За толерантността и хомосексуализма

Версия за печат

В последно време един призив звучи с особена настъпателност в обществото ни – призивът да бъдем толерантни. И разбира се не без основание, защото българинът не е от най-толерантните жители на тaзи земя. Ние трудно приемаме другостта и различията на хората около нас, различия на тяхната раса, вяра, живот. Със сигурност за всичко това можем да открием и исторически предпоставки. Вярно е и другото, че като основно мерило за принадлежността към европейската цивилизация е нашата толерантност.

Християнството никога не е познавало отлика в расата и занятията на обществото си. Тези неща винаги са му били чужди, защото за неговата същност ние сме призвани към познание на Бога, та да бъдем участници в Неговото естество, както казва св. ап. Петър.

Но в последно време все повече ни призовават за широта на нашата толерантност към една неестественост в човешката природа. Дискутира се надълго затова, че обществото ни не може да разбере и приеме друга любов, тази, която не е с различния пол, а със собствения. На фона на всичко това Църквата е обвинявана многократно, че не иска да благослови брачната връзка между мъж с мъж или жена с жена. Че тя, видите ли показва ясна нетърпимост към това вече „естествено” състояние на човешката индивидуалност. Че ние не можем да осъзнаем дълбоката душевност и в повечето случаи висок талант на тези хора.

Сигурно. Но всичко това не е естествено. Защото Бог мъж и жена ги сътвори и чрез любовта на тях двамата е възможна продължителността на човешкия род. Еднополовата любов е неестественост, която е непримирима за християнското съзнание.

Един от големите изповедници на вярата, свети отец на Църквата ясно изказва, че ние хората сме призвани да примирим противоположностите в този свят, за да добием пълнота. Първата противоположност е преодоляването на мъжкото и женското чрез тайнството на брака, където и двамата, мъжът и жената стават една плът. Не само това, но Църквата винаги под човек не е разбирала мъж или жена поотделно, а те двамата, обхванати чрез връзките на любовта, изграждайки целостта на човешката природа.

Затова тя, Църквата, никога не ще благослови еднополовите връзки, защото в тях никога не ще има пълнота и цялост, не ще има Божията благодат, която да придаде плод. Невъзможност пред очите на Бога. Напълно естествено звучат думите на св. ап. Павел от първото му послание до Коринтяни, че няма да наследят Царството Божие те, мъжеложците.

Християнинът не ще се противопостави срещу хармонията на Божието творение, срещу Божествените естествени закони в този свят. За църковното съзнание еднополовата любов е грях, блуд, неестественост, която пречи на идеята за творението.

Но това съвсем не означава, че Църквата няма грижата за тези изпаднали в греховността на блудството. Тя ясно е показала през вековете, че там, в нейното лоно, е възможна метаноята, покаянието, което обръща съзнанието чрез силата на вярата и любовта. Че Бог е протегнал ръка към всеки каещ се грешник, за да се спаси и бъде чист пред очите на Господа.