ПРОПОВЕД ЗА НЕДЕЛЯ ТРЕТА СЛЕД ПАСХА, НА СВЕТИТЕ ЖЕНИ-МИРОНОСИЦИ

Версия за печат

В днeшния ден, драги братя и сестри, в третата неделя след Пасха Светата Църква молитвено възпоменава светите жени-мироносици.

Продължавайки да преживяваме Светата Пасха Христова, ние днес въздаваме дължимото почитание на тези наистина свети ученици на Спасителя – на първите християнки, на жените, чието деяние се е запечатало в Свещеното Писание за всички времена, и се прославя от християните от всички поколения.

Малко е казано в Евангелието за тези жени, и имената на не всички от тях са ни известни. Но колко назидателно е това мълчание на светите евангелисти. Как дивната красота на душите на Учениците Христови се скрива зад, както ни се струва, малкото и пестеливи думи на Свещеното Писание. Колко трогателни и назидателни за всички нас и особено за съвременните християни са жените, девиците, отроковиците, начинът на мислене, на действия, преживявания на тези първи възвестителки на Христовото Въкресение. Обръщайки към тях мисъл и поглед, ние можем да видим почти всички тези качества, свойствени на истинските ученици на Христа, които, за съжаление, не често не ни достигат на нас, съвременните християни.

Повярвали, обикновените жени последвали Спасителя. Те оставили всичко, за да бъдат винаги с Него да Му служат с това, което са могли послужат жените по онова време.

Не всички от тях били до обръщането си към Христа добродетелни и чисти. Пример за това е Мария Магдалина, която Господ изцелил от седем страсти, изгонвайки от нея седем бяса. Но, облагодетелствани от Спасителя, те всички много Го възлюбили. На някои от тях Той, по Своето неизказано милосърдие и любов, простил много грехове, които според юдейския закон не могли изобщо да бъдат простени. И те - в миналото грешници, станали Негови верни ученици и неизменно Го следвали навсякъде и винаги. Тях ги теглела любовта, любов, от която няма нищо по-голямо на земята. Чужда на съмнения, тя е вярна до края, даже ако този край наистина изглежда неизбежен и трагичен.

Именно тази любов привличала мироносиците и в тази страшна нощ към Гроба на Спасителя. Това решение – да отидат на гроба, въпреки всичко, изглеждало безразсъдно, то било предизвикано у мироносиците не само от чувство за дълг и необходимост, от които, може би, се ръководили праведните Иосиф и Никодим, колкото от тази беззаветна любов, заставяща ги да вършат даже невъзможното.

Несъмнено, и в техните сърца, както и в сърцата на най-близките ученици на Господа от момента на Неговия арест и до самата Кръстна смърт се раждало недоумение, страх, болка, страдание. Но в техните сърца нямало горчиво разочарование, съмнения в истинността на словото на техния Божествен Учител. Липсвал страх за себе си и за своя живот. Те били изпълнени с любов, чужда на съмнения, съблазни и неверие.

И вижте, как били наградени тези удивителни качества на обикновените жени. Не употребили своето благовонно миро, вместо мъртвото тяло те видели живия Господ. Неизказаната и Божествената правда им открива най-великата и с нищо несравнима вест за цялата история на битието – Възкресението на Господа Иисуса. Те първи от човешкия род с Пречистата Майка на Христа се сподобили да чуят и видят Възкръсналия Нов Адам - Победителя на смъртта и греха, Спасителя и Подателя на живота - живот по-превъзходен, даже от живота на първите хора в Рая.

От мироносиците Господ направил благовестници на Своето Възкресение и на Своята Слава. Каква мисия в света може да превъзхожда тази, която била дарувана на тези жени - те възвестяват на учениците на Спасителя – на апостолите – за Неговото Възкресение, а те вече по-късно ще бъдат изпратени да проповядват тази вест на целия свят. Мироносиците станали като че ли апостоли на апостолите, и, чули първото «радвайте се!», тези прости женици се сподобили с такава радост, каквато още не познавал светът от момента на неговото сътворяване. Пълнотата на тази радост превъзхождала всяко разбиране, тя била съвършена: чистите женски сърца били изпълнени с духовна радост, останали чужди на греховната гордост, превъзнасяне, лукавство и пристрастие.

Но вижте, скъпи братя и сестри, с какво благоговение и страх, с трепет и смирение, с неувереност в себе си възвестяват те великата вест на учениците на Господа. Мълчаливите и кротки женици остават верни на себе си и тогава, когато неизразима радост преизпълва техните сърца. Отсъствието на дързост или важност в думите и постъпките е свойствено за тях и сега, когато те са надарени с извънредно знание.

Обръщайки се към нашия живот, да си спомним, колко често, уверени в своята правота, самите ние далече от евангелския идеал, се опитваме за назидаваме, да налагаме и проповядваме правила и норми за живота. Нас ни дразни неправилния начин на мисли и действия на заобикалящите ни и, като правило, на най-близките ни хора. Разбира се, ние ги обичаме и ни се иска нашите роднини да живеят правилно. Но, за съжаление, зад тези желания и, като следствие, зад думите, укорите и назиданията стоят понякога нашето самолюбие и гордост. Иска ни се да скроим ближния по своята мярка, да му внушим своето разбиране и виждане за живота, да му разтълкуваме, какво и как трябва да прави и даже да мисли. Между другото, истинският подвиг на любовта, единствено могъщ благодатно да повлияе на нашите ближни, се заключава в кротко, търпеливо и любовно уважение към личността: на мъжа, на жената, на децата (даже ако те ни изглеждат още съвсем неразумни), на родителите с техните многогодишни привички и, както ни се струва, слабости, на сътрудниците, на приятелите, на познатите…

Това, несъмнено, е по-трудно, наистина това е извънредно трудно - просто да уважаваш личността в човека. Но само така може да се съзидат нашият вътрешен човек, и с нашето участие реално да се измени нашият брат или сестра в Христа. Само тогава, когато ние със смирение видим в човека, когото сме свикнали да виждаме всеки ден, и отдавна вече сме оценили, в когото до тогава сме виждали само своето отражение, видим красотата и достойнството на Божия образ, живата светлина на душата, само тогава Сам Господ, влизайки в нашия живот, ще вземе живо участие и ще измени не само този, когото ние обичаме, но и нас самите.

Ние сме призвани да бъдем солта на земята, ние сме длъжни да бъдем тази закваска, която трябва да закваси тестото на света. Но ние сме толкова немощни, че не можем да заквасим самите себе си. За съжаление, много малко е в нас истинският евангелски дух, този благодатен живот, който се ражда в сърцето, ума, душата на християнина не от формалното изпълнение на правилата, а се съобщава от Живия Източник на този живот - от Самия Живот – Христа Спасителя, дарува се при искрено и всецяло желание от наша страна. Така живели светите жени - мироносици, които ние днес възпоменаваме и почитаме. Тяхната цялостност и простота проповядва по-добре от всякакви слова, тяхната любов назидава по-добре от всякакви увещания, тяхната вяра и непоколебима и безумна за целия свят надежда възхищава, дава сили за живот и укрепява повече от най-убедителните и умни доказателства и доводи на мъдреците от този век.

Преди две хиляди години прозвучало първото е «Христос Воскресе!». Прозвучало от устата на самите тези жени, и не престава тържествуващо да звучи отново и отново. В тези две думи е цялото наше упование, цялата ни надежда, радостта на нашия живот, които вече никога не ще се отнемат от верните на Възкръсналия. Възвестявайки на света: " Христос Воскресе!", ние благовестваме заедно със светите мироносици, благовестваме Царството Божие, отварящо се с това най-велико събитие. След светите жени-мироносици, нека и ние да прославим Възкръсналия Господ и да Го възлюбим с цялото си сърце и с цялото си същество. А Той да ни сподоби по молитвите на Своите верни свети ученици вечно да празнуваме Светата Пасха в Неговото Небесно Царство. Амин. Христос Воскресе!