Беседи със собственото сърце - 2

Версия за печат

Най-великите умове на човечеството беседват обикновено с нас като равни с равни, докато свещените писатели на Библията стоят винаги на недостижима висота, бивайки отделени от нас с такова разстояние, което никога не може да премине естественият човешки разум.

+++

„Ако истината в началото е угнетена, то впоследствие я признават и самите гонители”.

Не минава ден без това изповедание на великия страдалец за истината свети Атанасий Велики да не намира за себе си ново потвърждение. Цялата история на Църквата е постоянно тържество на гонената истина. На всяка нейна страница са написани безсмъртните думи на Зоровавел: ”Истината пребъдва и остава силна винаги” /2 Езд. 4:38/.

+++

Злото по своята същност е дотолкова отвратително за нас, че то не смее да се приближи към нас в своята собствена обвивка, без всякакво прикритие. Сатаната нерядко приема поради това образ на „светъл ангел”. Всички изкушения са основани на фалшифициране, на измама на нашите външни или вътрешни чувства. Всяка съблазън се стреми към това да подмени истината – с поукрасени заблуди, истинската светлина – с блуждаещи огньове,да представи порока и страстта ако не под вид на добродетели, то с ореола на свободата и с привкуса на временната сладост на греха.

+++

Всички хора живеят и се хранят от надеждата, която е „бог на идващите дни”, по думите на поета. Тя самата често озарява мрачните дни на нашия живот. Болният се надява да оздравее, старостта – да подмлади и укрепне, беднякът – да се освободи от угнетяващите менгемета на нуждата.

Всеки уморен странник на този свят си казва: „Почакай малко, ще си отдъхнеш и ти”. Горко на този, в чието сърце е погаснал този светилник. Отчаянието е равносилно на духовна смърт. Адът ще бъде ужасен именно по своята безнадеждност.

+++

Кант е направил вярно наблюдение, че „човек има не само тъга по родината, но и друга болест – тъга по чужбина”. Където и да се намира, навсякъде му е тясно и винаги нещо не му достига.

„Прието е да се говори, че на човек е нужно само три аршина земя, - казал Чехов с устата на един от своите герои. – Но нали три аршина са нужни на трупа, а не на човека… На човек са нужни не три аршина земя, не имение, а цялото земно кълбо, цялата природа, където той на простор би проявил всички свойства и особености на своя свободен дух”.

Но тази мисъл може да се разшири още повече и да се каже, че душата ни е по-широка от самата вселена и никъде не намира за себе си покой.

+++

Забележително е, че човек тъжи сред радостта, в скърбите мечтае за дни на утеха, но когато последната идва към него, той не исках да се задоволи с нея и жадува нови неизпитани наслаждения. Винаги недоволен от настоящето, той умее да цени щастието само в мечтите или в спомените за миналото.

+++

Грехът, царстващ в света, отравя за нас самите източници на радостта, примесвайки към нея известна печал. Затова радостта нерядко „умира още при своето раждане”, както е забелязал Шекспир.

+++

В рая нямало никаква издигната преграда между Бога и човека. Сърцето на последния свободно и радостно се обръщало към Твореца, както растението към слънцето. Всяко движение, всяка дума, всяка мисъл на първите хора била хвалебен химн, отправен към Престола на Всевишния. Така душата на детето, изпълнена с чистота и невинност, винаги звучи като свята хармония пред Бога. В детската възраст не са нужни ни пост, ни подвиг, за да възгрееш в себе си религиозното чувство. Молитвата на детето се лее така непринудено и естествено, както неговата молба, отправена към бащата и майката, като песента на чучулигата, къпеща се в лъчите на лятното слънце, като благоуханието на утринното цвете, като тамян стремящ се към небесата.

+++

На тези деятели, които са подхвърлени на незаслужени нападки и клевети от страна на завистници и други недоброжелатели, не е излишно да напомним за утешение японската пословица: „Камъните летят към дървото, на което има плодове”.

+++

„Притча” /parimia/ в буквален превод от гръцки означава „крайпътна”. В древността на кръстовищата на пътищата нерядко са писали подобни поучителни изречения за назидание на преминаващите. Трябва да съжаляваме, че този добър обичай е загубен в днешно време заедно с много други, които ни е завещала мъдрата патриархална старина. Съвременната крещяща реклама въври по същия път на психическото внушение, но, разбира се, се стреми към съвсем други цели.

+++

Скръбта по своята природа е по-дълбока от радостта: тя очиства нашето духовно зрение и помага на последното да проникне в тайните на битието. Щастието, напротив, лесно прави човека надменен и лекомислен, способен дао се плъзга само по повърхността на живота. Затова и поетът казва: „Аз искам да живея, за да мисля и да страдам”.

+++

Диоген, както е известно, посред ден с фенер в ръка е търсел човека на земята. А ето какво казва за себе си друг, по-древен и, несъмнено, по-дълбок, отколкото него, мъдрец: „Какво още е търсила душата ми, и го не намерих? – Мъж намерих един от хиляда, но жена между всички тях не намерих. Само това намерих, че Бог направил човека прав, но човеците се пуснали в много мъдрувания” /Екл. 7:28-29/.

+++

Ние нямаме мъжество да кажем истината в лицето на самите себе си, както и на другите, и предпочитаме в двата случая лъжата, ласкателството и лицемерието. Човек е способен да лицемери пред собствената си съвест така, както и пред своите най-добри приятели. Толстой казва, че ласкателството често се изисква в дружбата, като смазката за колелата.

+++

Ние всички бихме искали да се наслаждаваме на безметежно щастие, считайки това състояние благо за себе си, и роптаем, когато ни посещават дни н тревоги и скърби.А междувременно, по израза на един свети отец, „Бог по Своята мъдрост ни изпраща нещастие за нашето щастие”. „В щастието, - казва св. Иоан Златоуст, - човек трябва да счита себе си за длъжник пред Бога, а в нещастието, когато той го понася без роптание, с благоговение и молитва, той има за свой длъжник Бога”.

Превод: Прот. Йоан Карамихалев