ня­кой ка­же, че то­зи пръв съ­вет­ник не мо­же да при­е­ме и да на­гос­ти в своя дом ца­ря, но пос­лед­ни­ят по­да­ник мо­же да сто­ри то­ва, как тряб­ва да се на­зо­ве та­къв чо­век ­ бе­зу­мен или ра­зу­мен?

-­ Бе­зу­мен, раз­би­ра се, -­ от­го­во­ри­ли са­ра­ци­ни­те.

-­ Ка­же­те то­га­ва, ­- про­дъл­жил фи­ло­со­фът, -­ кое е на зе­мя­та най-ви­со­ко­то съз­да­ние из­меж­ду всич­ки тва­ри? На­ли чо­ве­кът, за­що­то той е на­да­рен с ра­зум­на ду­ша, съз­да­де­на по об­раз Бо­жи? Не­ра­зум­ни са, сле­до­ва­тел­но, ония, ко­и­то мис­лят, че е не­въз­мож­но Бог да се вмес­ти в ут­ро­ба­та на чо­веш­ко­то ес­тес­т­во, ко­га­то зна­ят, че Той е мо­гъл да се вмес­ти в къ­пи­на­та (Изх. 3:4). Ни­ма къ­пи­на­та, тая без­душ­на твар, е по-ви­со­кос­то­я­ща от чув­с­т­ва­ща­та и ра­зум­на твар, ко­я­то е от­ли­че­на с бо­го­по­доб­на ду­ша?...

След то­ва св. Кон­с­тан­тин за­поч­нал все тъй мъд­ро и убе­ди­тел­но да обяс­ня­ва при­чи­ни­те и цел­та на Бо­го­въп­лъ­ще­ни­е­то. Меж­ду дру­го­то той ка­зал:

-­ Ако Бог Сло­во не би се при­ле­пил чрез въп­лъ­ще­ни­е­то Си ка­то плас­тир към чо­веш­ка­та при­ро­да, как би мо­гъл Той да из­ле­ку­ва чо­ве­ка? Ле­ка­рят, кой­то же­лае да ока­же по­мощ на чо­ве­ка, пос­та­вя плас­тир не към ня­кое дър­во или ка­мък, а към ра­на­та на бол­ния чо­век. Та­ка и Бог при­ле­пил Еди­но­род­но­то Свое Сло­во ка­то це­ле­бен плас­тир не към дър­во, не и към ка­мък, но към чо­веш­ка­та при­ро­да, смър­т­но за­ра­зе­на от бо­лест­та на гре­ха. При то­ва при­ле­пил тоя це­ле­бен плас­тир здра­во, ка­то бла­го­во­лил, що­то Сло­во­то да се все­ли чрез дейс­т­ви­е­то на Св. Дух в чис­та дев­с­т­ве­на ут­ро­ба, а не в как­ва­то и да е жен­с­ка ут­ро­ба; да се въп­лъ­ти и да се ро­ди, как­то е пред­с­ка­зал за то­ва про­рок Иса­ия: „Ето, Де­ви­ца­та ще за­че­не и ще ро­ди Син, и ще Му на­ре­кат име­то Ема­ну­ил“ (7:14). Про­ро­кът тук яс­но го­во­ри за Бог Син, Кой­то тряб­ва­ло да се ро­ди на зе­мя­та от чис­та и без­б­рач­на Де­ви­ца.

Още след гре­хо­па­де­ни­е­то Бог бла­го­во­лил да от­к­рие на пър­ви­те чо­ве­ци, че се­ме­то на же­на­та ще сма­же гла­ва­та на зми­я­та (Бит. 3:15), т.е. че Спа­си­те­лят, ро­ден от Де­ва, (то­ва зна­чи „се­ме­то на же­на­та“, за­бе­ле­жи: не се­ме­то на мъ­жа!) ще по­бе­ди дя­во­ла и ще спа­си чо­веш­кия род от зло­то, прок­ля­ти­е­то и смърт­та. От­то­га­ва всич­ки вяр­ва­щи в Бо­га очак­ва­ли ид­ва­не­то на Спа­си­те­ля. Още в Ста­рия За­вет про­ро­ци­те, прос­ве­те­ни от Све­тия Дух (2 Петр. 1:21), са пред­с­ка­за­ли, че Ме­сия ще се ро­ди от Де­ва във Вит­ле­ем. Но ни­кой не зна­ел, коя де­ви­ца ще бъ­де удос­то­е­на да ста­не оная „стъл­ба“, по ко­я­то Гос­под ще бла­го­во­ли да сле­зе на зе­мя­та. И св. Де­ва Ма­рия до­ри не зна­е­ла то­ва, ма­кар че де­но­нощ­но че­тя­ла сло­во­то Бо­жие.

Тя би­ла дъ­ще­ря на пра­вед­ни ро­ди­те­ли. Ба­ща й се каз­вал Ио­аким, а май­ка є Ана. Те би­ли от ро­да на цар Да­вид. Още ка­то де­те св. Де­ва Ма­рия би­ла пос­ве­те­на да слу­жи Бо­гу при Иеру­са­лим­с­кия храм. Ка­то по­о­т­рас­на­ла, тя да­ла Бо­гу обет ни­ко­га да не встъп­ва в брак. То­га­ва я по­ве­ри­ли на пра­вед­ния и бла­го­чес­тив Йо­сиф, за да па­зи той дев­с­т­во­то є. Св. Де­ва Ма­рия се нас­та­ни­ла да жи­вее в не­го­вия дом в На­за­рет. Тук един ден є се явил ар­хан­гел Гав­ри­ил и є ка­зал, че тя ще ро­ди Син, Кой­то ще се на­ре­че с име­то Иисус. Св. Де­ва Ма­рия из­ка­за­ла не­до­у­ме­ни­е­то, как ще бъ­де то­ва, ко­га­то тя не поз­на­ва­ла мъж и е да­ла обет да ос­та­не де­ви­ца. Ар­хан­ге­лът є от­го­во­рил, че Си­нът є ще се ро­ди по свръ­хес­тес­т­вен на­чин от Дух Све­ти (Лу­ка 1:26-38). Точ­но та­ка се и слу­чи­ло. Иисус Хрис­тос се ро­дил не та­ка, как­то се раж­дат всич­ки хо­ра по зе­мя­та, а от Све­тия Дух и Де­ва Ма­рия. За­то­ва тя се на­ри­ча от св. Пра­вос­лав­на цър­к­ва Бо­го­ро­ди­ца. Тя ос­та­на­ла за­ви­на­ги (Прис­но)де­ва. Тя би­ла Де­ва до раж­да­не­то, ос­та­на­ла Де­ва при раждането и пре­бъд­ва­ла ка­то Де­ва и след раж­да­не­то до края на жи­во­та си.

В знак на то­ва на пра­вос­лав­ни­те ико­ни я изоб­ра­зя­ват с три звез­ди: две на ра­ме­не­те и ед­на на гла­ва­та, сим­во­ли­зи­ра­щи дев­с­т­во­то й пре­ди, във и след раж­да­не­то.

Ка­то Май­ка на на­шия Гос­под Бог св. Бо­го­ро­ди­ца по бла­го­дат пре­въз­хож­да всич­ки Бо­жии угод­ни­ци и до­ри хе­ру­ви­ми­те и се­ра­фи­ми­те. Тя стои най-бли­зо до Бо­га и всич­ко, как­во­то по­и­с­ка от Не­го, по­лу­ча­ва. Тя се зас­тъп­ва най-мно­го из­меж­ду всич­ки свет­ци за хрис­ти­я­н­с­кия род. За­то­ва в Пра­вос­лав­на­та цър­к­ва тол­ко­ва мно­го мо­лит­ви се въз­на­сят към нея. Тя из­мол­ва от пра­вед­ния Съ­дия ми­лост за всич­ки ония, ко­и­то с вя­ра и лю­бов є се мо­лят. Тя е хо­да­тай­ка за нас пред Бо­га. Из­меж­ду всич­ки мо­лит­ви към св. Де­ва Ма­рия пра­вос­лав­ни­ят хрис­ти­я­нин тряб­ва обе­за­тел­но да знае и чес­то да пов­та­ря по­не та­зи: „Бо­го­ро­ди­це Де­во, рад­вай се, бла­го­дат­на Ма­ри­йо, Гос­под е с те­бе. Бла­гос­ло­ве­на си ти меж­ду же­ни­те и бла­гос­ло­вен е пло­дът на тво­я­та ут­ро­ба, за­що­то си ро­ди­ла Спа­си­те­ля на на­ши­те ду­ши“.

С раж­да­не­то на Спа­си­те­ля се за­вър­ш­ва Ста­ри­ят За­вет и за­поч­ва Но­ви­ят. Иисус Хрис­тос е до­шъл на зе­мя­та, за да ни по­ка­же със Своя при­мер и със Сво­я­та про­по­вед пъ­тя към спа­се­ни­е­то. Ця­ло­то Не­го­во уче­ние се свеж­да към то­ва, как греш­ни­те лю­де мо­гат с Бо­жи­я­та по­мощ да се очис­т­ват от страс­ти­те си, да се из­ди­гат към све­тост­та и да се приб­ли­жа­ват до Бо­га.

Ако се за­пи­та­ме, по ка­къв на­чин Хрис­то­во­то уче­ние има си­ла­та да ни спа­ся­ва, ще тряб­ва да си от­го­во­рим: спа­ся­ва ни, ка­то го при­е­мем с всич­ко­то си сър­це и жи­ве­ем спо­ред не­го. За­що­то, как­то лъж­ли­во­то сло­во на дя­во­ла, ка­то би­ло при­е­то от пър­ви­те лю­де, ста­на­ло в тях се­ме на гре­ха и на смърт­та, та­ка и ис­тин­с­ко­то сло­во Хрис­то­во, ко­е­то е дух и жи­вот (Ио­ан 6:63), при­е­ма­но с усър­дие от хрис­ти­я­ни­те, ста­ва в тях се­ме на свят, бла­жен и ве­чен жи­вот.

За­ра­ди нас чо­ве­ци­те и за­ра­ди на­ше­то спа­се­ние Иисус Хрис­тос се е и въп­лъ­тил, и про­по­вяд­вал, и чу­дот­во­рил, и ум­рял, и въз­к­ръс­нал. На вся­ка стъп­ка Той по­каз­вал Сво­е­то ве­ли­ко ми­ло­сър­дие към ка­е­щи­те се греш­ни­ци, ле­ку­вал бол­ни, уте­ша­вал скръб­ни, въз­к­ре­ся­вал мър­т­ви и въз­вес­тя­вал на бед­ни­те ра­дос­т­на­та вест за приб­ли­жа­ва­не­то на цар­с­т­во­то Бо­жие. Той всич­ки при­зо­ва­вал към по­ка­я­ние, ка­то каз­вал, че са­мо през та­зи вра­та мо­гат греш­ни­ци­те да вля­зат в рая, зак­лю­чен след гре­хо­па­де­ни­е­то на пър­ви­те лю­де. Спа­се­ни­е­то на греш­ни­ци­те ­ ето то­ва е цел­та на Хрис­то­во­то ид­ва­не на зе­мя­та и глав­но­то съ­дър­жа­ние на Не­го­во­то уче­ние. Ето за­що то­ва уче­ние се на­ри­ча Еван­ге­лие. Еван­ге­лие е гръц­ка ду­ма, ко­я­то, пре­ве­де­на на бъл­гар­с­ки, зна­чи бла­го­вес­тие, т.е. бла­га, ра­дос­т­на вест за спа­се­ни­е­то на хо­ра­та от зло­то, прок­ля­ти­е­то и смърт­та. То­ва е Еван­ге­ли­е­то за цар­с­т­во­то Бо­жие или, ина­че ка­за­но, бла­га­та вест за спа­се­ни­е­то и веч­но­то бла­жен­с­т­во на из­ку­пе­ни­те от Хрис­тос лю­де. Св. Пра­вос­лав­на цър­к­ва и дод­нес про­по­вяд­ва туй спа­си­тел­но Хрис­то­во уче­ние, с ко­е­то из­пъл­ня­ва своя дълг, въз­ло­жен й от Гос­по­да.

Иисус Хрис­тос ни е спа­сил от гре­ха, прок­ля­ти­е­то и смърт­та. Грях е вся­ко прес­тъп­ва­не на за­ко­на Бо­жи. За­туй е ка­за­но в Све­ще­но­то Пи­са­ние: „Гре­хът е без­за­ко­ние“ (1 Ио­ан. 3:4). Пър­ви­ят чо­веш­ки грях ста­нал то­га­ва, ко­га­то Адам и Ева на­ру­ши­ли Бо­жи­я­та за­по­вед в рая и яли от заб­ра­не­ния плод. То­ва прес­тъп­ле­ние от­де­ли­ло на­ши­те пра­ро­ди­те­ли от Бо­га и от Не­го­ва­та бла­го­дат. От­тук се по­я­ви­ли ка­то ес­тес­т­ве­ни пос­ле­ди­ци прок­ля­ти­е­то и смърт­та. Прок­ля­ти­е­то ­- то­ва е зло­то, ко­е­то е про­и­з­ляз­ло от гре­ха и ко­е­то спо­ред пра­вед­ния Бо­жи съд са­мо на­каз­ва хо­ра­та, ко­и­то вър­шат гре­хо­ве. „Прок­ле­та да е зе­мя­та за­ра­ди те­бе“ (Бит. 3:17), е ка­зал Бог на съг­ре­ши­лия Адам. От гре­хо­па­де­ни­е­то пос­лед­ва­ла и смърт за чо­ве­ци­те, смърт дво­я­ка: те­лес­на, ко­я­то се със­тои в ли­ша­ва­не на тя­ло­то от ду­ша­та, и ду­шев­на, ко­я­то се със­тои от ли­ша­ва­не ду­ша­та от Бо­жи­я­та бла­го­дат и от Све­тия Дух, Кой­то е жи­вот и ди­ха­ние на на­ша­та ду­ша. Те­лес­на­та и ду­шев­на­та смърт не са ед­нак­ви. Ко­га­то тя­ло­то уми­ра, гу­би усе­ща­ни­я­та си и се раз­ру­ша­ва. А ду­ша­та, ко­га­то уми­ра  по­ра­ди гре­хо­ве­те си, не прес­та­ва да съ­щес­т­ву­ва, а се ли­ша­ва от ду­хов­на­та си свет­ли­на, от ра­дост­та и бла­жен­с­т­во­то, ка­то ос­та­ва в мрак, скър­би и стра­да­ния.

След съг­ре­ши­лия Адам всич­ки хо­ра за­поч­на­ли да уми­рат, за­що­то всич­ки Ада­мо­ви де­ца са се раж­да­ли за­ра­зе­ни с грях и са­ми гре­ше­ли. Как­то от за­ра­зен из­вор те­че за­ра­зе­на во­да, та­ка и от ро­до­на­чал­ни­ка, за­ра­зен от грях, про­и­з­хож­да за­ра­зе­но от грях по­том­с­т­во. А зап­ла­та­та за гре­ха е смърт (Рим. 6:23).

Ние са­ми ни­ко­га не бих­ме мог­ли да се из­ба­вим от гре­ха, прок­ля­ти­е­то и смърт­та. То­ва е из­вър­шил въп­лъ­ти­ли­ят се за нас Иисус Хрис­тос. Той е по­не­съл на­ши­те гре­хо­ве (Иса­ия 53:4-6). Той е снел от чо­веш­ки­те ду­ши прок­ля­ти­е­то и го е взел вър­ху Се­бе Си (Гал. 3:13). Той ни е из­ба­вил от веч­на­та и страш­на ду­хов­на смърт, ка­то доб­ро­вол­но ум­рял за нас греш­ни­те (Рим. 5:6-8). Еван­ге­ли­е­то срав­ня­ва гре­хов­но­то чо­ве­чес­т­во с по­ги­на­ла­та ов­ца, ко­я­то Спа­си­те­лят е на­ме­рил и по­не­съл на ра­ме­не­те Си, за да я до­не­се при Своя Не­бе­сен Отец (Лу­ка 15:1-10).

По­бе­да­та на Иисус Хрис­тос над смърт­та осо­бе­но тър­жес­т­ве­но се въз­пя­ва на Ве­лик­ден: „Хрис­тос въз­к­ръс­на от мър­т­ви­те, със смърт­та Си смърт­та по­бе­ди и на ония, ко­и­то са в гро­бо­ве­те, жи­вот по­да­ри“. Вяр­ва­щи­те в Гос­по­да по си­ла­та на тая Хрис­то­ва по­бе­да над смърт­та след зем­на­та си смърт оти­ват във веч­ния си жи­вот, а не­раз­ка­я­ни­те греш­ни­ци и уми­ра­щи­те без вя­ра в Бо­га, как­то и всич­ки от­ча­я­ни, ко­и­то са на­пус­на­ли зем­ния жи­вот без на­деж­да в Бо­жи­я­та ми­лост, оти­ват и след смърт­та си във веч­на­та мъ­ка.

Ис­тин­с­ки­те хрис­ти­я­ни, ко­и­то вяр­ват от всич­ко­то си сър­це в Спа­си­те­ля и са се ста­ра­ли спо­ред си­ли­те си да из­пъл­нят во­ля­та Му, из­пит­ват след смърт­та си не страх, а ра­дост. За­що­то те зна­ят, че от смър­т­ния жи­вот ми­на­ват към без­с­мър­т­ния. Та­ка са пос­ре­ща­ли смърт­та си мно­го Бо­жии угод­ни­ци. Нап­ри­мер св. ар­хи­дя­кон Сте­фан ни най-мал­ко не се е ужа­ся­вал, ко­га­то са го уби­ва­ли с ка­мъ­ни, за­що­то ви­дял не­бе­то от­во­ре­но и Иисус Хрис­тос да стои от­дяс­но на Бо­га (Де­ян. 7:55-56). Ня­ма по-го­ля­ма ра­дост за ис­тин­с­кия хрис­ти­я­нин от тая да знае, че след смърт­та си оти­ва при своя Съз­да­тел.

Всич­ко туй е ста­на­ло въз­мож­но са­мо бла­го­да­ре­ние въ­че­ло­ве­ча­ва­не­то на Си­на Бо­жи, вто­ро­то ли­це на Св. Тро­и­ца. Той за­ра­ди нас чо­ве­ци­те и за­ра­ди на­ше­то спа­се­ние сле­зе от не­бе­са­та и се въп­лъ­ти от Св. Дух и Де­ва Ма­рия и ста­на чо­век.