ТРОХИТЕ ОТ ПЕЙЗАЖА – интервю с отец Йоан Карамихалев, свещеник в храм “Света София – Премъдрост Божия”

Версия за печат

В края на миналата година една малка книжка прикова вниманието на любителите на поезията. Нейният автор – отец Йоан Карамихалев я е подписал със светското си име Янчо Михайлов. „Трохите от пейзажа” е втората му стихосбирка, за която шеговито казва, че е продукт на кризата, довела до превключване от 5-та на по-хармонираща на човешките възможности скорост. Авторът е роден в Бургас. Семеен е, има син и дъщеря. Не произхожда от религиозно семейство. За първи път прочел Библията, когато е на 16-17 г. Завършва Духовната академия в София, а после специализира богословие в Регенсбург, Германия.

В продължение на 15 години работи в Софийската духовна семинария, в началото като библиотекар, секретар, възпитател, а после, повече от 10 години, като преподавател по Християнска етика и Омилетика. През 2001 г. става свещеник: “Оттогава се чувствам по-удовлетворен и в хармония със себе си. Понякога са ни нужни години на духовно странстване, докато открием своето призвание.”

- Как разбирате превърналия се вече в клише израз, че кризата е шанс? Може ли да се каже, че финансовата криза е шанс за идеите в свят, в който реализирането на повечето идеи все пак се нуждае от финансови инвестиции?

- Думата криза е гръцка и означава съд. Понятието „криза” като съд може да се хваща като съд Божи над нас, като съд на природата над нас, кризата може да бъде и моментът, когато трябва да се изправим пред съда на собствената си съвест. И да открием шанса за спасение, възможността да се взрем в себе си, да преосмислим ценностите, да спрем забързания си ход, да осъзнаем, че най-важното на този свят не са парите и веществените блага, че, както казва авторът на „Малкият принц”, „най-същественото е невидимо за очите”. По време на криза човек разбира от колко много неща няма нужда, за да съществува.

- В лош свят ли живеем?

- Зависи от гледната точка. Има хора, както казва един светогорски старец, които приличат на мухата, която скача от изпражнение на изпражнение и не вижда нищо друго освен мръсотия. А има и хора, които виждат предимно хубавото, тях старецът сравнява с пчели, които кацат от цвете на цвете и събират мед, правят нещо сладко, полезно. Ние трябва да вярваме, че доброто и красивото в живота не е по-малко от грозното и пошлото, но неговата природа е различна, не така крещяща, натрапваща се… трябва да притихнем, да се вгледаме, за да го доловим.

- Кое се лекува по-трудно: тялото или душата?

- Когато боледува душата, боледува и тялото. Телесните болести са признак за това, че равновесието на духовните ни сили е нарушено, подкана, че трябва да отстъпим крачка назад от надменното си “аз” по посока на смирението, да преразгледаме отношенията си към другите, да променим нещо в себе си. В този смисъл по-трудно се лекува душата, защото човек по-трудно променя възприятията си към света и околните, по-трудно е склонен да промени себе си, отколкото да изпълни някое лекарско предписание. Примерно може 10 дни да пие антибиотици, но по-трудно ще му бъде 10 дни да се въздържа от гняв, завист, осъждане на другите и пр.

-Някои смятат, че прозата е вирусът, който със своето многословие и липса на ритъм е объркал човешкия “компютър”. Съгласен ли сте?

-Прозата е вирус в този смисъл, че е дала друг ритъм на човешкия живот. Потънали, по думите на един гръцки поет, в „дребните си радости и грижите мизерни”, ние не започваме деня си с Бога, не си пожелаваме един на друг „с Богом”, т. е. да бъдем с Бога и Бог да ни съпътства.

От друга страна си въобразяваме си, както казва Христос, че в многословието си ще бъдем чути. Пилеем думите със същата безразсъдност, с която пропиляваме и живота си, и загубваме изначалния смисъл на словото. Но и в най-сивата наглед житейска проза могат да се съзрат семенцата на поезията, стига човек да има око да ги види. Както в човешкия живот хубавото и лошото се преплитат, така и поезията носи в себе си болката от прозаичността на живота, а прозата се нуждае от еуфоричния изблик или приглушения стон на поезията.

Ние трудно комуникираме помежду си. Често говорим на различни езици, разменяме си монолози, даже не се изслушваме. Поезията, респективно изкуствата, и особено религията могат да помогнат на хората да надраснат общенията си без общност.

-Вие защо пишете стихове? Какво повече изразявате с тях, в сравнение с онова, която казвате в проповедите си?

-Писането на стихове е за мен начин да отреагирам на нещата, начин за обясняване на усещанията и настроенията, които ме владеят. В проповедите си се стремя да изразявам учението на Църквата, а не своето субективно гледище. Така че, не мисля, че със стиховете си изразявам нещо повече. За мен те са по-скоро средство да изразя и да се освободя от болките, вълненията, страховете, тревогите си, но така че да не се натрапвам на околните. Големият датски философ Сьорен Киркегор е казал, че поетът е един нещастен човек, но когато той страда и стене, неговите стонове звучат като дивна музика.