ПРАВОСЛАВИЕТО ТРЯБВА ДА СЕ ИЗПОВЯДВА С ЖИВОТА НИ - Неделя на светите отци от Първия Вселенски събор

Версия за печат

В името на Отца и Сина и Светия Дух! В първата неделя след Възнесение Господне, ние отбелязваме паметта на светите отци от Първия Вселенски събор. Празникът Възнесение в най-голяма степен ни напомня за единството в Господа Иисуса Христа на Божественото и човешкото естество, съединени в една Ипостас. И затова паметта на светите отци, отстояващи на този събор истинността на Божеството на Спасителя, уместно се отбелязва след възпоменанието за Възнесение. Нали учениците на Спасителя, съзерцавайки такова небивало и непостижимо чудо със собствените си очи видели доказателството за Божествеността на Господа Иисуса Христа.

Апостол Павел, както чухте в днешното четиво от Деяния апостолски е казал: „Аз зная, че след заминаването ми ще се втурнат помежду ви люти вълци, които няма да щадят стадото; па и от вас самите ще се дигнат мъже, които ще говорят изопачено, за да увличат учениците след себе си” /Деян. 20:29-30/, т. е. предсказал, че в Църквата ще има разногласия, и при това по първостепенни въпроси. За такива разногласия апостолът казва: „Па и трябва да има помежду ви разногласие, за да изпъкнат достойните между вас” /1 Кор. 11:19/. Но когато се появява някое ново мнение, опитващо се да стесни или да затъмни истините, предадени от светите апостоли, тогава е необходимо да се отстояват тези истини даже с цената на собствения живот, което и правели светите отци.

Същността на арианската ерес, станала причина за свикването на Първия Вселенски събор, се състояла в отричане Божеството на Христа. Но своето учение арианите излагали разнообразно – едни от тях учели, че Христос е просто човек, други говорели, че Той е някакво особено създание Божие, сътворено преди всяко творение; имало и други мнения. За нас обаче е важно едно: арианите, отричайки Божеството на Господа нашего Иисуса Христа, отричали самата същност на нашата вяра.

Представете си, че арианската ерес е победила. Разбира се, това е невъзможно, защото е казано: „и портите адови няма да надделеят” над Църквата. Но ако би станало, то ние не бихме могли да произнасяме Иисусовата молитва, тъй като в нея се съдържа православното изповедание на Божеството на Христа – и не само в думите „Сине Божий”. Когато ние изговаряме „Господи”, с това изповядваме, че Иисус е същият Бог, Господ, Вседържител, както и Бог Отец. И ако истински се молим с Иисусовата молитва, значи, прогонваме от себе си неверието и безчувствието, настина усещаме и преживяваме, че Иисус е Син Божий. Може да се каже, че ние изгонваме от себе си духа на арианската ерес.

Ако ние, например, се молим с Иисусовата молитва без да усещаме Божеството на Христа, а просто механически повтаряме нейните думи, тя ни дотяга или съвсем я оставяме, значи, сме се поддали на арианската ерес и за нас е безразлично, че Иисус е Син Божий. Ако ние в своя живот разделяме човешките дела и Божествените, т. е. едно е за нас молитвата и съвсем друго – ежедневния живот, то, значи, в някакъв смисъл в нас действа духът на несторианската ерес. Несторианите отделят в Господа Иисуса Христа Божеството от човечеството и считали, че в Него имало две личности, тъй като Синът Божий по някое време се е съединил с човека Иисус. Ако ние се предаваме на неразумна ревност: не искаме да вършим добри дела, не искаме да имаме любов към ближния и се потапяме в извънмерен мистизицъм и екзалтация – то може да се каже, че ние сме се поддали на монофизитската ерес, утвърждаваща В Христа една Божествена природа, поглъщаща и разтваряща в себе си човешката природа.

Нека бъдем православни християни на дело, а не на думи. Не само с ума си да изповядваме едни или други отвлечени истини, но на практика, т. е . с внимателна, истинска Иисусова молитва да изповядваме Божеството на нашия Спасител. Тази истина - че Господ Иисус Христос е Син Божий – ние трябва задължително да преживеем сами, макар и в малка степен, макар едва докосващи се до нея със своя ум, със своята душа. Иначе ние действително няма да чувстваме никаква разлика между православни и еретици или сектанти. Ще ни се струва, че щом те се придържат към същите нравствени принципи, както и ние, значи всички останали различия са напълно маловажни и не трябва да им се придава никакво съществено значение. Но ако започнем да размишляваме още по-широко, то ще излезе, че и будистите учат на милосърдие, и в Корана се съдържат мъдри и справедливи неща… А за нас не ще има никаква разлика между религиите, защото ние нямаме духовен опит. Колкото по-дълбок опит притежава човек, с толкова по-голяма яснота ще вижда грамадното различие между истината и лъжата, между Православието и всички други вероизповедания и религии. И така нареченият плурализъм възниква именно от отсъствието на опит в духовния живот, когато всеки се моли на своя бог и мисли, че получава от това душевна полза, не отличавайки истинското духовно преживяване от лъжливото. Този повърхностен възглед отрича всичко вътрешно, духовно, като напълно несъществено.

Ето към какво води отсъствието на духовен опит – към мнима любов, човекоугодие, примиряване с лъжата, със заблужденията, а в крайна сметка и с погибелта, защото ни прави безразлични към спасението или погибелта на другите хора. Затова нека се придържаме към Православието преди всичко със своя живот. Малко от нас могат да проповядват, малко познават православното вероучение, но всеки е длъжен да следва това учение в своя вътрешен живот. Духовният живот не е нещо допълнително и не задължително за християнина. Духовният живот – това е спасение. И там, където го няма, там няма и спасение. Амин.