СЛОВО ЗА НЕДЕЛЯ НА МИТАРЯ И ФАРИСЕЯ

Версия за печат

“Боже, бъди милостив към мене грешника!” (Лука 18:13)

В нашите молитвеници утринното правило започва с молитвата на митаря:”Боже, бъди милостив към мене, грешния!” От всички молитви светата Църква е избрала тази, защото трябва се молим именно с това чувство, което е изпитвал митаря. Затова, изричайки”Боже, бъди милостив към нас, грешните” и спомняйки си притчата за митаря и фарисея, може да се настроим на правилни молитвени трудове. Но при нас често всичко протича формално, без да се замислим, без да полагаме усилия да придобием такава молитвена нагласа. Притчата разказва за това, как двама човека влезли в храма. Може да се каже, че не двама, а много хора – ние всички сме дошли в храма, и всеки от нас се моли по своему: един се старае да вниква в смисъла на богослужението; друг се моли за нещо свое; трети просто мечтае, умът му блуждае насам- натам; четвърти си спомня за нещо; пети просто стои и се мъчи, мисли си кога ще свърши службата; шести е влязъл в храма просто да запали свещ за здраве и успех, а това, което тук става за него въобще е неразбираемо, т.е. всеки от нас е с различна нагласа на душата и с различна степен на църковна образованост. С днешното евангелско четиво на притчата за митаря и фарисея Църквата ни подтиква към сърдечно съкрушение за греховете ни и към смирено изповядване пред Бога на своето недостойнство. Митарят – това е жив образ на всеки грешник, търсещ оправдание и неговата покайна молитва трябва да послужи като образец за нашите молитви. Отворили се дверите на покаянието за митаря и той отишъл в дома си оправдан – и нас Господ ще ни помилва и утвърди на пътя на спасението, ако ние в своето греховно състояние постъпваме подобно митаря. Почувствувал в душата си тежестта на греховете и желаейки да я облекчи с разкаяние пред Бога, митарят отишъл в храма, за да изплаче пред Божието лице скръбта за своите грехове и да се помоли за опрощение. Така трябва да постъпва и всеки християнин, търсещ оправдание. Първата му крачка по пътя на покаянието трябва да бъде насочена към молитвено общение с Бога в храма, където Господ благоволява да явява своето присъствие и да ни приближава към Себе Си. Не казвайте:”Ние можем да помолим у дома си и да просим от Бога прошка: Бог ще приеме нашата молитва, където и да се извършва тя.” Наистина, Бог е вездесъщ, навсякъде е близо до нас и навсякъде чува нашите молитви. Но ние поради своята немощ, потопени в шума на житейската суета не сме способни и готови за истинска молитва, разсейвани и нападани от земни помисли, неудържимо втурващи се в нашата душа сред домашна обстановка. От снизхождение към нашите немощи Господ е избрал храма за място на Своето особено присъствие, за да можем в това подобно на небесата селение на Божията слава безпрепятствено да възнасяме своите молитви. Каещият се грешник е необходимо редовно да посещава храма, за да се подготви за изповед и причастие. Наистина жалко е, че днес християните са започнали произволно да съкращават времето на поста до една седмица, но и през тази седмица не изпълняват, както следва поста по отношение на посещаване на службите в храма. А какво да кажем за тези, които идват към края на съботната или неделната литургия или даже след отпуста на службата и настояват да бъдат причастени? Нима са успели те да предразположат своите души към достойно приемане на тайнството? Очевидно, това е печален признак на нехайство за спасението на душата. Но да не забравяме, че само едното ходене на църква и постът, макар и много прилежен, са недостатъчни за нашето спасение. И фарисеят се молил на Бога в храма и постил у дома, но не получил оправдание, защото и пред лицето Божие нямал разположение към покайна молитва. Той не се каел, но се хвалел със себе си, превъзнасял се, а не се смирявал. Митарят пък предстоял пред Бога със сърце съкрушено и смирено, и това смирение правело молитвата му пламенна и покаянието богоугодно. Той не се срамувал да унизи себе си пред другите, не скривал своето недостойнство. Той стоял най-назад в храма и, удряйки се в гърдите, се терзаел вътрешно от своята греховност, и се надявал единствено на Божието милосърдие. Покайната молитва на митаря била чута и той бил помилван от Бога. В такова разположение на душата трябва да се утвърждава и всеки каещ се християнин, за да получи оправдание пред Бога. Неговата покайна молитва, подобно молитвата на митаря трябва да бъде проникната от сърдечно съкрушение и пълно съзнание за своята греховност. Съзнанието за греховност е наполовина изправление. Но да дойде до осъзнаване на своята вина и да не се прелъсти със самооправдания, е колкото важно за грешника в делото на изправлението му, толкова и трудно. Самолюбието така дълбоко е вкоренено в нашата повредена природа, така замъглява нашия ум, че ние биваме повече разположени във всичко да се оправдаваме, да скриваме своите недостатъци и даже да се услаждаме от своите мними достойнства. Заслепени от такава духовна гордост били и фарисеите, главните водачи и ръководители на иудейския народ, те считали себе си за хора особени /думата “фарисей” означава особен/, избрани, свети, на които, като потомци на Авраама, напълно принадлежи правото на наследие в царството Божие. Фарисеите не виждали своето нравствено безобразие, не считали, че имат нужда от покаяние, дръзвали даже пред лицето на всевиждащия Бог да се хвалят, казвайки:”Не сме като другите човеци грабители, неправедници, прелюбодейци”. Не се ли случва същото и в днешно време с мнозина християни, които по време на изповед само повтарят рефрена”не съм крал, не съм убивал”, като не пропускат да се самоизтъкнат колко са добри, колко са вярващи. Преподобни Мойсей Мурин/етиопянин/ казвал:”Ако човек в сърцето си не се осъзнава като грешник, Бог не ще го чуе”. За същия авва Мойсей разказват, че когато бил ръкоположен за йеромонах и го облекли в бял стихар,епископът му казал:”Ето, Мойсее, ти сега цял стана бял!”, а той отговорил:”Дай Боже да бъда такъв и отвътре”. Епископът, желаейки да изпита авва Мойсей, казал на клириците:”Когато дойде авва Мойсей в олтара, изгонете и вървете след него да чуете какво ще говори”. Старецът влязъл в олтара, клириците започнали да го обиждат и го изгонили с думите:”Вън от олтара, чернокожи етиопецо!” Старецът, излизайки, говорел на себе си:”Добре постъпиха с тебе! Щом не си човек, защо ходиш в събранието на човеци?” Такова било смирението на великите подвижници. И справедливо отбелязват светите отци:”Колкото по-близо е човек до Бога, толкова повече се осъзнава като грешник; тъй като пророк Исаия, виждайки Бога, нарекъл себе си окаян и нечист”/вж Ис.6:5/. Престъпна е гордостта човешка, присвояваща си мними съвършенства – тя е противна на Бога и презряна пред хората.”Ние всинца много грешим”- казва св.ап.Иаков/Иак.3:2/, а св. ап. и ев. Иоан Богослов добавя:”Ако кажем, че нямаме грях, себе си мамим, и истината не е в нас”/1 Ин 1:8/. Когато човек се успокоява със своето мнимо благочестие, той неизбежно изпада в самопрелъстяване, в духовна слепота така, че не вижда своите пороци или се старае да ги прикрие, и оттук става жестокосърдечен и несправедлив към ближния. Така самооблажаващият се от своята праведност фарисей паднал в греха на осъждане на ближния. Неголям, на пръв поглед, грях сторил фарисеят, когато сам в себе си осъдил митаря. Фарисеят не е укорил лично митаря, стоящ най-назад от всички, не го е оклеветил публично, но само в себе си помислил и казал лошо за митаря. Но за това осъждане бил лишен от божественото оправдание. Така и ние, не трябва да считаме за маловажни одумките за нашите ближни, макар ида сме правили това без злоба към ближния и без всяко намерение да навредим на доброто му име, но единство поради невъздържание на езика ни. Господ за всяко празно слово ще изисква от нас отчет и ще ни осъди за всеки лош помисъл. Само на Бога принадлежи властта да оправдава и да съди, защото Той, като Всезнаещ, Единствен знае и душевното устройство на всеки човек, и дарованията му, и способностите, и съобразно с тях съди всички. Да допуснем, че осъждайки ближния в мислите си, ние с нищо съществено не ще му навредим, но и няма да има никаква полза. Ползата би действителна, ако вместо задочно да го осъждаме, право в очите на ближния по-братски му кажем: брат, недобре правиш това! И ако заедно с това бихме му посочили средство да се изправи, то такова наше вразумление, като плод на братската любов християнска, би било достохвално действие. Но когато ние фарисейски осъждаме ближния не с цел неговото изправление, а за да изтъкнем колко ние сме по-добри от него, то ние само вредим на себе си, хранейки в сърцето си духовна гордост, способна да заслепи човека до там, че да не вижда в себе си най-вопиющи неправди, а чуждите маловажни простъпки да се представят като големи престъпления. Духовната гордост е най-опасният недъг за нашата душа: духовната гордост изсушава кълновете на нашите добродетели. Нека се молим усърдно Господ да ни помогне, да се очистим от гордостта, да осъзнаваме нашите грехове и да не осъждаме ближния, та да се надяваме и ние на безкрайната Божия милост. Амин.