СЛОВО ЗА ЛАЗАРОВДЕН

Версия за печат

"Споменът за смъртта е тъй горчив” – възклицава библейският мъдрец. Споменът за нея помрачава радостта от живота. Кой може да утеши загубилите близък човек? Кой мъдрец може да стопли с утешителни думи скърбящите, страдащите души? Човек, който не вярва ни в Бога, ни във възкресението, може да каже само едно: „Защо да скърбим – всичко е свършено”. Но нали това не е утешение – нали това са страшни и раздиращи болната душа думи.

Има философия, която утешавайки с думи, казва, че тялото се състои от клетки, които се разпадат и се разлагат. Но душата не може да се разпада, и затова тя е безсмъртна. И това разсъждение е мъдруване, само думи, но думите не утешават човека, необходимо е  живо и действено слово, необходимо е доказателство за безсмъртието.

И ето Господ днес ни дава доказателство, че ние ще възкръснем, и в уверение на общото за всички нас възкресение, в доказателство за това, Той възкресява вече смърдящ, вече разложил се човек, възкресява го със Своя глас: "Лазаре, излез вън".

Възкресението на Лазар е един от най-силните и вълнуващи моменти от Евангелската история. Какво още трябвало, за да повярват съвременниците на Христа Спасителя в Неговото Божествено достойнство? Но реакцията на очевидците била нееднозначна: едни повярвали, както свидетелства евангелист Иоан, но други „отидоха при фарисеите и им разправяха, що стори Иисус” (Ин. 11:46).

Този евангелски текст отново ни насочва към размишления за същността на вярата. Защо един вярва, а друг - не? Защо тези, които стояли пред входа на гробната пещера на Лазар и видели чудото на неговото възкресяване, се разделили във вярата и неверието? Сложно е да се отговори на тези въпроси. Вярата е дар Божи, и той се изпраща на всички хора без изключение. Но едни са способни да го възприемат, а други – не, защото съществуват някои нравствени условия за усвояване на вярата в Бога от човека. Разбира се, би било грешка да се счита, че само добродетелните хора имат особени сетива за възприемане на вярата в Бога. И най-големият грешник може да повярва, ако не е заглушил в себе си изобличаващия го глас на собствената си съвест, и тогава подобно на митаря от Господнята притча, той вижда своите грехове и се разкайва за тях, без да се самооправдава.

По времето на земния живот на Спасителя не всички повярвали във въкресяването на Лазар. И днес не всички вярват в това велико чудо. Мъчително трудно е за материалистическото съзнание да възприеме мисълта за това, че с нашата физическа смърт човешката личност не става плячка на небитието и тлението, че пътят на нашия живот не свършва с гроба, на който ще израсте трева.

Вярата във всеобщото възкресение, с която ни дарява Спасителят, прави постъпките на всеки достояние на вечността. Доброто, което ние правим е неунищожимо, както и сътвореното от нас зло.

Приемайки вярата в безсмъртието на душата, в задгробния живот и във всеобщото възкресение, човек приема и това, че всяка негова дума и постъпка ще премине заедно с него във вечността. Вярата във всеобщото възкресение ни помага да останем хора, да съхраним и преумножим най-добрите, богодарувани качества на нашата душа, да се стремим да вършим добри дела и да изкупваме злите, преобразявайки и одухотворявайки себе си и заобикалящия ни свят.

Всички ние, встъпвайки в тези велики и славни дни на светата Четиридесетница, - имаме утехата, че и нашият вътрешен Лазар, нашият вътрешен духовен човек, който е завързан с греховните връзки на самолюбието, сребролюбието и сластолюбието, има надежда за възкресение, за дълбоко изменение. Ние трябва да се борим със своите грехове с надеждата, че ще възкръснем, иначе, ако нашият вътрешен Лазар не възкръсне, а остане омотан с тези греховни пелени – ще посрещне Пасхата Христова така, както я посрещнали иудеите – с викове: „разпни, разпни Го!” А ние трябва да посрещнем нашата Пасха с ликуване: „Осанна във висините, благословен е идващият в името Господне!” От нас зависи дали ще изберем пътя на живота или пътя на смъртта. Само трябва да се молим, подобно на Псалмопевеца: „Просвети очите ми, за да не заспя сън смъртен” (Пс. 12:4).

И ето нашият Лазар трябва да възкръсне, и ние да се изпълним с вярата, за която Господ е казал, че имащият вяра, колкото синапово зърно, ако каже на планината: „премести се от тука там, и тя ще се премести; и нищо няма да бъде за вас невъзможно” (Мат. 17:20). Нашата вяра трябва да бъде истинска, православна, ние трябва вникваме в смисъла на учението, което ни е оставил Господ, защото всички Христови последователи се наричали Негови ученици. Ако ние не искаме да се учим, ако не помним думите на нашия Господ, ако не вникваме в тях, тогава какви ученици Христови сме? Светите отци казват, че когато се молим, ние беседваме с Бога, но когато четем Свещеното Писание, тогава Бог беседва с нас, даже домът, в който се намира Светото Евангелие се освещава от Божията благодат, още повече се освещават душата и тялото на човека, който вниква в смисъла на свещените слова и храни с тях своята безсмъртна душа, защото ние храним тялото си няколко пъти на ден, за душата си нехаем. Молитвата, Свещеното Писание, църковните тайнства и другите богослужения – всичко това е за нас хранене на душата и освен това, тази благодат се разпространява и върху рода на човека, защото тази благодат като свещ е способна да освети и да озари всички тези хора, които ни заобикалят.

Една жена споделила със своя духовник, че когато започнала да чете Свещеното Писание, синът и се променил, станал съвсем друг, станал тих и спокоен, между тях се възцарило разбиране, любов и взаимно уважение един към друг. Господ е милостив и преобразява сърцето на човека, който се храни със словото Божие, и тази благодат неволно се предава на другия, защото всички ние сме един за друг членове на едно Тяло, малки клетки; всичко, което се твори в едната клетка, се предава по непосредствен начин и на другата. Този, който се бори с греха в своето сърце, оказва полза на тези хора, които се намират редом с него и обратното: грехът на един човек се разпространява върху всички.

Нека в тези знаменателни дни си зададем въпроса: възкръсна ли в нас нашият вътрешен смърдящ мъртвец, нашият вътрешен Лазар? И ако не, имаме още малко време да го възкресим със сълзите на покаянието, за да се сподобим с великия ден на Светлото Христово Възкресение, като залог за вечен, нетленен, блажен живот за всички, които истински обичат нашия Господ. Амин.